Башар Рахал стана на 50 години на 20 октомври и отпразнува своя половин век с парти, на което събра най-близките си приятели в столичен клуб. Актьорът, когото сега зрителите гледат като водещ на „Биг Брадър“ по Нова телевизия, няма никакво намерение да се отдаде на почивка и се е нагърбил с няколко проекта, по които работи. Само броени дни след своя юбилей той направи изповед пред вестник „Филтър“.
– Башар, станахте на половин век! Звучи ли ви стряскащо?
– Не! Ако си в хармония със себе си, годините не би трябвало да са стряскащи за никого.
– Доволен ли сте от изминалите 50 години?
– Не мисля, че съм срещал човек, който, като го попитат как му е минал животът за половин век и той да отговори: „50-е ми години бяха ужасни!“. Ако някой е стигнал до такъв извод, просто се чудя как въобще си ляга вечер. Смятам, че с всичко – и с лошото, и с хубавото – съм се справил добре.
– Какво пропуснахте и с какво се разминахте?
– Трябваше да бъда по-внимателен с хората, особено с тези, на които се доверявам. Някои се възползваха от моята доброта и чувствителност. Надцених ги, като в същото време пропуснах хубави хора около мен, на които не обърнах достатъчно внимание и ги загубих. Но това е животът! Разминах се и с доста роли, и с хубави филми…
– Вероятно визирате това, че сте се разминали с филм на Стивън Спилбърг?
– Не е само това. Разминах се и с ролята на Йоан Кръстител за сериала „Светците“ на Нетфликс, на който Мартин Скорсезе е продуцент. Бях в много напреднал етап за ролята, но не знам какво стана. Явно някой по-правилен актьор се е появил.
– Мислили ли сте си какво щеше да се случи с живота ви, ако бяхте останали в страната, в която сте се родили – Дубай? Сега можехте да сте арабски шейх, да имате харем от десет жени.
– Едва ли! За да имаш харем с десет жени, трябва да си с друга религия, а аз съм православен християнин. Арабски шейх също няма как да бъда, тъй като не съм местен, не съм дубаец. Половин българин съм и половин ливанец. А и моята родина си е България.
– Сега зрителите ви гледат като водещ на „Биг Брадър“. Лесно ли приехте тази роля?
– Работя върху различни проекти и се гордея с това, че мога да бъда еднакво добър като комедиен, драматичен или екшън актьор, като продуцент, като преподавател. Когато ме поканиха за водещ на „Биг Брадър“, не взех решението трудно, тъй като съм водил доста предавания. Занимавам се с телевизия от 14-годишен. А и от опита, който имам, съм стигнал до извода, че искам да работя с хора, на които вярвам на сто процента. В случая вярвам на сто процента на Краси Ванков като продуцент и това бе една от основните причини да приема предложението.
– Да разбирам, че не сте имали никакви колебания?
– Изобщо не съм имал колебания!
– Как си партнирате с Алекс Богданска?
– Алекс е много отдадена на това, което прави. Аз не я познавах добре преди да започнем да работим в „Биг Брадър“. Бяхме я канили да се снима във филма „Привличане“, но тя тогава отказа. Сега в предаването показва респект и уважение към мен. Аз също към нея. Между нас няма борба на его, а смислено партньорство и приятелство.
– Лавина от хейт се изля върху участниците, влезли в Къщата на Биг Брадър. Бяхте ли подготвен за това?
– Честно казано, не обръщам голямо внимание на хейта. Не е някаква изненада, защото много неща се пишат в социалните мрежи. Те не са обаче представителна извадка за това какво представлява „Биг Брадър“ като социален експеримент. Самият факт, че предаването е с много висок рейтинг, доказва, че хората го гледат. А за да не го гледаш, не е нужно голямо усилие – просто натискаш един бутон на дистанционното. Така че тези хейтърски коментари не ме касаят. Аз нито съм съпричастен към участниците, нито към кастинга. Просто съм водещ! С Алекс няма как да влияем на всичко, което се случва в Къщата. Това е приоритет единствено на Биг Брадър.
– Все пак – ако бяхте зрител, щяхте ли да сте хейтър на участниците?
