Албена АТАНАСОВА
Цветана Манева на 30 януари празнува 80, а първият спектакъл в нейна чест е на 14 февруари в Пловдив – родния град на легендарната актриса, откъдето започва не само животът й, а и страстта към сцената. Там е Жулиета, Албена, Маша, Нора, Медея, Беатриче, госпожица Юлия… В деня, благословен от светеца на винарите и лозарите Трифон Зарезан, в Драмата под тепетата ще излязат приятели и колеги от различни генерации – Стефан Вълдобрев, Снежина Петрова, Александра Сърчаджиева, Вежен Велчовски, Петър Антонов, Силвия Петкова, Александър Сано и много други. За представлението отговаря Яна Борисова, като се очаква то да бъде „смешен и покъртителен откровен разговор“ за щастието и всичко останало, което ни вълнува, но не се осмеляваме да коментираме.
На 22 февруари фиестата с мотото „Честит рожден ден, Цветана“ ще се повтори в Младежкия театър. Самата тя, естествено, също ще бъде под прожекторите. След като на 24 май 2022 година обяви оттеглянето си, през 2023-а Манева се завърна при своята публика с „Нощните рицари“ – проект на Яна Борисова за любовта в поезията, драматургията и битието. Неслучайно Цветана – автентична еманация на женствеността и ненатрапчивата мъдрост, споделя: „Всичко, което съм научила в този живот, е благодарение на любовта“. При нея е в различни измерения за различни хора, но с единствено неотменимо условие – да я има. Няма ли, трагедията е голяма. „Вече не се обичаме. Озверено и разделено човечество битува на нашата територия“, категорична е Манева. Винаги са я одумвали – от бодигарда до министъра, от продавачките до колежките, от улицата до парламента, сини, червени, зелени, шарени. Неведнъж остава неразбрана – като всяка личност, която цени свободата си. Неведнъж се възражда почти от пепелта – горчиво обидена и без вяра, но винаги откриваща силите в себе си. „Не влача шлейфа на миналото. Не се обръщам назад. Безсмислено е, а и със сигурност можеш да се спънеш. Както казва Калин Донков, да простиш, значи да забравиш. Платила съм си всичко в живота. Не съм водила битки, но много хора ги водиха с мен. Животът е справяне – особено с разочарования от предателства на приятели“, изповядва се в биографичната си книга „Тя, Цветана Манева“. Ако нещо я довежда „до омерзение и вътрешни протести, то това са животинските морални представи за истина и справедливост“. Може да бъде много по-рязка и по-конкретна, но й се струва излишно. Иначе притежава остър език, който пуска в действие, само когато прецени, че ситуацията го налага. Когато са на гастрол в Охрид с „Двамата веронци“ на Любен Гройс и „Чичовци“ на Иван Добчев, тя пита екскурзовода на Самуиловата крепост, който им говори небивалици: „Когато е царувал вашият цар Самуил, кой е бил българският цар?“. И му запява „Биляна платно белеше на Охридското езеро“. Да не говорим за шамара, който отлепва на Руси Чанев, докато репетират в пиесата на Надежда Драгова за Яворов, Лора и Мина „Между два изстрела“ под режисурата на Никола Петков. Както се знае в гилдията, Руси Чанев е царят на анализите, но малко преди премиерата Манева не издържа на назидателните му монолози и ръката й сама отхвръква. Ненапразно докато е царски депутат, съпругът й Явор Милушев се шегува: „Цветана е по-страшна от БСП и СДС взети заедно“. Двамата винаги са имали възможност да напуснат родината, но никога не им е било цел. Отказват да съдят България в Хелзинки, когато става ясно кой е нападнал и пребил актьора по време на протестите през 1997 година. „Не желаем мъст и възмездие. Това не ни интересува“, казват тогава те. „Театър трябва да се прави на сцената, а не в живота“, не се колебае Цветана. Съпрузите обаче са от хората, които трудно се примиряват с любимия национален спорт – самоосъждането на изчезване. „Говорим, без да мислим. Молим се, без да вярваме. Отказваме се, преди да опитаме“, дефинира актрисата типични черти. Ненавижда навика на българина да нахлува с мръсни обувки в душата на опонента. „Живеем в прекалено материален свят, прекалено много са изкушенията. Всеки трябва да бъде преценяван по способността за доброта и човешка щедрост“, е един от водещите й постулати. Тъкмо така оценяват и нея. Едва ли има кинаджия и театрал, който би казал крива дума за Цветана – всеки спектакъл и филм, в който тя има роля, получава високата стойност с марката Манева. Тя обаче отдавна знае, че „триумфът невинаги е равен на щастие“. „Човек много късно разбира, че колкото повече напредва кариерата му, толкова по-малко става щастието му – онова щастие, което те приближава до смисъла на съществуването“, откровена е дамата, която никога и въобще не е обичала да я наричат „звезда“ и го доказва, три пъти започвайки от нулата.
