Алек Попов, който до сетния си дъх беше сред най-оригиналните и талантливи родни писатели, не спираше да работи по книгите и проектите си за кино въпреки битката с рака. Рязко се беше дистанцирал от светската суматоха, която не го изкушаваше и преди да научи диагнозата си. В сатиричните романи „Мисия Лондон“, „Сестри Палавееви“ и „Мисия Туран“, в книгите „Митология на прехода“, „Спътник на радикалния мислител“, „Телесни плевели“ той виртуозно служеше на словото, постигайки тънък психологически анализ на героите си и мащабни социални послания на събитията.
Владееше фабулата до последния нюанс, като в същото време постигаше впечатляващо иронично самоотстранение. Неслучайно е от най-превежданите и четени автори с повече от 40 издания в чужбина. „Мисия Лондон“ я има на 16 езика, „Черната кутия“ – на 10. По сюжетите на Алек Попов са създадени филми, радиопиеси и пиеси. Той е съсценарист на комедията „Мисия Лондон“, гледана от 400 000 зрители. За своите 17 романа и сборници с разкази е носител на някои от най-престижните литературни отличия. Алек Попов, който почина на 58, даде едно от последните си интервюта за вестник „Филтър“.
Писателят в последното си интервю пред „Филтър“:
Политиците се опитват да минат между капките на историята, но тя ги прегазва като валяк
– В романа ви за 40-те години на българския XX век „Сестри Палавееви“ има много черен хумор. Това ли е най-добрата възможност, господин Попов: да оценим близкото минало, иронизирайки го?
– Иронията е мощен инструмент за исторически и социален анализ. Много елегантен, почти не оставя белези. Миналото, или по-точно емоциите, свързани с него, са като див звяр, заключен в клетката на годините. Той ръмжи оттам, зъби ни се, но не може да ни направи нищо, ако не го допуснем в настоящето. И тук идва голямото изкуство: как да го изучим и разберем, без да се оставим да ни разкъса? Като че ли най-лесно изглежда просто да го забравим. Да го изтласкаме, казано на фройдистки език. Но тогава има риск миналото да ни връхлети, когато най-малко очакваме, защото тези неща остават живи, макар и погребани в подсъзнанието ни. Иронията е много по-близка до разума, отколкото до чувствата. Тя възниква от съзнанието за парадокс, за комично противоречие между думите и делата, между заявените цели и постигнатите резултати, от абсурдните претенции и реалното съдържание. Но тя почива и върху разбирането, че животът е изтъкан именно от парадокси и противоречия, заложени в самата човешка природа. Някои от тях са частично поправими, други – не. Например гордостта и алчността.
– А дали според вас някога ще изчезнат?
– Мислите ли, че е възможно? Те се проявяват с еднаква сила във всяка историческа епоха и под всяко знаме. Желанието на всяка цена да се изгладят всички противоречия често води до още по-големи абсурди и нещастия, дори само на нивото на отделната личност. Комунизмът например е обсебен от идеята да изправи противоречията на капитализма. Как ги изправи? Достигайки до още по-абсурдни противоречия… Айде сега изглаждай и тия противоречия! Един от признаците на доброто психично здраве, според мен, е умението да се приемат неизбежните парадокси на живота, а оттам и да се отнасяме с известна ирония към заобикалящия ни свят и най-вече към себе си. Иронията е продукт на Ренесанса и Просвещението, но тези епохи вече са отминали. Сега сме в ерата на високо-технологичния романтизъм, бълбукаща от статуси, заредени с гняв, възмущение или безкритичен възторг. РЕСПЕКТ, ПОКЛОН, ДЪНО. Това е положението. Ха си се пошегувал, ха са те приковали на позорния стълб.
– С какво България от 40-те ви е по-интересна от актуалната действителност?
– Всъщност, ако все още не сте забелязали, пиша именно за актуалната действителност, но от историческа перспектива. Езикът на романа и гледната точка на героите са по-скоро съвременни. Не си падам по повърхностните аналогии, но обществените нагласи през 40-те в редица отношения напомнят ситуацията днес. И тогава, и сега българските политици се опитват да минат някак си между капките на историята – напълно логично желание впрочем. Но в крайна сметка историята минава през тях като валяк. И като че ли нищо не може да се направи! Разбира се, когато писах романа, не съм предполагал, че в Европа ще има отново война и тя ще се води приблизително на същите места, където са се състояли най-епичните битки по време на Втората световна война. И как със същия трепет ще следим сводките от фронта, които впрочем изглеждат по съвсем същия начин, както преди 90 години. Толкова и толкова вражески танка поразени, толкова самолети свалени, толкова мостове взривени, толкова убити, пленени и т.н. За едни – радост, за други – страх и ужас. И уж прилича на онова, което е било, а всъщност е друго. Историята никога не се повтаря.
