Борис Георгиев е художник от световен ранг и патрон на Варненската художествена галерия, но за съжаление не е сред най-известните имена в българското изкуство. Ученик по живопис на проф. Николай Рьорих, рисувал портрети на Айнщайн, който организира негова изложба, последовател на Дънов, той наистина е „художник на душата“, както го определя критикът Ханс Розенхаген. Изключително харизматичен и артистичен, Борис знае 12 езика, свири на пиано и се увлича от техника, около половин век обикаля света и създава шедьоври, станали част от световната съкровищница.
Мария ПЕТКОВА
Роден във Варна на 1 ноември 1888 г. в семейството на Георги и Мила Хараламбиеви, той има по-малък брат Филип и две сестри – Надя и Катя. Художникът разказва, че помни от детството си как по цял ден легнал на пода рисува с един молив, подарък от чичо му. На 10-годишна възраст пък му попада илюстрован албум за Италианския ренесанс и е впечатлен от творбите на Леонардо да Винчи, Ботичели, Фра Анджелико.
В края на 1902 г. семейството се мести в Одеса, а после в Петербург, където баща му, който е шивач кожухар, намира работа. За да помогне за издръжката на фамилията, Борис припечелва, като рисува портрети и изрязва силуети из заведенията. Така съдбата го среща с Николай Рьорих.
Бележитият художник, философ и пътешественик му става учител и духовен наставник. С негова помощ талантливият варненец е приет в Художественото училище към Дружеството за поощряване на изкуството. Двамата художници изповядват общи идеали, като за тях изкуството и словото са „висша мисия за братството между хората в името на всемирната хармония и красота“. През 1909 г. Георгиев завършва с отличие и Императорската художествена академия в Петербург, в която през 1857 г. със сребърен медал се е дипломирал и Станислав Доспевски. Веднага след това тръгва по стъпките на друг голям наш художник – Николай Павлович, и постъпва в Академията за изящни изкуства в Мюнхен. Негов преподавател по живопис там е един от създателите на немския сецесион – Анжело Янк. В Германия той усвоява професионално и изкуството на фотографията, която използва и за документиране на пътешествията си из Европа, Азия и Южна Америка.
Борис тръгва да обикаля цяла Западна Европа пеша и с велосипед в периода 1911–1914 г. и стига до Мароко с параход. Скиталчествата му по света продължават около половин век. „Случи се моят път да бъде на странника мечтател, който минава през живота без никаква практическа цел, от място на място със своите блянове, радости и скърби, афоресан от практичните и „порядъчни“ хора като чудак, непрокопсан, авантюрист, чиято най-голяма утеха е била съзерцанието, непосредственото общуване с природата и интимната духовна дружба между хората“, пише художникът.
Установява се за известно време в Монте Лефре (Италия) в Трентинските Алпи, където строи малка къща от камък и дърво. При него заживява и любимата му сестра Катя, която го вдъхновява за първите му сериозни творби. Сред тях е въздействащата картина „Мирова скръб“, създадена по реална случка.
В зимна вечер край алпийската им къща се чува ридание, подобно на детски плач. Тогава Борис вижда прободена сърна, която умира от раните си и от очите й капят сълзи. Творбата му от 1914 г. се възприема като символ на милионите жертви през Първата световна война. Това е едно от първите произведения, които художникът, подобно на Леонардо, подписва „Борис Георгиев от Варна“ (Boris Georgiev di Varna). Три години след това сестра му умира от туберкулоза във Флоренция, а скулпторът Анджело Занели гравира като релеф върху надгробието й „Мирова скръб“. Под него от 1962 г. лежи и Борис, който пожелава да бъде погребан при сестра си.
Художникът организира поредица изложби в София, Пловдив, Стара Загора и Велико Търново през 1922 г. и получава възторжени отзиви,най-вече от символистите ни на страниците на сп. „Хиперион“. Същата година той рисува знаменития портрет на приятеля си Теодор Траянов, признат за най-правдивото изображение на поета.
Георгиев прави портрет и на Петър Дънов, по чието учение се увлича. „Духът работи в този човек“, казва за него Учителя. В галерията му от портрети, които са близо до естетиката на италианския ренесанс, се включват още много духовни водачи, творци и учени, сред които са Айнщайн, кардинал Мери дел Вал, Рабиндранат Тагор, Джавахарлал Неру, Борис Христов, Владимир Димитров-Майстора, Ромен Ролан, Любен и Панчо Владигерови, Мара Белчева и др.
Борис рисува гениалния физик в лабораторията му през декември 1928 г.
Впечатлен от него, Айнщайн му пише писмо:
„… Вашето изкуство ме накара да се почувствам в ония сфери, гдето далеч от земните неволи и страдания, душата намира отмора. След като се съсредоточих в съзерцание върху портрета, който Вие ми направихте, чувствам нужда да Ви благодаря от сърце. Ние, бедните сенки на една преходна действителност, чувстваме носталгия и неосъществима любов към друг, непостижим свят…“. След това му помага да направи самостоятелна изложба в берлинската галерия „Шулте“.
Сред шедьоврите на художника е и портретът му на кардинал Мери дел Вал, държавен секретар на Ватикана, канонизиран през 1953 г. Рисуван през 1927 г., портретът се съхранява във Ватикана. За него той получава „Командорски знак на Ордена на Италианската корона“ и досега е единственият българин, удостоен с високото отличие.
За своя портрет пък Нобеловият лауреат за литература през 1913 г. Рабиндранат Тагор пише: „Окото не те съглежда, понеже ти си зеницата на окото, сърцето не те узнава, понеже ти си най-дълбоката му тайна“. Индийският поет кани художника в родината си и му предлага преподавателско място.
В края на 1931 г. Георгиев потегля към Индия с конструирана от самия него каравана върху шаси на камион „Форд“, с която стига до Хималаите и Тибет. Още на борда на кораба се запознава с Ганди, на когото гостува четири години по-късно и рисува портрети на него и съпругата му Кастурба. В Страната на мировата скръб, както художникът нарича Индия, той рисува и принцеса Рачкумари Амрит Каур Сингх – красива и ерудирана жена, към която изпитва силни чувства. На гърба на единия от портретите й пише: „Дарение на задълбочаващата се любов към нашата сестра от нейния приятел и брат, 1934“. Двамата си пишат писма над 30 години.
По време на Втората световна война Борис живее в Италия, където през 1951 г. осиновява 14-годишната Вирджиния Джакомети – най-близкия човек до края на дните му. Двамата заминават за Бразилия, където остават до 1955 г., през което време Борис прави изложби в Рио де Жанейро и Сао Пауло. След връщането си в Италия той мечтае да направи ретроспективна изложба в България, но Националната художествена галерия му отказва. Последната му самостоятелна изява е през февруари-март 1961 г., когато реди картините си в Палацо Барберини в Рим и изложбата е определена от пресата като триумф на човешкия гений.
