Ана Пападопулу неотдавна завърши снимките в новия сериал на „Мирамар“ „Тревожност“, който ще бъде излъчен по БНТ през следващия есенно-зимен сезон. Сценарият за 12-те епизода е вдъхновен от действителни събития. Сред изненадите на екрана ще бъдат и децата от школите на Симона Попова, на Зафир Раджаб и Башар Рахал. А в Народния театър, където Ана Пападопулу играе от 25 години, й предстоят две срещи със световни режисьори – Деклан Донелан и Тимофей Кулябин.
– Каква е ролята ви в сериала на Илиан Джевелеков „Тревожност“, госпожо Пападопулу?
– На детски психолог. Материята е много смислена. Покрай срещите ни с консултантите, психоаналитиците д-р Иван Игов и д-р Огнян Димов, постоянно се питах дали като родител се държа по правилния начин със сина ми Богдан и дъщеря ми Бела, какво и как мога да променя – у тях, у мен, за да се случват нещата по-леко. Подготовката за „Тревожност“ беше изключително прецизна – работа по сценария, анализи, репетиции. Отдавна си мечтаех за дует с Пенко Господинов пред камерите.
– Какво открихте в себе си благодарение на този образ?
– С Маги Ясенова много си приличаме – в чувството за справедливост и отговорност, в емпатията. Аз също съм много състрадателна. Ако мога да помогна на някого, бих го направила на секундата.
– След дебатите покрай сюжетните ходове мислите ли, че българинът е склонен да споделя проблемите си с психоаналитик?
– Все още има много скрупули по тази тема. Надявам се, че с „Тревожност“ ще помогнем на хора, които се срамуват или притесняват да отидат на психотерапевт. И гледайки сериала, ще се убедят, че психотерапевтът може да бъде изключително полезен в осъзнаването и опознаването на проблемите им. Дори да спаси човешки живот. Много сериозна професия. За жалост, у нас трябва да си изключително внимателен при кого отиваш, защото няма закон и ясни правила за това кой може да практикува и по какъв начин. Някой някъде завършва курс и се представя за терапевт. Уви, в почти всички сфери в България има шарлатани, но няма наказуемост.
– Ще играете в „Медея“ на Деклан Донелан – разкажете за кастинга.
– Беше много интересно. Трябваше да изберем монолози от три Шекспирови пиеси, изрично посочени в писмо до Народния театър. А самият Донелан веднага предразполага, изслушва и след това ти дава смислена задача, която обаче е абсолютно обратното на онова, което си очаквал. Беше страхотно удоволствие, всички обичаме различния вид театър.
– Ще участвате и в „Хеда Габлер“ на Тимофей Кулябин, а сте и госпожа Линде в неговата постановка „Нора“, в която почти цялото общуване между героите е чрез есемеси, които зрителите четат на проектори. Тези онлайн диалози не изнервят ли обстановката?
– Докато репетирахме, беше сложно да се нагласи цялата система, защото всичко е свързано с интернет. Един ден настъпи тотален блокаж и цял час не успявахме да възстановим връзката между телефоните. Кулябин обикаляше и мърмореше под носа си: „Не, не, не, край – отсега нататък ще правя само Чехов с пейки“.
– Какво е различното в стила на Кулябин?
– За мен той е гений. С изключителното умение прави дисекция на съвременния живот. Абсолютно концентриран и фокусиран върху репетициите, не губи нито минута за нещо, различно от това, за което сме се събрали. Но на вечеринките, на които си готвехме, ни разказваше за неговия театър в Русия, който е бил принуден да напусне, за безумието на войната. Влюбихме се в Кулябин, а явно и той в нас – основната четворка от „Нора“ отива и в „Хеда Габлер“: Радина Кърджилова, Иван Юруков, аз и Дарин Ангелов.
– Кой от българските режисьори ви липсва най-много на сцената?
– Мариус Куркински. В Народния почти две десетилетия играхме представлението му „С любовта шега не бива“, а в Театър 199 спектакълът му „Рибарят и неговата душа“ беше хит в продължение на 15 години. Добре че си партнирахме във филма му „Засукан свят“. Имахме любовна сцена, в която и аз, и той много се притеснявахме. Операторът Иван Тонев предложи: „Може да има някаква целувка“. Мариус категорично отказа: „Не, това е Хайтов, всичко трябва да бъде много изчистено“. Най-еротичният жест беше как отмята кичур коса от рамото ми. Много красиво. Снимахме в невероятни села край Ивайловград, запазили своята автентичност. Коренното население е от албански общности, но различни от тези в Албания. Много интересен регион – от хората до кухнята.
