Ars longa, vita brevis

Ars longa, vita brevis

Баритонът Жельо Минчев обучава звезди на Виенската опера

Баритонът Жельо Минчев влиза в образа на граф Ди Луна от „Трубадур“ на Верди в първото у нас оперно представление на 18 октомври 1908 г. То е организирано от основателите на Оперната дружба в България, сред които е и Минчев. Тогава артистите изпълняват отделни сцени от оперите „Фауст“ на Гуно и „Трубадур“ на сцената на Народния театър, който е „буквално набит от публика“, пише в статия в „Музикален вестник“. Според автора й младите оперни сили изпълнявали с „подьом в душата си“ своите роли. Вероятно затова представлението минава с успех и след него следват нови спектакли с оперите „Аида“, „Евгений Онегин“, „Русалка“ и „Демон“ в съпровод с духовия оркестър на Първи пехотен полк. В края на 1908 г. е създаден и постоянен оперен хор към Дружбата с диригент Константин Рамаданов.
Преди това обаче в пресата у нас се разгарят разгорещени спорове около смисъла от създаването на оперна трупа.

„Цървули нема, гайда иска!“, възмущават се противниците на оперното изкуство, за които то е ненавременно и дори ненужно. За радост на почитателите му обаче представленията на Българското оперно дружество все повече се харесват, но чак през 1922 г. то минава на държавна издръжка и е преименувано на Национална опера. Докато оперното изкуство е в период на утвърждаване, Жельо Минчев се изявява в ролите на граф Алмавива в „Сватбата на Фигаро“, Валентин във „Фауст“, Евгений Онегин в едноименната опера, Амонасро в „Аида“. През 1928 г. обаче Минчев решава да се впусне в ново предизвикателство и напуска операта. Той тръгва на продължителни концертни турнета из България, за да изпълнява със забележително майсторство народни песни. Композиторът Добри Христов обработва фолклорни песни специално за хасковеца и подчертава: Минчев се изявява и като чудесен оперен педагог. Той е учител на първия ни оперен певец със световна слава – Тодор Мазаров, с когото работи две години. Именно по настояване на Жельо възпитаникът му се явява на конкурс за първи тенор на Виенската опера. Там той впечатлява председателя на журито – световноизвестния диригент Бруно Валтер, който избира Мазаров за вакантното място на артист в операта. През 1938 г. Жельо Минчев също се мести във Виена, за да помага като оперен педагог на водещи певци от Виенската опера да разгърнат максималните възможности на гласовете си.

До края на дните си Жельо Минчев живее в чужбина и затова е по-малко известен у нас, макар че не прекъсва връзката с родината си. Често е канен за различни юбилеи, свързани с българското оперно изкуство, а през 1970 г. получава званието „заслужил артист.

Жельо Минчев е роден на 30 март 1888 г. в Хасково в семейството на известния революционер Михаил Минчев, който е един от сподвижниците на Васил Левски в града. През 1876 г. е заточен в Диарбекир след участието си в неуспешен опит за убийството на хаджи Ставри Примо – предводител на гъркоманите в Хасково. Михаил обаче успява да избяга заедно със Стоян Заимов. Взема дейно участие в Руско-турската освободителна война като разузнавач, ранен е в боевете при Шипка. След Освобождението става първият кмет на Хасково, но умира едва на 38 през 1891 г., когато Жельо е 3-годишен. „Първата мелодия, която научих, беше траурният марш, изпълняваше го военната музика при погребението му“, разказва по-късно в спомените си синът.

Като ученик в хасковското петокласно училище, често е наказван заради спорове с учителите си и за нарушаване на дисциплината. За сметка на това Жельо винаги е канен да пее на ученическите вечеринки. Той бил притеснителен и силно се вълнувал, преди да се качи на сцената. Щом запеел, се успокоявал и очаровал публиката. Тя винаги реагирала с бурни аплодисменти и възгласи „Браво, Жельо!“, което отново го засрамвало и тичал да се скрие зад кулисите, без дори да се поклони.

Заради тежкото положение на семейството, когато е 12-годишен, решават да го запишат във военното училище в София, пише Велчев. На изпитите е придружен от вуйчо си, който живее в столицата. Първоначално момчето от Хасково е прието, но когато отиват отново да проверят списъка, се оказва, че е направена корекция. На неговото място е вписано името на офицерски син.

Жельо отказва да се върне в Хасково, защото се притеснява от подигравките на съучениците си. Затова вуйчо му го записва в софийска гимназия. Като повечето момчета от онова време той мечтае да се бори за свободата на поробените българи, останали под османска власт, и желанието му се сбъдва. Едва 16-годишен се включва в четата на войводата Кочо Молеров от Банско, която заминава за Македония и се прибира в България в началото на 1905 г., а Минчев опитва да навакса с ученето. След като завършва гимназията, Жельо се записва в наскоро откритото музикално училище в класа по пеене на Димитър Попиванов. След това продължава музикалното си развитие в чужбина. Заминава за Женева при своя братовчед Асен Златаров – основоположник на биохимията у нас, който го насочва да се запише в Женевската консерватория. Връща се в България за основаването на Оперната дружба, което става на на ъгъла на улиците „Раковски“ и „Стефан Караджа“, в дома на първия български философ, физик, астроном и математик Иван Гюзелев, който е и втория министър на образованието след Освобождението.

След създаването й и първите оперни изяви младият Жельо Минчев прави първата си обиколка из страната заедно с Тодор Хаджиев. Двамата пеят народни песни. Маестро Георги Атанасов, повлиян от турнето през 1909 година, го кани да изпълни ролята на Борислав в операта по едноименното произведение на Иван Вазов с думите: „Тази роля е за вашия глас. Когато пишех операта, имах предвид, че вие ще пеете ролята на Борислав“. Премиерата на операта е на 17 март 1911 г. „Месеци наред мизерствувах в София и се явих неразположен на премиерното представление“, разказва години по-късно Жельо Минчев пред музикалния историк Петко Тихолов.

По това време директорът на Лионската опера го кани за първи баритон, но Минчев му отказва, като с гордост му обяснява, че в България вече има опера, на която е член. Малко по-късно обаче талантливият певец изоставя сцената, за да се включи в Балканската война. Записва се доброволец в четата на Михаил Герджиков, която събира разузнавателни сведения за придвижването на турските войски в Тракия. Четниците участват и в отбиването на десанта при Василико, днес Царево. След подписването на примирието пък се записва като доброволец в хасковския 10-и Родопски полк.

След войните Минчев отново се качва на сцената. През 1925 година в един от частните театри в София е представена новата българска опера „Цвета“, в която маестро Атанасов е поканил Жельо Минчев за ролята на Дуко. Оттук нататък, до смъртта му пред 1972 г., животът му е посветен изцяло на оперното изкуство.

Последни публикации