– Този път какъв е залогът?
– Залогът отново е бъдещето на Европа, но лошите и добрите сякаш са разменили местата си. За по-интересно имаме атомни бомби и интернет, добавена реалност, че и изкуствен интелект, който не се знае какво точно прави и за кого работи. Младите хора все така се опитват да спасят света със същия ентусиазъм и наивитет, както някога, но най-често се оказват манипулирани от цинични демагози. Някои от тях се разочароват и на свой ред стават крайни материалисти. Други стават жертви или палачи – и само малцина успяват наистина и да пораснат, да надраснат илюзиите си, без да изгубят сетивата си за добро и зло, за красиво и грозно, за истина и лъжа. Вярвам, че моите героини са между тях.
– Българинът искрен ли е в порива към революция, или имитацията надделява?
– Българи всякакви. Има чисти души, които болезнено преживяват всяка несправедливост и вярват, че революцията е най-прекият път към така жадувания идеал. А има и други, дето гледат все да ударят по нещо от тотото на историята. Вторите, естествено, са много повече и в крайна сметка надделяват. Вече не съм сигурен кой е по-опасен – честният фанатик, готов да пожертва всичко в името на идеята, или циничният конформист. Единият е готов да отиде до края и да погуби всички, докато другият все пак ще отстъпи пред силата на реалността, макар и в името на собствения си интерес. На пръв поглед нашият народ изглежда твърде умерен, но дали това се дължи на мъдрост и вътрешен баланс, или на екзистенциална умора и потиснатост, трудно може да се прецени. Скрити страсти кипят под повърхността на този привиден непукизъм – стаено недоволство, неутолима жажда за имане, завист към чуждото. И само търсят повод да избият. Навремето карнавалната култура е служила за отдушник на тези нечисти страсти, но ние сякаш сме загубили сетива за нея. Карнавалът е идеалният заместител на революцията – без кръв, без жертви и без насилие всичко се преобръща с краката нагоре, за да преживеем за кратко радикалната промяна в абсурдните й измерения и да се замислим дали наистина си струва. Такива карнавални елементи присъстват в творчеството на Йордан Радичков, където социалните катаклизми се представят като „араламбене“ и „суматоха“, има ги и в пиесите на Станислав Стратиев, има ги и в романите за сестрите Палавееви.
– Романите ви за „Палавееви“ са живо кино: ще стигнат ли до екрана в стила на Тарантино?
– Интересът към тяхното филмиране не е преставал. Проектът за сериал беше на ръба да получи финансиране от БНТ, но се разколебаха. Предпочетоха да правят нещо по-безобидно. Не му било дошло времето. А пък в Националния филмов център един разбирач от комисията беше написал „Кой се интересува от комунизма?“. У нас все още съществува парализиращ страх на институционално ниво да се правят по-смели неща. Неща, които излизат от рамката на жалния оплаквачески тон, с който сме свикнали да се отнасяме към „клетата си българска“ участ. Когато навремето „Мисия Лондон“ мина през комисиите, си рекохме: Аха, явно нещо се е променило. Но се оказа, че е било изключение. Някак си ги излъгахме.
– Но оттогава не сме гледали кино по ваш роман…
– Оттогава насетне всички филмови проекти по мои произведения са спирани – методично и категорично. Все им намират някакви „естетически“ кусури. Това е истината. Но аз не съм се отказал. Все някъде, мисля си, има хора, които биха се впуснали в това приключение – биха рискували да направят нещо, което не е правено досега, нещо, което ще раздвижи духовете и ще ни върне тръпката на предизвикателството. След като веднъж се е случило, защо да не се случи пак? За себе си обаче съм решил, че никога няма да стана част от кохортата на професионалните оплаквачки, та ако ще, никога повече да не видя нищо мое на екран или на сцена!
Албена АТАНАСОВА