Цветана няма страх от смъртта – още от детските игри на пловдивските гробища, където с момчетата от махалата берат черници. Местните баби обясняват на дечурлигите, че малките плодове са толкова сладки, защото корените на дърветата изсмукват енергия от мъртвите. Манева държи единственият и не особено дълъг живот да бъде осмислен чрез дарбата да е полезна. „А най-прелестното е, че не знаем кога ще си отидем. На мен това ми носи спокойствие“, с черен хумор коментира тя. Нейната дружеска ирония и самоирония са добре познати на приятелите й. Използва ги активно в онези минути на юбилеите, в които публиката я аплодира на крака, а колегите на сцената й се обясняват в любов. Когато навърши 60, в Белия салон на Двореца имаше изискано тържество, на което тя позволи речи само на трима – Галин Стоев, Снежина Петрова и професор Богдан Богданов. На 70 зорлем се съгласи Венелин Шурелов да я представи във видео инсталация. Но студентите, на които преподаваше сравнително доскоро, я славословеха, без да се съобразяват с нежеланието й да бъде издигана на пиедестал в очите им. Всъщност тя позволява всичко единствено на внуците си – Петър и Цветана. Обожава ги и те нея. Цвети е едва на 7, когато й пише от Виена, където живее семейството на Надя, дъщерята на Манева: „Харесва ми да ме прегръщаш, да ме целуваш и да ми се усмихваш. Манджите ти са най-вкусните в света“.
Дядо й я кръщава Цона
Сменят й името чак през 1962 година, а като дете се качва на сцената в „Когато розите танцуват“ на Валери Петров
В кръщелното свидетелство е записана като Цона. Щастливият й дядо черпи в махалата и вече на няколко питиета се сеща, че трябва да свърши поставената му задача – да извади документ за внучката. И така я свършва, че внучката официално става Цветана чак през 1962 година. Първият спектакъл, който гледа като малка в Пловдивския театър, е „Тайната на златното езеро“. Артистите са така ужасно дегизирани и гримирани, че се стряска. Самата тя е още дете, когато се включва в представлението „Когато розите танцуват“ на Валери Петров, въпреки че баща й, известният актьор Георги Манев, никак не е очарован. В 10-и клас през главата й минават мисли дали да не кандидатства медицина, но се страхува, че душата й няма да понесе отговорността. На 17 е, когато режисьорът Дако Даковски я снима като Деница в „Калоян“ – преди да я приемат във ВИТИЗ. Когато се подготвя за изпитите в Академията, стресът й е огромен. Проваля се заради мътното изговаряне на „р“ и „л“ – на времето това е ерес, сега е екстравагантност за милионерски дъщери или сексидолки. До следващото кандидатстване лепи чанти в завода за кожени изделия „Петър Ченгелов“ – никаква суета, никакви капризи, никакво тръшкане, че е далеч от изкуството. Попада в интересната компания на работнички с колоритен речник и разпасани езици, които са сред живописните й кръстници в реалността на соца. Но не се бунтува – вкъщи е възпитана да приема пъстротата на света с уважение. Майка й е католичка, баща й е православен. И двамата я учат, че трябва да прощава – и тя дълги години работи над трудното майсторство. „У дома имаше желязна забрана: Не свивай веждите, гневът е грях“.
Завършва ВИТИЗ в класа на професор Моис Бениеш и в Пловдив я назначават на единствената свободна щатна бройка – тази на дърводелец. Вече е била бачкатор, така че въобще не й пука. Дебютът й е в „Дон Карлос“ на Шилер – ужасът е двоен, защото баща й е крал Филип. Чувства като менгеме перуката с буклите на принцеса Еболи, коленете й блокират, избива я студена пот. След финала е убедена, че кариерата й е приключила преди да е започнала. Не след дълго Крикор Азарян, който не се съмнява, че трябва да подаде ръка на талантливата Цветана, й дава ролята на Сима в комедията „По пътя“ на Виктор Розов. Следващият спектакъл на Коко за прочутата Младежка сцена, създадена за бъдещите най-ярки знаменитости в българския арт, е „Уестсайдска история“. Цветана е Копелето – малко агресивно момиче, което се стреми към бандата на Ракетите. В „Уестсайдска история“ трябва да беснее и Стефан Данаилов, но първото им партньорство се отлага – той отива да снима в „На всеки километър“.
