Ако следите Формула 1, мисля, че този предълъг филм няма да ви досади. Дори ще ви зареди. Гонитба по пистите с адски скорости, свистене на гуми, ужасно бучене… Но за зрител като мен, който изобщо не гледа болидните състезания след фаталната катастрофа на Айртон Сена на 1 май 1994 г. на Емола, фученето ми дойде в повече (разбира се, и той е споменат във филма). Младоликият Сони Хейс (Брад Пит) обитава каравана. Напъхва си лицето в лед. Докато чака дрехите в обществена пералня, при него идва Рубен Сервантес (Хавиер Бардем) – собственик на лузърски автомобилен отбор. От него разбираме, че Сони Хейс е бил изключителен състезател с бляскаво бъдеще във Формула 1, но жестока катастрофа в Испания е обърнала живота му с краката нагоре. Те са стари колеги и приятели. Рубен му предлага да се върне на пистата и да му помогне.
Когато се появява, Сони научава, че звездата на клуба е младият и високомерен чернокож Джошуа Пиърс (Деймсън Идрис). Колкото ветеранът е обаятелен, толкова новакът е отблъскващ. Дълго се напасват на пистите по света. Следват катастрофи. Сони е неуправляем, но отговорен. Джошуа не слуша. В интригата е намесена и симпатичната Кейт Маккена (Кери Кондън) – перфектен конструктор на болидите на отбора. Неизбежно покорена от чара на Сони, тя се поддава на слабостта да е влюбена жена. Междувременно член на борда (Тобиас Мензис) се опитва да измами Рубен и да му вземе компанията. Пак се намесва Сони. В кадър се мярва и самият Луис Хамилтън.
Гледали сме не един и два филма за автомобилни състезания, но този е създаден с епичен размах. Автентично холивудско зрелище. Лично аз от последните предпочитам „Ферари“ (2023) на Майкъл Ман, но там спортните състезания са само фон на преживяванията на Енцо Ферари (1898–1988, Адам Драйвър) – бивш автомобилен състезател и настоящ бос на едноименната компания. Тук психологията не е особено разгърната – в крупен план са клишетата. Въпреки че Брад Пит и Хавиер Бардем са неотразими и в завидна физическа форма, а визията е по холивудски бляскава и спец-ефектна, филмът е отегчително съпреживяване на жаждата на Сони за летене и бавното израстване на Джошуа. И музиката е твърде шумна. Да не пропусна – фината Кери Кондън е онази еманципирана млада жена от любимия „Баншите от Инишерин“ (2022) на Мартин Макдона.
Въпреки че е отдавна на екран и си е солидна звезда, започнах да ценя Брад Пит след забавната екшън-Оушън-поредица и зъбатата сатира „Изгори след прочитане“ (2008) на братя Коен. Силен е във „Вавилон“ (2006) на Алехандро Гонзалес Иняриту. Неудържимо прекрасен е във „Вавилон“ (2022) на Деймиън Шазел. Неустоим е в „Имало едно време в… Холивуд“ (2019) на Куентин Тарантино. Прочее, Сони е нещо като продължение на неговия Клиф Бут от този филм. С приятеля си Джордж Клуни не бяха си партнирали на екрана от „Изгори след прочитане“, но новата им среща във „Вълци единаци“ (2024) на Джон Уотс е толкова жалка, че дори не стигна до големите екрани. Затова пък във „Ф1 Филмът“ Брад Пит е просто възхитителен. Поостарял е, разбира се, но му отива. И чудно си партнират с Хавиер Бардем – само в техните диалози има нещо като остроумие.
Да не забравяме, че като независим продуцент смисленият Брад Пит е носител на „Оскар“ за „12 години в робство“ (2013) на Стив Маккуин и „Лунна светлина“ (2016) на Бари Дженкинс.
На финала на „Гадни копилета“ (2009) на Куентин Тарантино, прекроил историята, героят на Брад Пит изрича: „Мисля, че този път направих шедьовър“. Подозирам, че сега самият той не мисли така, но „Ф1 Филмът“ със сигурност е летният хит на годината.
За мен пък любимият автомобилен състезател си остава авантюристът Клерфе от романа на Ерих Мария Ремарк „Живот назаем“.
Геновева Димитрова