Звездата на Даниел Пеев-Дънди изгря на телевизионния екран в сериала „Съни Бийч“, след това бе главен герой в комедийната поредица „Животът на Жоро“, миналата година участва в танцувалното риалити „Денсинг Старс“, а сега е част от звездния отбор в „Кухнята на Ада“, където вече спокойно може да каже, че е на „ти“ с готвенето. Актьорът е на 35 години, роден е във Варна и е завършил НАТФИЗ в класа на Стефан Данаилов. Но дали пък след участието си в „Хелс Китчън“ няма да замени сцената с шефското място в някой ресторант?
– Дънди, по-добър ли станахте в кухнята, откакто сте в „Хелс Китчън“?
– О, да. Научих доста пинизи, за които въобще си нямах идея. Дори вече знам как да разбирам кога тиганът е прекалено горещ. (Смее се.)
– Свикнахте ли с високите децибели на шеф Виктор Ангелов?
– Нашият отбор е облагодетелстван в това отношение, тъй като той не вика на нас толкова, колкото на другите участници. Но естествено, понякога се случва да си изпусне нервите и да ни прати по дяволите.
– А с постоянното пеене на Петя Буюклиева свиквате ли?
– Свикваме! Петя даже ми е симпатична. А и готви добре. Просто артистичността й на моменти надделява.
– Защо му е на един актьор да влезе в „Хелс Китчън“?
– Поканиха ме и приех. Да, в началото съществуваше леко колебание, чудене дали има смисъл, но тъй като харесвам храната, в крайна сметка реших да вляза.
– Вие не сте съвсем бос в готвенето и вкъщи сам приготвяте някои неща. Видяхме ви и в „Черешката на тортата“.
– Да, така е, не съм съвсем лаик, но не мога да се меря с Мегз, Златка Димитрова и Петя Буюклиева. Иво Аръков също готви много добре. Може би само Бачорски и аз се учим в момента. Но ние сме приели това като истинско забавление и влагаме душата си в него. А и забавлявайки се, по-лесно се тушира напрежението.
– Кой е най-големият ви гаф в кухнята въобще, не само в предаването?
– В студентските готини готвех и бях като Странджата – хранех състудентите ми в прословутия блок на НАТФИЗ в Студентски град. Тогава си бях купил един парти-грил за 20 лева. Изгладувах го два дни, за да си го взема. Но веднъж, след като бях готвил, сложих върху него една пластмасова купа.
– Ужас!
– Точно ужас! Целият апартамент след това миришеше страшно. А и не успяхме да изчегъртаме пластмасата от парти-грила. Това ми е най-големият гаф. Иначе постоянно се порязвам. Имам най-много белези от ножове по ръцете. В „Хелс Китчън“ на няколко пъти се изгорих…
– Амбициран ли сте да победите?
– Никога не съм бил състезателен тип! В мозъка ми не е заложено, че животът трябва да бъде конкуренция.
– Да, но ако във вашата професия не се конкурирате, то просто сте аут от сцената.
– При мен не е така. Винаги съм смятал, че ако си вършиш работата както трябва, нещата ще се случват. Никога не съм се натискал някой някъде да ме вземе. Хората сами са ме търсили.
– Един човек има особено важно значение във вашия живот и това е Стефан Данаилов. Завършили сте неговия клас в НАТФИЗ. Коя критика на Мастера никога няма да забравите?
– То не е точно критика, а по-скоро съвет. Мастера постоянно ни казваше, че не иска да ни вижда с празни погледи на сцената и „да присъстваме въобще“. Повтаряше ни как трябва да си мислим, ако искаме, за кебапчета или да си броим зъбите наум, но да не сме артисти, които не знаят какво правят на сцената и просто присъстват там.
– Имахте ли тежък период в НАТФИЗ?
– Да, когато ме оставиха на поправителен по балет. Но тогава Мастера, светла му памет, каза: „Абе, пуснете го шишкото! Няма да го правим акробат-балетист! Той ще ми трябва за дипломния спектакъл!“. Така благодарение на него взех изпита. Ако не беше Стефан Данаилов, сигурно нямаше и да завърша висше образование.
– А той лесно ли ви прие в НАТФИЗ?
– Това, че той взимаше клас, ми е подарък от съдбата. Аз бях нетипичният кандидат-студент – 125 килограма, подстриган на паничка и говорещ на диалект. Но безумно добре бях подготвен и си знаех задачите. На приемния изпит Стефан Данаилов ме попита: „Шишко, как си със здравето? Болят ли те краката?“. Отговорих му, че съм добре. То и да не бях, разбира се, нямаше да му призная. Така ме взе от първия път. Естествено, за всеки случай си имах и резервен план. Мислех да уча за зъболекар. Но слава богу, че не се наложи да следвам медицина.
– Успяхте ли да кажете на Мастера всичко, което искахте?
– Не, не можах. Някои от моите състуденти бяха по-нахакани и много си говореха с него, а мен все ме беше срам.
– Какво бихте искали да му кажете?
– По-скоро не да му кажа, а да му докажа, че мога да съм един от добрите актьори. Само че на мен започнаха да ми се случват нещата, когато той вече беше зле. Усещах как катерех стълбицата над средното ниво, но за съжаление, Мастера почина. Така успелият ученик не можа да отиде при гениалния си учител и да му каже: „Благодаря за всичко!“.
