Боян Арсов и между двата официални арт сезона остава най-играещият актьор от изгряващите звезди. Пословичният работохолик от Сатирата гастролира със своя моноспектакъл фойерверк „Луцифер“ на „Варненско лято“, после представлението беше селектирано за фестивала Prizren в Косово, където го аплодираха албанци и ценители от Франция, Германия, Великобритания, Северна Македония и Иран, сега следват „Аполония“ в Созопол и „Сцена на кръстопът“ в Пловдив. Талантливият млад мъж, вече притежател на „Икар“, е възпитаник на незабравимата професорка в НАТФИЗ Снежина Танковска, чийто клас завършва и чийто асистент става. Въпреки часовете в академията Боян Арсов с математическа точност разпределя времето си, за да поема роли не само в Сатирата. Той е отличен във „Вино от глухарчета“ в Младежкия театър, в „Целуни ме, Кейт!“ на Оперетата, а през септември дебютира в Народния. За „Луцифер“, където влиза в няколко образа, билетите все така свършват за месеци напред. От есента Боян ще продължи и с режисьорските си проекти, за които тепърва ще се заговори.
– Вашият Луцифер стана голям хит, господин Арсов. Какво ви струва – на душата и тялото, това чудесно зрелище?
– „Чудесно зрелище“, когато на сцената има единствен актьор с оскъдни приспособления, е комплимент, за който с Луцифер ви благодарим. Обикновено в сделка с дявола човек губи, но ето че тук се случи точно обратното. Това, разбира се, е възможно само в изкуството и литературата. Дори мисълта за тази сделка в реалния живот е притеснителна и неорганична. Въпреки че примерите за обратното, както и изкушенията наоколо са много. Важно е да им устоим. Слава богу (да не ми се разсърди Луцифер) театърът е място, където задръжките падат, човек е свободен да предизвиква себе си и останалите в името на това да открие верния път извън залата. А колкото до душата и тялото – винаги съм смятал, че са неразделно свързани. Опитвам се да изследвам границите, в които тялото продължава мисълта или емоцията – и обратното. То е мощен инструмент и силен коз на актьора, не бива да бъде подценявано. Свободата на тялото и на духа ражда творческата свобода.
– За първи път сте сам пред публиката.
– Обичам заедността в театъра и на сцената – общите усилия, импулсът за създавана на нов, различен свят, който обединява повече хора. Взаимодействието с партньорите, подаването на щафетата, установяването на рефлекс, подсъзнателната връзка с колегите – всичко това винаги ме е привличало в играта театър. Когато Николай Младенов ми предложи да направим „Луцифер“, идеята ми се стори колкото привлекателна, толкова и притеснителна. Усещането в началото беше много, много различно от опита ми досега – за първи път се изправям сам със себе си и срещу себе си, а публиката е мой основен партньор. Разпределянето на енергията от старта до финала на шоуто през отделните сцени бяха може би най-възловите моменти в подготовката ми. А дори сега, 20 представления след премиерата, подготвям в главата си варианти какво да направя и как да реагирам, ако ситуацията излезе извън установените параметри. Но вече съм по-спокоен, по-свободен да импровизирам.
– Самият автор, Хосе Варлета, уточнява, че „Луцифер“ е букет от богохулство, как тълкувате иронията на святото?
– Всичко в текста на Варлета, който беше специален гост на премиерата, е поднесено с хумор и ирония. Дори и най-богохулните изрази и пасажи съдържат идеята, че дяволът говори и се изразява така. И ние не можем да се противопоставим. Можем обаче да се забавляваме с това, което Луцифер прави, за да докаже, че е по-ценен и необходим за човека, отколкото онова „момче с русите коси и сини очи“, без задължително да го приемаме. Брехт казва, че зрителят не бива и за момент да забравя, че гледа театър – трябва да разсъждава след края на постановката, да има своя преценка в зависимост от социалната си среда, от политическите, философските и обществени идеи, които го определят като личност. Силно вярващите в божественото няма да се променят „Луцифер“, няма да поставят падналия ангел на онзи пиедестал, на който му се иска. Но това не им пречи да се забавляват и да анализират проблемите, които Луцифер поставя на масата.
