Той е винаги усмихнат, забавен и изпълнен с енергия, а изречението, което най-често изрича е, „Попитахме 100 човека…“. Той е Цветомир Иванов – водещият на „Семейни войни“ по „Нова“ телевизия. Цецо, както сам се представя, е завършил НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян, Тодор Колев и Николай Поляков. Играл е в Държавния театър в Перник, театър „Българска армия” и Сатиричния. От няколко години е част от формация „Мелпомена“, а миналата есен направи режисьорски дебют в постановката „Суматоха“ на Йордан Радичков с любителски театър към читалище „Наука – 1870 г.“ – Троян.
Цецо Иванов има и дълъг телевизионен път, който започва като водещ на първия сутрешен блок по „Нова“ телевезия. Участва в детски, кулинарни и хумористични предавания. Има и парти агенция, с която организира тържества за малки и големи. В театъра участва в постановката „Баща ми се казва Мария – на село“.
– Г-н Иванов, вече 10 години сте водещ на „Семейни войни“. Колко семейства са минали през предаването за това време?
– Вече се навършва цяло десетилетие, откакто съм в предаването, а през това време в него са участвали близо 1200 семейства. И нито един въпрос досега не се е повторил. В едно предаване задаваме по 10 въпроса и за 10 години това прави около 12 000 въпроса! Зрителите също помагат, защото във Фейсбук страницата ни дават идеи. Важно е въпросите да са забавни и интересни и да са свързани със семейството и с нашия бит. Все пак идеята е да става купон и шоу. В различните формати на предаването по света се задават различен тип въпроси, защото битът на народите е различен.
– Виждате ли се поне още 10 години в тази роля?
– Това много зависи от хората – да продължаваме да сме им интересни и да ни гледат. Хубавото на „Семейни войни“ е, че е забавно предаване и участниците идват, за да се забавляват. Оказва се, че ние сме атрактивна нация. Е, има и такива, които се стряскат, когато видят камерите, забравят да изслушат целия въпрос и понякога се получават много смешни отговори.
– Откривате ли общи черти между семействата, които печелят и продължават напред? По-сплотени ли са?
– Единствената обща черта е, че повече се отпускат. Иначе всички са сплотени и са екип дори и да има някакви спорове. Просто някои се стряскат.
– А вие какво бихте попитали 100 човека?
– Сигурно има много въпроси, които не съм задал. Мисля, че съм питал за всичко, свързано със семейството и въпреки това нищо не ми е ясно и нищо не съм научил – като всеки мъж (смее се).
– С вашето семейство бихте ли участвали в „Семейни войни“?
– Да, но нямам право. Аз също се опитвам да отговарям на въпросите в предаването, защото не знам предварително отговорите. Но си мисля, че ако участвам, няма да се издъня тотално!
– Отивате на кастинга за водещ малко на шега. Изненадахте ли се, че ви избраха?
– Да, много фриволно беше. Викна ме мой приятел, с когото бяхме работили преди това в „Евроком“. Той беше убеден, че аз съм точният човек. Следвам веруюто, че съдбата си знае работата и на този принцип нещата ми се случват. Някъде е написано, че трябва да водя това предаване, но не знаем за колко време. Ако е написано да са 20 години, и с бастуна, очилата, бялата коса, треперейки, ще успея да прочета каквото ми е написано.
– Така на шега ли ви се случват важните неща в живота?
– С годините се научих, че колкото и натискаш нещо, ако не ти е писано, няма да ти се случи. И после ще те е яд, ако прекалено много си давал зор. За мен по-важното е да пробвам всичко. Има ли възможност, използвам я. Дали ще успея или не, е друга тема. Всичко зависи от късмета и съдбата. Така се случи и с предаването. Отидох на кастинг, хареса ми и вече 10 години водя предаването. 90 процента от нещата, с които се занимавам, ги правя защото ми харесват. Признавам, че е трудно. Имало е години, в които съм стоял без работа и се е налагало родителите да ми помагат. Преди НАТФИЗ работех всичко, за което можех да се сетя.
– Вие сте първият водещ на сутрешен блок по „Нова“. Как започнахте в „Почна се“?
– С колеги от НАТФИЗ правехме дублажи за телевизията на анимационни филми и някой каза, че се търсят хора за сутрешен блок. Реших да се пробвам и изкарах близо година в предаването. Това беше в ранните години на медията, когато се следваха повече западните модели. Тогава сутрешните блокове не бяха с политическа насоченост, търсеше се повече шоуто и емоционалния елемент и се забавлявахме страхотно. Канеха се много актьори, музиканти, спортисти. Малко политици гостуваха. Имаше един-двама журналисти, които водеха по-сериозните интервюта. След това целият екип отидохме в Канал 3, впоследствие се преместих в „Евроком“ и освен сутрешен блок правех и кулинарно, и хумористично предаване. Телевизията ми доставя голямо удоволствие. Това му е цаката, за да не се чувстваш зле и да ставаш с усмивка.