– Дълбоко презирам думата хейт и никога не съм хейтил. Може да видите и социалните ми мрежи! Ако изпитвам възмущение, то е за социални проблеми – защо някоя сграда е боядисана лошо и защо боклукът не е събран…Но да хейтя хора, то значи, че аз със самия себе си имам някакъв проблем. Никой не знае тези участници защо са влезли в „Биг Брадър“ или в друг риалити формат. Никой не е наясно те какви битки са водили в живота си. Затова и последното нещо е да си техен съдник и да казваш, че са стигнали дъното! Бих могъл да давам такива оценки, ако детето ми, например, участва в подобно предаване и да й кажа кое е ОК и кое не.
– Вие сте сред малкото популярни личности, които не са участвали във „ВИП Брадър“. Защо?
– Канили са ме няколко пъти, но аз съм много крехък за участник. Смятам, че бързо ще бъда предизвикан от някого, тъй като чувството ми за справедливост е силно и щях да стана за посмешище. Лесен съм за конфликти. Имам си моите слабости и по тази причина съм отказвал четири пъти. Продуцентите разбраха, че каквато и сума да ми предложат, не бих приел.
– Агресивен ли сте?
– Не бих казал, че съм агресивен. Просто бих бил конфликтен! Щях да влизам в ожесточени спорове. Но аз съм такъв човек. Не мога да мина покрай голямо куче, което хапе малко куче, и да остана безучастен, казвайки, че това не е моя работа. Ако видя в Къщата конфликт между двама, няма как да мълча и да се правя, че не ме вълнува.
– Страх ли ви е от Големия брат?
– Не. Човек се страхува от неща, които биха могли да го достигнат. Мен единствено ме е страх от болести, от нищо друго.
– Кой е идеалният съквартирант за вас? Как си го представяте?
– Идеалният съквартирант е някой, с когото можеш да си мълчиш и да не се чувства празнота, докато си мълчите.
– Прехвърляме се от телевизията в света на киното. В началото на декември ще е премиерата на филма „Без крила“, на който сте един от продуцентите. Той разказва историята на параолимпийския ни шампион без ръце Михаил Христов. Какво послание отправяте към зрителите с този филм?
– Истината е, че всеки от нас някога в живота си се е чувствал изолиран от обществото. Идеята на този филм е да вдъхнови всички онези, които в даден момент са имали подобно усещане. Наскоро правих кампания за изоставени деца и самият Михаил Христов дойде и им каза нещо много искрено: „Вие имате всичко, защото сте здрави. Аз нямам ръце, оправям се в живота и мога да изпитам щастие.“ На мен тогава ми се дорева, защото видях, че няма нищо по-мотивиращо от думите на един такъв човек. Все по-често ставаме свидетели как хора изпадат в депресии, стигат дори до самоубийства заради чувство на отчужденост. Затова смятам, че филмът „Без крила“ е вдъхновяващ за всички нас. Особено за такива, които нямаме проблеми, но сами си ги създаваме. Светът ни е дал толкова много неща, само че не ги оценяваме, защото сме разглезени. Все нещо недоволстваме, негативната енергия стана повече от позитивната. А на мен ми се иска хората да проумеят, че проблемите винаги ще съществуват, но ние трябва да гледаме на живота от хубавата му страна.
– Животът сблъсква ли ви с хора, които имат две ръце, а всъщност живеят като без ръце?
– Виждал съм хора, които наистина не оценяват това, което имат и такива, които си създават проблеми, без те да съществуват реално. Сега се сещам за онази притча за човек, който чул, че говорят лошо за него. Отишъл при мъдреца и го попитал защо той е толкова щастлив и какво прави, ако някой говори недобри неща. Тогава старецът му казал – щом чуе някой да го обижда, да взема картоф, да го обели и да го сложи в торба, която да носи постоянно със себе си. В един момент обаче товарът станал много тежък, картофите започнали да се развалят и да миришат лошо. Тогава човекът пак отишъл при мъдреца и му обяснил какво се случва, а той му отвърнал: “От теб зависи дали искаш да носиш тази торба или да я хвърлиш! Ти решаваш желаеш ли да държиш тежестта на товара, че някой говори лошо за теб или не.“
– Как работихте във филма „Без крила“ с режисьора Ники Илиев и Наум Шопов , който изпълнява главната роля?