– Мислите ли, че хората от вашето поколение имат някакво отношение към религията? Вие как се отнасяте към нея?
– Когато се дискутира тази тема, предпочитам да слушам и наблюдавам, отколкото да участвам. Няма как да кажа дали моето поколение е религиозно. Мисля, че повечето мои връстници ги интересуват други неща, не вярата, Бог, религията… Но когато те изобщо не присъстват в мислите и убежденията на някого, това вече може би е белег за по-ниска интелигентност. Слава богу, в България има религиозна свобода за всички, изповядващи различни религии, защитена и конституционно. Но като че ли все повече хора формално се определят като изповядващи определена религия, но нито се ръководят, нито осмислят и живеят живота си спрямо съответните й доктрини.
– Луцифер, като човек на кабарето и крайностите, е по ръба – на вас колко често ви се случва?
– По ръба винаги е по-интересно, предизвикателството е по-голямо, залогът също се вдига. Големите артисти, които са наш пример, винаги са се движили на ръба в различните форми на изкуство. Всъщност това е нашата работа – да въздействаме емоционално и психологически на зрителите, като често е необходимо да им представяме двете крайности.
– През септември ще дебютирате и в Народния театър – каква е ролята ви, какви конфликти провокира героят ви?
– Василена Радева е режисьорът на „Бебе на борда“ на камерната сцена, премиерите са на 13 и 14 септември. Авторът е Кристофър Дюранг, известен американски комедиограф, който често работи в стила на ситкома. Пиесата е социална сатира – за семейство, което отглежда детето си в неблагоприятна среда, за предизвикателствата около неговото възпитание от дома и училището до държавните институции и обществото. Играя бащата, който никак не е готов да бъде родител. Текстът е написан с много чувство за хумор и ирония към днешното общество, зад които стоят сериозните проблеми. Василена Радева преобръща езика, бяга от комедийното и търси по-големи дълбочини. Партнирам си със Илияна Коджабашева, София Бобчева и Мартина Пенева.
– Излъчвате хъс, максимализъм и дисциплина – като истински възпитаник на Немската гимназия в София. Откъде дойде страстта ви към театъра?
– Винаги съм искал да се занимавам с театър и съм благодарен, че мога да го правя. Изкуството открай време е част от страничните интереси на моето семейство. От малък бях омагьосан от актьорите и мечтаех да стана като тях. Най-интересно ми беше да ги гледам в живота и по телевизията, а след това да виждам как се променят в роля.
– Тръгвате от школата на Венцислав Кисьов в „Сълза и смях“, какво научихте в нея?
– Венци Кисьов беше от първите ми ментори, събираше ни всяка събота и неделя. Работехме различни текстове, откъси от пиеси, танцувахме. Отнасяше се с голямо внимание и любопитство към нас, оставяше сами да открием посоката, която ни вълнува. След като неговата школа се разпадна, се преместих в „Славянска беседа“, а после дойдоха кандидатстудентските изпити в НАТФИЗ.
– Студент сте на професор Снежина Танковска, която беше ум и интелект без аналог в академията. Вероятно много ви липсва.
– Тя е моят най-голям учител в театъра. Срещите с нея бяха изключителни. Благодарение на Снежина Танковска открих много гледни точки и перспективи . Беше преподавателят и педагогът, който винаги съм искал да имам. Липсва ми. Уроците й остават най-важните и най-смислените стъпки в пътя ми като актьор. Помня много от тях. В професията няма състезание, освен със себе си. Има място за всеки, ако си го заслужи и работи последователно и посветено над идеята и каузата. Човешките усилия имат смисъл, комфортната зона за актьора е опасна територия, всяка нова възможност на сцената отваря ново пространство за изследване. Не винаги първата хрумка е най-плодотворна. Да търсим необичайното, изключителното в образа, ситуацията, текста. Театърът не е като живота. Той е животът – и едно цвете, една идея за това… И още много.
– Помните ли първото си разочарование в професията – от себе си или от някой друг?
