Иван Радоев ще бъде Борис Сарафов в бъдещия спектакъл на режисьора Иван Урумов „Солунските съзаклятници“ по пиесата на Георги Данаилов. „Много съм чел за него, интересна личност. Дори не ми е идвало наум, че ще го играя. Нося македонска кръв по линия на майка си, родът й е от Солун и Щип“, разказва синът на големия поет и драматург Иван Радоев и примабалерината от Оперетата в годините на социализма Весела Радоева. Премиерата на „Солунските съзаклятници“ е през есента във Военния театър, сега текат първи репетиции.
Преди броени дни актьорът се завърна от едномесечно турне в Америка, където с Юлиан Вергов и Моньо Монев обираха овации с комедията на Георги Марков „Кафе с претенция“, постановка също на Иван Урумов. Още от първия полет, от София за Истанбул, на Радоев му тръгва тематично – стюардесата неволно разлива върху него сериозно количество вряло кафе. „Толкова ужасна болка отдавна не бях изпитвал, започнах да се гърча в седалката. Юлиан, който гледаше филм до мен със слушалки на главата, веднага каза: „Този не го познавам“, атрактивен е в разказа си Радоев. В момента е ангажиран и с подготовката за поредното издание на церемонията за раздаването на наградите „Аскеер“ на 24 май.
– Господин Радоев, как тълкувате някои коментари в гилдията, според чиито автори вие, връчващите статуетките във Военния театър, сте се взели много на сериозно?
– Въобще не ме интересуват. Какво означава, че ние сме се взели на сериозно? А те защо се взимат на сериозно? Това са награди от артисти за артисти. В тях, естествено, има доза субективизъм. За едни ролята е изиграна добре, за други – не. Няма мерки и теглилки, не е вдигане на тежести. За нас е важно да направим празник за колегите. Който каквото иска да говори. Че като вземеш „Аскеер“, какво ще стане? Или ако не вземеш? Да не е „Оскар“. Но ако някой каже, че не обича да получава признание, значи лъже. На мен много ми харесва, когато ме награждават, но се радвам, когато се случва и на другите. Човек трябва да е така устроен.
– Помните ли какво изпитахте, когато получихте „Аскеер“ за изгряваща звезда?
– Да, беше през 1996 година Много се вълнувах. Беше първата ми роля – Йонадав в Театър „София“. И сега много се вълнувам на Аскерите, не знам защо. Винаги има приповдигнатост, но всеки път се притеснявам неясно защо.
– Егото ли е най-големия враг на артиста?
– То е част от професията ни. Ако егото отсъства, артистът едва ли би могъл да върши работата си. Хората те гледат на сцената, ти си се качил там, горе, и искаш да се покажеш като много готин. Но в един момент егото може да стане разрушително, като всичко, с което се прекалява. Няма как да сме равни. Природата го е заложила. Винаги някой играе повече, друг по-малко. Скандали също има винаги. Не се задълбавам в тях, не съм махленска клюкарка, дистанцирам се от шума. По принцип не одобрявам човек да занимава публиката със скандали. А когато чуя клишето, че някой е лошото момче на българския театър или на българското кино, се майтапя, че съм съгласен да бъда „доброто момче“. Което, разбира се, не означава, че не правя глупости в живота, макар и неволно.
– Как премина маратона в Америка с „Кафе с претенция“?
– Тежко. Всеки път си казвам „Това е за последно, повече не“. И отново тръгвам. Летиш, пристигаш, играеш. С Юлиан и Моньо строим декора, грижим се за реквизита, не е като в София, където ни обгрижват, но е забавно. Сънародниците в чужбина са особена, много приятна публика. Сред тях има хора на достолепна възраст, които за първи път попадат на театър. Стремежът им е да се докоснат до нещо от България. Бяха много учудени как е възможно да запомним толкова много текст. Казахме им, че това е най-лесното, трудното започва после.
– Вие за пети път бяхте в Щатите, направи ли ви впечатление нещо по-различно?
– Каквото и да става там, е копие на нашата действителност тук. В Сан Диего видяхме огромна сръбска църква с училище към нея. А подобен български комплекс няма. Защо, запитахме ние. Защото сме разделени и не можем да се разберем, отговориха ни домакините в Сан Диего. Това е най-голямата беда на България. Ние сме тотално разединени – по всяка тема, за всеки проблем.
– Какво помните от „Човекоядката“ – пиесата на баща ви за фалша през социализма, която Младен Киселов превърна в легендарен спектакъл?
– Всичко. Гледал съм постановката в театър „София“ десетки пъти, макар че бях малък. Помня интонации, реплики, лица, дори миризмата на сцената – гениално представление, едно от най-хубавите в живота ми. 10 години препълнени салони. Хората се радваха, защото на малко места в България тогава можеха да се чуят толкова смели словесни провокации към властта. С баща ми се настанявахме в ложата – той взимаше чаша с уиски, и се наслаждавахме на актьорската игра. Реакциите на публиката бяха изумителни, в тях никога не можеш да се заблудиш. Голяма магия.