– Казахте, че сте водили и кулинарно предаване. Чувствахте ли се в свои води?
– „С нож и вилица“ нямаше нищо общо с настоящите кулинарни предавания, то беше свързано повече със заведения. Шеф-готвачите, които познавате сега, работеха тогава в различни хотели и заведения. Ходех при тях, за да ми показват различни рецепти. В предаването гостуваха и много актьори. Една година направихме коледен епизод с всички водещи от телевизията и понеже се чудехме къде да снимаме, решихме да е в моя апартамент, който превърнахме в студио.
– Липсват ли ви тези романтични години на телевизията?
– Тогава всичко беше възможно, а сега е строго профилирано. Днес има неща, които не можеш да кажеш, защото някой зрител може да се обиди. А всичко е на шега – конкретно в „Семейни войни“ често се шегуваме на тема пиене или кой командва вкъщи. То е ясно – у нас в 90% от семействата властва матриархатът. Жената каза така и ние решихме. Но това не пречи в предаването да се шегуваме, че мъжът команда. Пишат във форумите, че съм мразел жените, а в моята парти агенция работят 15 жени и 2 мъже. Та, всичко е на шега. Ако човек не може да се забавлява, какво друго му остава? Гледаш новини, политика, четеш сайтове. Това е достатъчно сериозно и натоварващо. Трябва ти нещо, което да те отпусне – да гледаш телевизия, да четеш книга. За щастие, хората започнаха отново да четат, завръщат се и в театъра. Вече се научиха, че не трябва да ползват телефони по време на представление. Лека-полека се случват нещата. Истината е, че в България се опитваме да направим за 50-60 години нещо, което хората на запад са постигнали за 300-400 години. Доста пътувам в Европа и виждам, че не е много по-различно – големите градове са като нашите, улиците също, на места е дори по-мръсно. Ако отидеш в Италия, разбираш, че шофьорите в България спазваме повече правилата. Така че на мен тук ми харесва, не искам да ходя никъде.
– Да се върнем към актьорството. Как се насочихте към него?
– Майка ми беше дружинен ръководител и отговаряше за културната дейност на училището – на всеки празник да има програма, да организира различни кръжоци, да води децата на екскурзии. И аз като дете на дружинен ръководител трябваше да рецитирам стихотворения, да играя народни танци. На всички празници участвах в програмата. Баща ми искаше да стана адвокат, аз казах – не, ще бъда актьор. Първата година влязох в казармата, пуснаха ме да кандидатствам в НАТФИЗ, тогава в класа на Стефан Данилов. Но той не приема актьори по 1.50 м високи, трябва да изглеждаш като Ален Делон и ме скъса. На следващата година кандидатствах пак и влязох в класа на проф. Крикор Азарян, Тодор Колев и Николай Поляков. Учил съм при най-добрите.
– Спомняте ли си първата среща с тях?
– Бяхме в една зала, беше изключително задушно. През първия час и тримата говореха за професията и всичко, което може да ти се случи в нея. Споменаха накратко хубавите неща, а наблегнаха на негативите и лишенията. И ни казаха да си помислим дали ще дойдем на следващия час, или ще се откажем. Никой не се отказа. От целия клас трима-четирима само не се занимават с тази професия. Ако трябва сега да направя избор, същият ще е.
– В театъра лесно ли ви беше да си пробиете пътя?
– Щастлив човек съм, вярвам, че нищо не е случайно. Дипломите за завършването ни ги раздаваха на 20 май, а аз съм роден на същата дата. На 20 май ми беше и първата премиера в Пернишкия театър. Взеха ме в края на сезона, единият актьор се беше разболял и аз влязох да го заместя. Така първата ми главна роля се случи на рождения ми ден и то точно, когато завърших. Известно време играх в театъра, след това дойде телевизията и нямаше как да ги съвместявам, така че се посветих на нея. Преди няколко години ми се обади Асен Блатечки да ме покани за едно представление в театрална формация „Мелпомена“ с директор Светлин Стоилов. Не бях сигурен, защото отдавна не бях играл. Но отидох и видях, че там са хора, които познавам от НАТФИЗ – Невена Бозукова, Станимир Гъмов, Румен Угрински, Албена Павлова, Стефан Рядков, Петьо Петков-Шайбата. И вече няколко години съм с тях. Много добър екип сме, като братя и сестри. Имаме по 20 представления на месец и хубавото е, че винаги играем на пълни салони. „Баща ми се казва Мария на село“ е последното ни представление и много се харесва – няма свободни места. Предстои ни и световно турне, подготвяме и премиера догодина.
