Когато през пролетта управителят на издателство „Хермес“ Стойо Вартоломеев гостува на големия писател и изключителен киносценарист Георги Мишев, без много предисловия го пита дали пише нещо ново – след „Мир на страха ни“ и „Мир на кумирите ни“. Авторът на 30 от най-вълнуващите книги в съвременната ни литература, отговаря в стила на типичния си черен хумор: да, подготвя – „Мир на читателите“, та да може публиката да си отдъхне от него. Но тъй като Стойо Вартоломеев умее да постига пълен консенсус със своите интелектуални съмишленици, а и преди всичко интересът към творчеството на Георги Мишев не секва, си стискат ръцете за сборник с 30 избрани разказа – „Произведено в провинцията“.
От няколко дни елегантното томче вече е на пазара с истории от първите издания на „Адамити“, „Бозайници“, „Добре облечени мъже“… Около тях се усеща аромата на сюжетите, по които са заснети култови филми – „Преброяване на дивите зайци“ и „Вилна зона“ на Едуард Захариев, „Дами канят“ и „Самодивско хоро“ на Иван Андонов, „Не си отивай“, „Момчето си отива“, „Селянинът с колелото“ и „Матриархат“ на Людмил Кирков.
А ето какво казва Георги Мишев по темата за провинцията. „В Древния Рим провинция наричали територията извън централната власт (метрополията). Войните са били за присъединяване, за разширяване на империята. (Същите причини като днешните специални операции.) Провинцията, от своя страна, е центростремителна, бори се за столично жителство. Това пък му викат продължаване на промяната. Така се е появило понятието провинциализъм. Братя Данчови го наричат „несръчни материали и символ на изостаналост“. Изключителният сладкодумник не пропуска с усмивка и носталгия да спомене младостта си като време, в което е „провинциалист, правонямащ на софийско жителство“.
Иронизира се, че за малко това да му стане комплекс или вечна тема на писмените му занимания. „Признаците на страданието са мудност, забавено мислене, склонност към апатия или пристъпи на празнословие. В края на митарствата, когато бе получен синият печат в паспорта, стана ясно, че метрополията вече е гъчкана с провинциалисти, които всичко знаят „дори на латински и е някак си тъжно това“ (Валери Петров). Разбра се, и прозаичната истина, че живописната територия от двете страни на Балкана няма данни скоро да стане империя като Древния Рим“.
Георги Мишев, който умее да хваща любопитството на читателите, още когато започва като дописник във вестник „Септемврийче“ и „Въздържателче“, дълго има проблеми със софийското жителство и те подклаждат сарказма му срещу този анти статут, объркал битието на много хора през 45-те години „народна власт“. В „Литературните анкети“ на „Хермес“ споделя, че елитните публицисти Дико Фучеджиев, Валентин Караманчев и Камен Калчев – колкото и близки да са до комунистическия елит, в продължение на две петилетки напразно се опитват да му издействат въпросната привилегия. Всичко се урежда, едва когато се намесва Иванка Гръбчева, чиито баща, генерал Митко Гръбчев, е шеф на УБО. Именитата режисьорка много харесва драматургията на Георги Мишев, макар че по-късно не успяват да работят заедно. Води го при татко си, който му удря печата „жител на София“.
По-късно Леда Милева ще подхвърли за Георги Мишев „Знаем как стават тия работи“, а по спирките на градския транспорт му се случва да го наричат „гадно ченге“. Но, както казва Георги Мишев, всички свикнаха с тъпотията – сякаш е редно да бръкнеш с пирон в окото на Мона Лиза. „Днешните идоли ни ошашавяват от екрани, интернети, фейсбуци – промилите в кръвта ни от тях са повече от тези на алкохола и дрогата. Уреди за измерване няма, всеки сам трябва да калява воля и устойчивост, ако иска да е що-годе трезвен – нравствено трезвен, за да гледа спокойно поне децата и внуците си. Смирението е продължението на Христовата заповед“, категоричен е Георги Мишев.