– Какво за вас е най-важното в един режисьор?
– Да знае какво иска, да умее да работи във взаимно уважение с екипа си и да обича актьора в най-чистия смисъл на думата. Много личи, ако липсва взаимното удоволствие от общуването между актьора и режисьора. Аз съм късметлийка – не съм кръстосвала пътя си с режисьори, които не обичат актьорите. Нито пък съм влизала в конфронтация. Но ми е крайно неприятно да бъда свидетел, когато актьор е мишена и изкупителна жертва на лошо режисьорско настроение. Въобще не ми харесва. Вроденото ми чувство за справедливост не понася и не търпи подобен тип отношения. Колкото и да е банално, предпочитам да работя в миролюбива и обичлива атмосфера.
– Какво искате да ви се случва в професията?
– И в професията, и извън нея да срещам добри и толерантни хора, които знаят какво искат, правят го с любов и имат нормални човешки отношения с околните. Понякога точно тези хора са дефицитни, но имам стратегия и винаги се обграждам с тях от самото начало. Още когато за първи път стъпих на сцената в Народния театър в „На дъното“, получих само добронамереност и подкрепа. Виждаха, че съм притеснена – бях в първи курс. Имах три реплики в диалог с Наум Шопов. Всеки път изпитвах ужас, че ще ги забравя. Заставах до него – и край. Бяло петно. Той беше много мил: „Хайде, сега, моето момиче, ще свършим работата“. А аз постоянно мислех дали ще оправдая очакванията – и на Александър Морфов, който ме беше поканил, и на Наум Шопов, и на другите. В постановката участваха най-големите звезди и благодарение на подкрепата им преодолях стреса.
– Без куртоазия – какво не ви харесва в българския театър тук и сега?
– Крещенето. То ме дистанцира на секундата. Не говоря, разбира се, за избухването на персонажа по драматургия. Напоследък често чувам да се крещи без изрична аргументация в образа. Това ме тормози. Когато преди години загубих гласа си, професор Тодоров в ИСУЛ ме запита: „Защо всички актьори викате? Ние ви чуваме, не сме глухи!“. Зрителите нямат нужда от тези крясъци.
– Бяха ли модерни крясъците по ваше време във ВИТИЗ?
– Никога. За моя професор Стефан Данаилов изключително важно беше да ни се разбира. Това е друг голям проблем – зрителите седят, гледат, слушат и не разбират какво им говори актьорът. Чува му се, но нищо повече.
– Вие сте от щастливите студентки на Стефан Данаилов, които си партнираха с него на сцената.
– О, да, първо в „Декамерон“ на Александър Морфов, бях в четвърти курс. Имахме много смешна случка заради моето лениво „л“, което бях превъзмогнала, но понякога отново ми избиваше. В един момент героят на Данаилов се напиваше, падаше и обявяваше, че умира. Аз се надвесвах над него и се впусках в красив монолог, който завършваше с репликата „В името на това небе, в името на това слънце, обичай ме“. И както Стефан си лежеше на земята, го чух да имитира моето развалило се в тази секунда „л“. Станах чисто червена, решавайки, че той е силно разочарован от мен. За него това беше дъно – да произнасям неправилно „л“ на голямата сцена в Народния театър. Но той имаше бясно чувство за хумор. Често ми казваше: „Моето момиче, хайде да те научим на комедия – тя е най-трудната“. И ме пращаше при Ивайло Христов, който работеше откъсите за комедиите, докато с Илия Добрев репетирахме драмите. Вече много по-късно, когато обикаляхме България с „Жените на Джейк“ – спектакъла за 60-годишнината на Стефан Данаилов, се чувствах по съвсем друг начин. Той никога не правеше забележки от позицията на професора към ученичката. Тогава навсякъде бяха всенародни тържества, чакаха ни с отворени обятия. След овациите ни прегръщаше: „Моите момичета, отиваме на вечеря“.
– Тогава имахте ли повече самочувствие?
– По-скоро не.
– Да не би да намеквате, че и сега ви липсва?
– По-скоро да.
– Какви други изисквания освен идеалния правоговор имаше Стефан Данаилов?