– Звездата ви изгря в „Съни Бийч“. Днес липсват ли ви сериалите?
– Липсва ми като цяло киното в България. В момента се залага повече на риалити формати, отколкото на изкуството, и това се вижда по всички телевизии. Не знам докога ще продължи така. За щастие, театърът те спасява в такива моменти, защото те държи в перфектна актьорска кондиция. Не спирам да играя в представленията „Отчаяни съпрузи 1“ и „Отчаяни съпрузи 2: Бракувани“, „Кучки“ и „Благородният испанец“, а и в момента ми предстои да започна работа по две нови представления.
– Миналата година участвахте в „Денсинг Старс“ и това риалити промени живота ви, тъй като много отслабнахте. Няма как да не сте благодарен на танцувалното риалити за това, нали?
– Разбира се, че съм благодарен. А и видях, че тялото ми е способно на това нечовешко натоварване. Благодарен съм и на моята партньорка Елена Мерджанова, която много ми помогна. Ако другите репетираха два часа, на мен ми трябваха четири. Все пак аз никога не съм можел да танцувам.
– Е, да скъсан сте в НАТФИЗ на балет все пак!
– То и народните танци едвам ги изкарах. (Смее се.) Истината е, че „Денсинг Старс“ съвпадна с доста тегав период в живота ми, тъй като тогава репетирах представление, на което му предстоеше премиера. Всеки ден ходих в театъра, после отивах на репетиции за танците, а вечер играех в пет спектакъла. В един момент дори се чудех дали въобще ще издържа на това темпо с ежедневно 14-часово натоварване. На всичко отгоре в „Денсинг Старс“ си контузих коляното. За щастие не беше чак толкова сериозно и куцук-куцук успях да избутам представленията.
– Продължавате ли да отслабвате?
– Още преди „Денсинг Старс“ бях махнал от себе си 10 килограма, с танците свалих 10, а след предаването – още 10. Така отслабнах с общо 30 килограма. Сега продължавам да водя нормален начин на живот, без да преяждам. Храня се умерено, тренирам във фитнес залата за тонус, а и да се чувствам пъргав и адекватен на сцената.
– Признахте неотдавна в телевизионно интервю, че откакто сте отслабнали, вече ги няма онези паник атаки, които сте имали преди време. Така ли е и сега?
– Да. Вече паник атаките ги няма.
– А кога е била най-сериозната ви паник атака?
– Стана по време на представление в Стара Загора. Няма да го забравя никога. Излязох в първата сцена на представлението „Кучки“ и тогава моята колежка Невена Бозукова забеляза, че съм много червен. Не обърнах особено внимание, тъй като след 5 минути това зачервяване изчезна, но пък започна жестоко сърцебиене. Имах усещане, че умирам. А трябваше да изляза на сцената. Изпълних си задачата, но ми беше много зле. На следващия ден отидох на преглед при кардиолог. Той ми направи всички необходими изследвания и ме успокои, че на сърцето нищо му няма. Кръвното и пулсът също бяха в нормални граници. Лекарят ми обясни, че съм преживял паническо разстройство.
– Какъв съвет давате сега на всички онези, които се борят с паник атаките?
– Аз съм от хората, които прекалено премислят нещата и това е абсолютно излишно. На моменти съм много несигурен и затова съветът ми е колкото се може по-малко да си задаваме ненужни въпроси. А и когато се случат тези паник атаки всеки трябва да е наясно, че няма да умре и да продължи по-спокойно. Паник атаката ще си отиде.
– Имате брат близнак Кристиян. Вие сте разнояйчни, различавате се във външния вид, но по какво си приличате?
– Той също е много артистичен. Дори Кристиян преди мен се записа в Младежкия дом във Варна, където свиреше на китара и участваше в театралната трупа. Впоследствие и аз отидох там. Даже в едно представление играхме заедно. Но той реши да кандидатства в чужбина, а аз останах тук. Дълги години работи в университет във Великобритания, но през 2024 г. се върна у нас и ще видим как ще използва тук всичките си дипломи, които има.
– Е, значи пак може да ви видим на една сцена двамата?
– Има мегдан, но той е доста по-свит от мен. Ако приеме да участва, то по-скоро ще е задкулисно.
– Да поговорим за любовта. Преди време признахте в интервю, че сте обвързан, но така и не издадохте коя е дамата. Вече може ли да го направите?
– Да, това не е нещо, което крия. Тя се казва Емилия, занимава се с школи за танци. Преподава на деца и възрастни народни и съвременни танци. Отделно работи в детски градини. Ангажирана е постоянно. Даже на моменти трудно се засичаме. Но наистина никой никого не крие. Просто не се афишираме.
– Мислите ли за следващата крачка – брак, деца…
– Да, минавало ми е през главата. Все пак съм вече на 35 години. Няма да е лошо скоро да се случи и това.
– Коя е несбъднатата мечта на Дънди все още?
– Да направя филм за дядо ми, който има много интересна история. Другата ми несбъдната мечта е да изиграя ролята на Ричард Трети, а третата е да участвам в проект, който е много далеч от мен. Иска ми се да сбъдна тези три мечти, преди да си отида от този свят.
Антон Стефанов