– Каква е историята около написването на „Човекоядката“?
– Бях на 4 години, когато баща ми купи къщата в село Геша. На 100 метра от нас се намираше старческият дом. Именно неговите обитатели някога са го вдъхновили за пиесата. Вече е необитаем, сградата е съвсем порутена.
– В какъв момент осъзнахте, че баща ви е изключителен автор?
– Той почина, когато бях на 21 години. Но вече ми беше ясно какъв човек е. От дистанцията на времето се убеждавам за колко неща е имал право. Когато дойде 10 ноември и избухна ентусиазмът, а всички се надявахме, че ей сега всичко ще се оправи, баща ми беше сдържан. „Тези хора, които изскочиха от нищото, не ми харесват. Не те ще направят промяната“, каза той. Не бях съгласен, много спорих с него. Минаха няколко години, татко вече го нямаше, но действителността започна да потвърждава прогнозата му. Още тогава нещата тръгнаха в грешна посока. И всичко онова, в което вярвахме безрезервно, се оказва откровена измама.
– Отиде ли си Иван Радоев разочарован от случващото се в България?
– Да, категорично. Беше омерзен. Целият му живот беше минал в битка с цензурата, със статуквото, със самозванците, опитвали се да го учат и наставляват какво да мисли и как да пише. Тогава, в началото на 90-те, решихме, че най-накрая всичко ще стане нормално, а то не стана. Ние сме си виновни, никой не ни е виновен. Сега си давам сметка колко наивен съм бил, колко урбулешката съм разсъждавал. А баща ми, мъдрецът, е провидял в близкото и в по-далечното бъдеще.
– Вие сте от митичната младежка студия на Бончо Урумов към „Сълза и смях“. Кой ви заведе там, майка ви или баща ви?
– Сам отидох. Влюбих се в момиче, което я посещаваше – и това ми беше достатъчно. През 80-те и 90-те години Бончо Урумов подготви за професията почти всички известни днес актьори, за които можете да се досетите. Беше златен, толкова човечен, пренасяше ни в друг свят, магичен в добротата си. В НАТФИЗ трябва да му издигнат паметник – напълни класовете с много подготвени и качествени хора. Тихо и скромно работеше като възрожденец. Изключителен педагог. Не знам какво щях да правя, ако не беше студията, кой знае какви глупости щях да извърша. Бончо е първият ми учител – уроците му и до днес ми вършат работа на сцената. Както, естествено, и наученото от моята преподавателка във ВИТИЗ Димитрина Гюрова.
– Възпитаник сте и на славната Класическа гимназия, водехте ли там разговори за политика?
– О, да, бяхме много разпалени. Преди 10 ноември НГДЕК беше остров на демократичност и освободеност. Страхотно училище, страхотни преподаватели. В часовете по история, по антична култура, по литература фактите и събитията се интерпретираха без задръжки, усещаше се различният дух, имаше плурализъм на мненията. Самите ние четяхме активно, постоянно търсехме руската преса, която през перестройката разкриваше истинското лице на комунизма. След 10 ноември тотално се разпищолихме. Въобразявахме си, че сме големи бунтари, обикаляхме по митинги, обличахме се екстравагантно, правехме се на хеви метъли. На абитуриентския бал струпахме много чинове пред директорската стая. На тая възраст човек лесно се бунтува, но много много не знае защо, по-скоро се стреми да е накриво на системата.
– Преписвахте ли от съседа ви по чин Явор Гърдев?
– По латински и старогръцки. Той беше пълен отличник, аз не.
– Защо не ви виждаме в постановките му, нали сте съученици?
– Досега съм играл само веднъж при Явор – в „Хамлет“. Никога не се натискам за роли, а и не ми се налага, постоянно работя.
– Баща ви одобряваше ли намерението ви да кандидатствате във ВИТИЗ?
– Въобще не му беше приятно. Но естествено, ми каза: „Щом искаш, чупи си главата. Това е гадна професия, има завист, има подлост. Винаги е било така, винаги ще бъде така“. Успя да ме види на изпити във втори курс. После беше споменал пред майка ми: „Абе, май има талант, може би ще излезе нещо“. Някак се беше успокоил. Ако отгоре се вижда нещо, сигурно ме гледа.
– Ако не ви бяха приели във ВИТИЗ, с какво щяхте да се занимавате?
– Имах интерес към археологията и историята. Мисля си, че бих бил добър в правото. От мен може би щеше да излезе опитен адвокат.
– Пробвал ли сте в поезията?
– Не е за мен. Баща ми казваше: писането е жизнена необходимост. Иначе няма смисъл.
– Колко стихотворения на Иван Радоев можете да рецитирате?
– Наизуст само няколко. Вълнувам се, предпочитам да ги чета. Правя го в спектакъла, който посветихме за десетата годишнина от смъртта му – „Един бял лист“.
– Какво друго освен разединението ви възмущава тук и сега?