– Да знаем къде е осветлението. Ненавиждаше актьор да стои в тъмното. Винаги се притеснявах дали ще се справя и с тази задача. Даже в „Жените на Джейк“ се оплаквах на колежките: „Много съм зле, Стефан постоянно ми дава знаци, но не мога да разбера какво не правя като хората“. А те – Мария Каварджикова, Аня Пенчева, Бойка Велкова, Мария Сапунджиева, Надя Иванова, само се засмяха: „Не се стряскай, той и на нас ни дава същите знаци – да влезем в осветлението“. Не пропускаше да уточни: „Дори да играеш като кралица, какво от това, ако си вън от осветлението“. Но най-важното, на което ни научи, е да бъдем добри хора и да уважаваме другите – и в театъра, и в живота.
– Вие сте двойничка на принцеса Даяна в „Мисия Лондон“. Авторът на едноименния роман Алек Попов си отиде наскоро – какво си спомняте от снимките на комедията?
– Преди началото им се срещнахме с Алек и съпругата му Деляна Манева, която е и сценарист на филма заедно с режисьора Димитър Митовски. Алек беше много фин, деликатен и рядко скромен. Ужасно несправедливо е, когато хората си отиват без време.
– Защо според вас българските комедии са толкова спорадично явление в националния афиш?
– Няма какво да се лъжем – с всяка изминала година животът става все по-сложен. Битът ни никак не е лек. Все по-малко остават хората като Алек Попов, които пишат злободневна и в същото време много смислена сатира. Чистият и мъдър хумор е на изчезване, въпреки че самоиронията е заложена в българския характер.
– Вие ли сте първият читател на мъжа ви, писателя Александър Чобанов?
– Невинаги. Понякога пише, пише, пише – и има нужда първо аз да чета. Но в други случаи предпочита да изпрати текста първо на други хора. Не ревнувам. Авторите са по-особени хора, крият сътвореното, нямат нужда да се изявяват на преден план. Става обаче твърде напрегнато, когато Александър пише сценарий за сериал заедно с колеги, а сроковете им изведнъж стават кратки до невъзможност.
Дебютира в киното като снаха на Васил Михайлов
Ана Пападопулу е на 17, когато влиза в киното. Иван Андонов отива в 22-ра гимназия да прави кастинг за „Вълкадин говори с Бога“ и тийнейджърката облича сукмана, за да стане младата съпруга на Стойо Мирков, снаха на Васил Михайлов и Мария Статулова. На терена се запознава и с Иван Бърнев, с когото през годините ще са колоритна двойка на сцената, той е от най-любимите й партньори.
Вкъщи все още гледат с леко съмнение на актьорските й амбиции – просто всички са лекари. И знаят, че момичето въобще не пее като славей, а за ВИТИЗ се иска здраво пеене. Майка й има ангелски глас и направо страда, че и трите й деца са музикални инвалиди. Но Ани Петрова от Младежкия театър, която е асистент на Николай Георгиев в арт паралелката на 22-ра гимназия, я подготвя за изпитите в Академията напълно безвъзмездно. „Ани не се съмняваше, че ще стана студентка на Стефан Данаилов. Тя е много важен човек, появи се точно навреме – няма нищо случайно. Цял живот ще й бъда благодарна – първа повярва в мен и ме подкрепи“, разказва Ана Пападопулу.
Нейната фамилия идва от прадядо й по бащина линия – грък, роден в Адана, Турция. Когато там започват да гонят преселниците, прадядо й се качва на кораб със 17-те си братя и сестри. Слизат на пристанището във Волос и по-големите се пръсват накъдето им видят очите. Гърците дават земи на бежанците и прадядото на Ани Пападопулу се установява там – той е поп, откъдето е и името. Дядо й става партизанин – една смъртна присъда, втора смъртна присъда, един концлагер, втори, трети и той се принуждава да бяга в България.
Въпреки че не знае гръцки, на Ана все пак й трепва нещо в душата, когато стъпи при съседите. Но още по-мили са й Родопите. И Стоян Радев – бащата на студента по изкуствознание Богдан, и Александър Чобанов – бащата на Бела, която е отдадена на арфата в Музикалното училище, са от Смолян. „Животът в Родопите е много различен от нашия в София – ние сме някак истерични. Самата аз никога няма да забравя пет от детските си години, когато мама и татко бяха разпределени като млади стоматолози във Вълчедръм. Градчето беше прекрасно, абсолютно щастие и хармония. Да израснеш извън столицата, особено пък в Родопите, е различен поглед към света“, поетична е Ана Пападопулу.