Любен Гройс е великият ментор в кариерата й
Тя защитава доброто, справедливостта и човещината, казва приживе за нея известният режисьор
Когато започва творческото и човешко партньорство с режисьора Любен Гройс, за когото театърът е убежище, Цветана осъзнава, че никой дотогава не е надниквал толкова дълбоко в душата й. Той я учи на всичко под прожекторите. Общуването, репетициите, спектаклите с него се равняват на четири академии. В образите за представленията на Гройс – Нора в „Куклен дом“, Жулиета от „Ромео и Жулиета“, Селимена от „Мизантроп“, Албена, Гитъл Моска в „Двама на люлката“, Джулия от „Двамата веронци“ – тя създава силни и сложно противоречиви характери, съчетание от крайности, отвеждащи към драматични постъпки. „Щастлив съм, че в моите постановки тя защитава доброто, справедливостта и човещината“, казва Любен Гройс за нея в книгата си „Вечният вятър“. Той е категоричен – зад големия успех на един актьор, зад славата му винаги се крие богато сърце и щедра душа.
Цветана Манева, съпругът й Явор Милушев и Любен Гройс са сред най-големите забележителности в Пловдив, но тримата със замах го напускат, когато местните цензори получават указания от София да свалят „Босилек за Драгинко“. Пиесата на Константин Илиев, режисирана от Гройс и с участието на двамата актьори, е за разрива между идеята за социално-справедливо устройство на обществото и тоталитарната действителност в България във времето между Втората световна война и 80-те години на двадесетия век. Колективизация, селски бунт, икономическа безпътица, безогледно потъпкване на всякакво политическо инакомислие – първи признаци на големия крах на системата. Пловдивски партиен функционер пък вече е заклеймил Цветана, че играе по бельо в „Тартюф“. „Не може кандидат-член на ЦК да се развява гола по сцената?“, крещи истерично той.
В „Сълза и смях“, където Манева и Явор Милушев играят 13 сезона, като за култовия им спектакъл „Двама на люлката“ търсят билети от „Славейков“, също се стига до конфликти – завистта е страшна. Тя решава да си тръгне, но от министерството на културата не я пускат, за да поддържа имиджа и „нивото“ на трупата. Манева все пак успява при втория опит. Изпраща молби до всички столични театри. Николина Томанова, току-що станала директор на театър „София“, кани Цветана да се включи в репертоара. После дава назад – режисьорите със сигурност най-често ще искат само Манева, какво ще играят другите примадони. Една заповед за назначение като нищо ще се превърне в буре с барут. Дико Фучеджиев, шефът на Народния, също иска да привлече Манева. Но „заслужили артистки“ пращат писмо до ЦК на БКП с хули срещу нея. И Фучеджиев също отстъпва – иначе неговите фаворитки ще го разкъсат. „Хвърлили са излишна енергия на вятъра. Нима не беше по-лесно за кажат „Отказваме ти“. Дори нямаше да попитам „Защо“. Нямаше да го приема драматично или фатално“, споделя Манева в биографичната си книга.
През 1982 г. Крикор Азарян я вика в Народния за Софрона в „Януари“ по Радичков, но заглавието пада – твърде бунтарско е за навечерието на перестройката. Тя ще дебютира на първата ни сцена, когато е на 62 – в „Домът на Бернарда Алба“ на режисьорката Възкресия Вихърова. Майката на няколко истерични дъщери ще се нареди сред грандиозните жени в кариерата й – със своите недостатъци, грешки, слабости, подложени на ювелирна дисекция от актрисата.
След 10 ноември Цветана пак тръгва от нулата. Три години нито един режисьор или директор от София не се интересува от нея. Играе в Ямбол, Пловдив, Димитровград – и в самодеен състав в Дупница. През 90-те прави жест на необременен от комплекси благородник – спасява премиерата на „Железният светилник“ в „Сълза и смях“. Виолета Гиндева, която трябва да бъде Султана, бойкотира представлението – при разпродадени до един билети. И Манева излиза пред публиката с колеги, които само няколко години преди това са я прогонили от общата им сцена – след финала се покланя ръка за ръка с тях.