– С Ники винаги сме се разбирали и прекрасно работим заедно. Постоянно се допълваме. Още от самото начало и двамата искахме главната роля да е за Наум. Не си представяхме друг. Смятаме, че той се справи чудесно, даже спечели награда за главна мъжка роля на фестивал във Франция. Искам да спомена името и на още един актьор – Леарт Докле, който влезе в образа на треньора Петър Дачев. Той е изключителен. Смея да твърдя, че филмът стана перфектен. Скоро излиза трейлърът и няма да забравя, че когато го показах на мои близки, видях как потекоха сълзите им. В този момент за мен беше ясно, че сме направили филма така, както трябва.
– В българското кино се случва нещо безпрецедентно – филмът „Гунди – легенда за любовта“ чупи всички рекорди и прави фурор на големия екран. Очаквате ли такъв успех и за „Без крила“, който също е биографичен.
– Много се надявам да има такъв успех. Знам, че сме направили хубав филм. Вярвам, че публиката ще отиде да го види.
– Наскоро загубихме големия режисьор Николай Волев, а точно вие преди години бяхте поканен да представите част от автобиографията му, която той издаде. Какъв е най-яркият ви спомен от него?
– Когато се срещнахме, той поиска да пресъздам образа на младия Николай Волев. За мен това беше изключителна чест. Не го познавах много добре, не съм се снимал в негов филм, за което съжалявам, но още като се видяхме, той се обърна към мен с Башо. Беше чепат характер, в същото време обаче имаше някаква топлота в него.
Това, което няма да простя на държавата България е, че никой не се грижи за културата и за хората на културата. Обидно ми е, че творци като Николай Волев с много хитови филми, не живеят старините си така, както звездите в Англия, Франция или Германия. Виждам как възрастни наши актьори от театрите са на ръба на нищетата. Не може държавата да се отнася към тези хора като към използвана гума, която изхвърляме. Не знам кой ще е този политик или политическа сила, която ще има воля да оправи това?! Хората на културата са 4000-5000 души! Липсата на уважение към твореца изчезна съвсем! А ако нямаш уважението към тях, то каква държава си!
– В театъра играете в постановката „Отблизо“, където си партнирате с Луиза Григорова, Любомира Башева и Александър Сано. Това е история за любовен четириъгълник. Припознават ли се зрителите във вашите герои?
– Тази пиеса е драстично чепата и прави дисекция на човешките взаимоотношения. Всеки, който е влизал в по-сериозни любовни отношения, няма как да не припознае себе си в даден момент от постановката и да види слабостите и силата на четири различни характера.
– Любомира Башева, която играе в постановката, е приятелката ви сега. Как разбрахте, че това е вашето момиче?
– Няма да отговоря на този въпрос и не бих искал да отговарям на въпроси, свързани с личния ми живот.
– Добре, това е ваше право. Да завършим тогава така, както започнахме – с вашия юбилей. Какъв вкус ви остана от партито за 50-ия ви рожден ден?
– Бях поканил 55 човека, защото като истински продуцент добре знаех, че едни 10 процента няма да дойдат. Така и стана. Пет човека не можаха да присъстват по различни причини, но пък на партито пристигнаха приятели откъде ли не. Диана Любенова долетя от Лондон и дойде на купона директно от летището. Друг мой приятел – Томислав Цолов кацна от Вашингтон. Най-близкия ми приятел Дилян пристигна с жена му от Разлог въпреки че са с бебе. Почувствах се обичан и ми беше много приятно. Получих прилив на ендорфини от щастие.
– Какво да очакваме от Башар в следващите 50 години?
Остава да видим. Ако знаех, щеше да ми е много лесно. Но аз не спирам да работя. В момента подготвям четири проекта – сериал, който се надявам да стане, филм, озаглавен „Цветя“, посветен на човешките взаимоотношения, с Ники работим и по друг филм с носталгични моменти от типа на „Оркестър без име“ и „Дами канят“, а в началото на декември ще е премиерата на театрална пиеса, чието заглавие сега няма да издам.
Антон СТЕФАНОВ