– Беше ли по-специално първото ви излизане на сцена след тази дълга пауза? Имаше ли сценична треска?
– Всеки път имам такава и се моля да не сбъркам и да не забравя нещо. Трябва да ти трепне отвътре. Не може просто ей така да излезеш на сцената, за да забавляваш хората. А в драматичните постановки трябва да си изключително концентриран, за да не объркаш нещо. Всички колеги в „Мелпомена“ излизаме с тази емоция и енергия и хората го усещат. За съжаление, има колеги, за които това не е важно, защото целта им е да изкарват пари. А при мен не е така, вълнувам се, включително и за предаването – всеки епизод ми е тръпка и се притеснявам дали ще успея.
– В трудните години, когато нямахте ангажименти, занимавали ли сте с други професии?
– Да си ми живи и здрави родителите, в тези периоди те ми помагаха. Между другото, вече са на по 85 години и имат 62 години брак. От дядо ми, лека му пръст, съм попил някои железни принципи. Баба ми никога не е работила, дядо беше майстор, правеше двигателите на състезателните коли. Той работеше по цял ден, тя се грижеше за деца, за дома, за всичко. И той казваше, че без нея би умрял. Два пъти годишно пътуваха по света, където баба си поиска. Дядо ме е научил, че на една жена трябва да й се усмихнеш, да я изслушаш и да можеш да платиш сметката.
– Имате и парти агенция. Какво ви дава работата с децата?
– Организираме както детски партита, така и за възрастни. Децата те връщат към детството, към неподправеното. Те нямат скования мозък на възрастните и могат да ти отговорят по най-невероятния начин. И никога не можеш да предвидиш какво ще ти кажат. Големите също много се забавляват и са като малките деца. Понякога даже се сърдят повече от тях и хитреят повече.
– Колко партита сте организирали до момента?
– Агенцията е на близо 20 години и сме направили най-малко 3-4 хиляди детски партита, без да броя коледни, фирмени и други. Бях на среща с родители за рождения ден на детето им и дойде жена от съседната маса да ме поздрави – правил съм преди време парти за нейното дете. Оказа се, че въпросното дете е вече на 18 (смее се ).
– Лесно ли е да ръководите хора?
– Не, учих се в движение, беше ми много трудно. В началото започнах сам, сега сме 20 човека. По-голямата част от екипа са жени и винаги трябва да внимаваш как говориш, за да не обидиш някого.
– Имало ли е твърде екстравагантни и невъзможни за изпълнение неща?
– Не, няма такова нещо. Правили сме кино декори, на видео игри, целият дворец на „Замръзналото кралство“, какво ли не. Всичко е на база възможности и желания. Правили сме партита в Гърция, в Румъния. През лятото правим хотелска анимация по морето. Хората се чудят как се справяме с децата. А лоши деца няма, има хора, които не знаят как да се държат с тях. Има майки, които забраняват на децата си да тичат в парка. А къде да тичат? Навремето скандализирах бабите пред блока, защото позволявах на дъщеря ми да си играе в пясъчника. Да я карам да седи като статуя ли!?
– Имахте ли възможността да си играете така с нея, както с другите деца?
– По партита – идвала е навсякъде, помага ми и участва в тях. Вече е на 17 години. Всички игри, които имаме, са изпробвани върху Калина и се консултирам с нея коя е интересна и коя не.
– Тя наясно ли е вече с какво иска да се занимава?
– Не е решила още. Тя е много спокоен човек, не се напъва излишно. Искаше да учи фотография в гимназията по фотография и полиграфия. Сети се шест месеца преди изпитите, а хората се подготвят две години. Но намерихме курсове, ходеше с голямо желание и накрая влезе.
– Близките ви наричат Усмивката. Чувството за хумор ли е най-доброто лекарство?
– За мен да, но това зависи от човека и темперамента му. За много хора драмата е начин на живот. За мен – не. Пукам гума на магистралата в 12 вечерта след парти. Обаждам се, идват, решаваме проблема. На другата сутрин трябва отново да тръгна за парти и се замислям, че е много по-добре, че спуках гума вечерта, а не сутринта, когато бързам и може да закъснея за ангажимента си. Някой си знае работата. Винаги се замислям защо ми се случва дадено нещо и си вадя изводите с усмивка. Не възприемам ситуацията като проблем, а като урок.
Ивет Савова