Приема поканата и от Театрална работилница „Сфумато“ – тя е баба Велика в „Падането на Икар“ по Бергман-Радичков на Иван Добчев и в „Луда трева“ по Радичков на Маргарита Младенова. Във „Вуйчо Ваньо“ е нянята, играе в „Апокриф“ и „Антигона смъртната“. Ролите са „поддържащи“, но е все така силна и в тях. По-късно ще се завърне като Бернарда Алба и Коко Шанел…
Продуцент я иска за момиче на Джеймс Бонд
Актрисата загърбва предложение за 10-годишен договор в Холивуд
На международния кинофестивал „Златна роза“ във Варна Цветана Манева получава невероятно признание – прочутият руски режисьор Сергей Герасимов я гледа в „Последната дума“ на Бинка Желязкова и я нарича „откритие“. Когато в Кан въртят драмата за българската Съпротива, между зрителите е и продуцентът на екшъните за Джеймс Бонд. Той остава зашеметен не само от красотата и харизмата на българката, но и от филигранното й превъплъщение в образа на учителката, кърмеща бебето си под очакващата я бесилка. Опитва се да й обясни, че би могъл да й осигури бляскаво бъдеще в Холивуд, но тя бърза към самолета за София, където ще се качи на влака за Кърджали. Там, на юг, я очаква любимият й Явор Милушев. По-късно висши чиновници от гнездото на осите, наречено „Българска кинематография“, получават официално писмо, в което канят Манева да подпише 10-годишен договор в Холивуд, тъй като вероятно ще я снимат в следващия филм за Джеймс Бонд. Отговорът от София е светкавичен: „Не може. Тя е болна“. Това се случва преди Нова година, а Манева играе в първото представление на Пловдивския театър след ваканцията. То вероятно е от най-трудните в кариерата й – изсипва се цялото американско посолство, което, естествено, е в течение на тукашните кретенизми. Затова пък чужденците, които през годините снимат в България, веднага се ориентират каква полза ще имат от Манева. Руснакът Василий Ливанов я превърна в икономка на Дон Кихот, а французинът Жак Дорфман – в майка на легендарния Версенжеторикс.
Международни театрали също са очаровани от нея. Шекспироведът Александър Аникст нарича Нора на Цветана Манева „най-добрата от всички постановки“, гледани от него по света. Неслучайно сред феновете й са мастити интелектуалци от Европа. Световният писател Уилям Сароян разказва на кино звездата Мелина Меркури – тогава министър на културата в Атина, че в България е видял виртуозното изпълнение на невероятна Медея. И когато двете се срещат в Париж, гъркинята казва на пловдивчанката: „Аз ви познавам“. Цветана чува същите думи – на възхищение и духовно сестринство и от други знаменити жени в киното като Людмила Гурченко и Ани Жирардо. Лив Улман пък й надписва биографията си „Промяна“: „Ти и аз имаме най-хубавата работа на света“. Притежаващият „Оскар“, „Златна палма“, „Сезар“ и БАФТА сценарист Жан-Клод Кариер възкликва „Няма начин тази жена да не е звезда!“. Ева Енслър, автор на „Монолози за вагината“, е категорична – спектакълът на Галин Стоев в Театър 199 е най-добрият в целия свят, където има десетки версии на пиесата, изповед на авторката за сексуалното насилие в детството от собствения й баща. Енслър не може да си каже името от възторг, гледайки Цветана, Снежина Петрова и Вяра Коларова, въпреки че не разбира и бъкел български. Абсолютният хит десет години не слиза от сцената.
Цветана не прави сравнения между театъра и киното – на сцената се вдъхновява от обмяната на жива енергия със зрителите, пред камерите тества собствените си реакции, рефлекси, концентрация. „Много пъти съм се питала какви чувства изпитвам, когато се гледам на екрана. Доста противоречиви“, максимално искрена е Манева. Понякога се ругае, защото няма опция за корекция на вече заснетото. Но в киното сякаш калява характера си – особено във филмите на сценариста Христо Ганев и режисьорката Бинка Желязкова „Последната дума“, „Басейнът“, „Нощем по покривите“. Има истинска хармония с Георги Дюлгеров в „Мера според мера“, а с Иван Андонов са изключителни партньори в „Трудна любов“, „Мечтатели“ и „Дами канят“.
Явор Милушев е голямата любов на живота й
Двата брака преди него са резултат от социална адаптация и страх пред самотата
Манева признава, че и двата й брака преди Явор Милушев са свързани със социалната и емоционална адаптация, с необходимостта от близост, породена от усещането за самота. Но няма комплекси. „Изоставяла съм и мъже, и партньори, но и самата аз съм била изоставяна и не виждам нищо страшно в това“, искрена е тя. Днес обича да бъде сама, без да се чувства самотна.