– Разочарованията се случват често. Гледам да не ги помня и да продължа напред. В противен случай има риск да пропусна ценно време. То наистина няма цена. Ако има възможност за допълнителни часове в денонощието, то те биха били идеални за преодоляване на предразсъдъците, от които сме изтъкани, или за образование и култура. Имаме спешна нужда от тях.
– Как ще коментирате политическото злободневие?
– Ако пишеха днес, големите драматурзи в историята на театъра ни щяха да създадат забележителни произведения, вдъхновени от обратите и абсурдите в българската политика. За съжаление обаче тези текстове бихме си ги разбирали единствено ние, със сигурност биха били непонятни за чужденците. А това би доказало до степен на крайност тезата, че театърът е локално изкуство, даже притеснително локално. Всичко това, което ни заобикаля особено в последно време, е, меко казано, смешно и обидно. Направо бих казал отчайващо и отвратително. Удивително е, че в рамките на три години правим девет опита за избор на държавно управление. Бялата лястовица като че ли отдавна е отлетяла от нашата земя, а ние продължаваме да се надяваме, че ще се върне. Все по-далечна ни изглежда мисълта, че спасението дебне зад ъгъла. Повечето политически обещания за по-нормално общество с високи идеи, каузи и личности звучат като непонятна и несъществуваща утопия за време, което никога няма да дойде. Дано да не е така. Дано разсъжденията ми да са само следствие от безчинствата и анти хуманизма в политическата ни система, на които все по-често ставаме свидетели. Удивително е как политическият елит приема всяка тема, всеки въпрос единствено като възможност за покачването на избирателната активност в своя полза. Без значение каква е същността и какви биха били последиците от директната подмяна на съдържание и ценности. Ако трябва да разширя границите на собственото си общество и изляза от зоната си на комфорт, ще се почувствам сам и слаб.
Приключения в Китай
Разкрепостена госпожица от Пекин иска да го представи на семейството си
Покойната професор Снежина Танковска, която си отива в края на 2020 година и е един от най-уважаваните режисьори и ментори в българския театър, редовно участва и в различни международни организации и платформи. Докато Боян Арсов е неин студент в НАТФИЗ, тя два пъти води класа му в Китай на много престижни студентски форуми.
„Първият път бяхме в Шанхай, а следващата година прекарахме 10 дни в Пекин. Срещахме се със студенти от различни държави, гледахме техни постановки, включвахме се в ателиета и уъркшопи. Разглеждахме забележителностите, потънали в китайската култура и история. По малките улици на Пекин се носеха най-различни миризми и аромати, някои приятни, други съвсем не. Смесваха се във въздуха и те правеха заложник на хубавия или лош мирис, който оставаше в носа ти. Първите няколко дни ядях само китайски спагети със зеленчуци (мие) в столовата на тяхната академия, докато най-сетне не открихме заведение с по-европейска кухня, въпреки че подправките и сосовете навсякъде променяха вкуса дори на най-обикновена пилешка пържола“, разказва сега Боян Арсов. Той и състудентите му бързо се превръщат в изключително интересни персонажи за колежките в китайското висше училище за изкуство. „Госпожиците много ни се радваха. Дори демонстрираха по-фамилиарно отношение към нас – по-фамилиарно, отколкото беше разумно. Едно от момичетата искаше да ме представи на семейството си, сякаш предстоеше да поднесе някаква голяма новина“, връща лентата актьорът.
Фестивалът в Китай, на който гостуват родните артисти, е посветен на творчеството на Шекспир – всяка година участващите работят откъс от избрана пиеса на барда. На българите се падат „Ромео и Жулиета“. Боян е Меркуцио. „Нашата Жулиета в Китай беше само глас и светлина, която непрекъснато се местеше по сцената и Ромео тичаше след нея като обезумял, без да може да я хване и настигне“. Решението на Снежина Танковска е изключително атрактивно. А Боян играе Меркуцио и в представлението на Анастасия Събева в Младежкия театър, което продължава да е в репертоара на трупата и през идващия сезон.
Албена АТАНАСОВА