– Като че ли отново се докарваме до онова състояние на обществото, което трябваше да е останало завинаги в миналото. Хората не смеят да споделят собственото си мнение, което няма общо с установеното в държавата и в медиите. Направиш ли го, могат да те обявят за всякакъв, да ти сложат етикети – антисемит, хомофоб, русофил, нетолерантен към различните. Нима свободата да бъдеш откровен не е основната привилегия на демокрацията? Връщаме се назад, към времето, в което личната истина навличаше неприятности. А на мен като че ли ми се иска да говоря напук, да говоря обратното. Не може чрез медиите да ми внушават какво е правилно. Но това е проблем в цяла Европа. И преди да ме питате: Не, не се интересувам от политика. Вече е безпредметно.
– Но се вълнувате от темата в „Солунските съзаклятници“ – за взрива в Отоманската банка през 1903 година, чиято цел е Европа да обърне очи към поробените българи в Македония и Одринско.
– О, да, и тази тема хич не е политически коректна. Какво ни говорят тези атентати? Че когато слабият е притиснат до стената, той рита – като животно, което става жестоко и агресивно. Това е природен процес. Истината никога няма само една страна. Не ми харесва да ми се обяснява кои са добрите, кои са лошите. Има ли война, няма само добри, нито само лоши.
– Страхувате ли се от новите роли?
– Всяка от тях е планина, която трябва да изкача. Не се знае дали ще се справя. Винаги ме е шубе, но ми приятно.
– Синът ви Калоян се занимава с различни изкуства, в какво е най-добър?
– В рисуването на икони. Учи се от Димчо Димчовски, изключителен майстор, който живее в съседното село.
– Винаги споменавате Геша, въпреки че нямате корени там.
– Корени нямам, но щастливото ми детство премина в Геша. Там се чувствам най-добре, въпреки че рядко намирам достатъчно време, а все нещо трябва да се прави по двора, все нещо да се ремонтира. Дори сега, докато бяхме на турнето в Щатите, в бара върху покрива на един от най-големите хотели в Лас Вегас пак си мислех единствено за градината на село – как ще седна с приятели, ще си сипем по една ракия, ще си печем нещо на барбекюто и ще слушаме птиците. Нищо друго не ме блазни. Душата ми е тук – по „Раковска“, сред природата в Геша.
– Ще ви видим ли скоро в киното?
– Не съм снимал от доста време. Може би киното няма особен интерес към мен. Не го приемам като голяма драма.
Крикор Азарян го съветва да играе като петле
Беше безпощаден към грешките, но знам, че ме обичаше
Първата роля на Иван Радоев в Театър „Българска армия“ е Фортинбрас в „Хамлет“. Посрещат го много топло, а и той е възпитан да се държал с уважение към всички – от портиера до директора. Гледа с огромен респект големите артисти. „Никога не бива да се забравя, че нищо не започва и не завършва с нас. И преди нас е имало театър, и след нас ще го има“, убеден е до днес.
Отбива военната си служба в трупата, за което и до днес е благодарен – не само спестява казармата, но и трупа опит под наставленията на най-ценните режисьори. Много работи с Крикор Азарян, спомените му са вълнуващи. „На хвалби беше много пестелив. При глупостите безпощаден. Но дълбоко в себе си усещах, че ме обича. Това ми беше достатъчно. Много ми липсва“, връща лентата Радоев.
В „Троил и Кресида“, рядко поставяна пиеса на Шекспир – за Троянската война, Азарян го разпределя в ролята на Терсит. Класическият красавец Радоев трябва да се превъплъти в „най-грозния между смъртните“, както го описва Омир. „Куц, с гърбица, с дефект в говора, най-големият изрод“. Радоев е толкова вдъхновен, че кълне околните с изрази, каквито има само при Шекспир. „Храни“ Моню Монев с фрази като „Парцалче нежно за гнойно око“.
В началото на спектакъла „Троил и Кресида“ Терсит погребва героите. Докато ги заравя с лопатата, тече монолог и веднага след него започва действието. „И понеже съм мързелив човек, на всяка репетиция казвах на Азарян: „Без монолога, нали?“, като той, естествено, предполагаше, че междувременно съм го научил. На една от последните репетиции, малко преди премиерата, дойде да гледа Тодор Колев. Излязох и запитах: „Професоре, нали без монолога?“, а той ми отвърна: „Не, с монолога“. Изтръпнах в ужас. Не помня какво съм говорил, но Коко гледаше ту мен, ту текста. След финала пушеше нервно, викам си, леле, сега ще ме направи на мат и маскара, а той: „Абе, Радоев, майна, личи си, че си син на поет. Една вярна дума не каза, но всичко беше в рима. Научи си текста“.
В „Чайка“, последната им обща работа, вече се разбират виртуозно дори само с една дума. „Коко обясняваше на всеки как да играе. Притежаваше безумния талант просто и ясно да ти светне за какво става дума. Изведнъж обаче се оказа, че всички са получили и разбрали поставените задачи, но не и аз. Притеснен го запитах: „Професоре, ами аз, какво да играя?“. Той само ме погледна и отсече: „Петле“.
Албена АТАНАСОВА