Петър Вучков, първият съпруг на актрисата, преди време споделя, че някъде дълбоко в душата си съжалява за краткотрайността на брака им. Но пази чудесни спомени за общото им съжителство. Запознават се във ВИТИЗ – тя е в първи курс, той в трети. Красивата пловдивчанка едва е прекрачила прага на Академията, когато бъдещият мистър „Няма време“ се хвърля да я ухажва. Още преди да стане студент, разтропаният варненец работи като екскурзовод в Златни пясъци и умее да омайва дамите. През двете години, в които са заедно, Вучков продължава бизнеса си по родното Черноморие, а чужденците се прехласват по красотата на младата му булка. Разделят се, когато той е разпределен във Велико Търново.
Вторият съпруг е Николай Пенчев – първо осветител в театъра, а после оператор в Пловдивския телевизионен център. Според местните легенди, тиражирани през годините в така наречените светски хроники, Пенчев прави всичко възможно, за да впечатли изгората си – дори влиза с автомобила си в шадравана на централния площад. Той е бащата на дъщеря й Надежда. След четири години се разделят.
„Любовта е единственото нещо, което не се съобразява със старостта. Може да те сполети винаги, без да й пука дали е уместна. Любовта е много нетактична“, казва героинята на Цветана Манева в „Хората от Оз“. Яна Борисова пише пиесата си, вдъхновена от голямата актриса, която обожава сюжети, в които чувствата винаги побеждават разума.
През 1973 година Манева – вече актриса в Пловдив, влиза във фоайето на ВИТИЗ, за да използва телефонния автомат. Докато говори, до нея се приближава Явор Милушев, който все още учи в Академията. Той излъчва съвсем различна класа, не само защото я целува приятелско-джентълменски. Красивият софийски бохем е с европейска синя кръв. После се засичат в Киноцентъра, където той снима в „Игрек 17“, а тя – в „Последната дума“. През 1975 г. се озовават в една и съща продукция – психологическо-производствената драма „Началото на деня“, където Цветана за първи път е в обятията на Стефан Данаилов. „Господ реши да пробва – може ли да ни срещне и какво ще стане след тази среща“, казвал е Явор Милушев. После започва може би най-щастливият им период от миналия век, когато са заедно в спектаклите на Любен Гройс. Впускат се в зрелищни дуети. Режисьори и артисти от София, от България, че и от чужбина идват да гледат представленията, за които говорят всички. Професорите Гочо Гочев и Любомир Тенев, Еди Казасян, Леа Иванова и Емил Димитров, Елисавета Багряна, Блага Димитрова и Петър Динеков ги аплодират, а после пият червено вино в кръчмите на Стария град.
Женят се на 9 септември 1977 година – само тогава имат свободен ден. Той й подарява златно синджирче, тя на него – дървен кон. „От доста време живеехме заедно. Но решихме, че е редно да се оженим. Бяхме безкрайно щастливи, безотговорни и романтични. И ужасно влюбени. Един прекрасен ден просто осъзнах, че Явор е човекът, с който искам да бъда до края“, изповядва се Цветана. Защото Явор умее да поражда у нея чувството, че е необходима. И затова тя формулира най-голямото признание: „Ако Явор не се беше държал с мен така, както го е правел винаги, нямаше да съм жива“. За нея всичко се променя – някои неща се обезсмислят, други получават ново съдържание. Явор успява да й обясни, че няма по-грозно и по-самоунищожаващо чувство от ревността. Той я отглежда – но не по свой образ и подобие. Конструира логиката в чувствата им, издигайки ги на друго следващо ниво. „Съюзът между двама души не е борба за надмощие – на единия над другия. Щастието е да мълчите заедно. При Явор живеенето е духовен проблем – защото така му е завещано. Физическото оцеляване ден за ден не го занимава“, разкрива Манева. За нея всяка връзка съществува, докато хората са си необходими. Сексът е неистово влечение, въпрос на химия, но понякога няма общо с чувствата, а формулата на дългата и силна любов е взаимно осъзнаване стойността на другия. Убедена е, че в изневярата няма нищо страшно, тя се случва и невинаги разрушава. „Явор е възпитан в лъчезарно отношение към света. Неговият аристократизъм е заразителен“, хвали тя съпруга си.