Деян Донков вдигна много високо летвата в Народния театър и на „Раковски“ още в самото начало на започващия сезон. Режисьорският му спектакъл „Последният час на Мерилин Монро“ е образец в две тенденции, които напоследък стават все по-модерни и в родния арт афиш – кино на сцената и високи технологии. При него обаче вписването им в смисъла, философията и посланията е изключително добре осъществено. Разказът за предсмъртните минути на Монро, една от най-трагичните фигури в световното кино, не е механично разделен между екрана и леглото, върху което се разиграва финалното действие от рано прекършения й живот. Черно-белите кадри, върху които цветни са само ярко начервените устни на секс символа, са изпипани в стила на Дейвид Линч – създават усещане за мрака в душата на Монро, излъчват неконтролируемата й еротика и нахвърлят акценти от атмосферата на 60-те в Америка – Америка на братята Кенеди и шефа на ЦРУ Едгар Хувър. Мая Вселенска майсторски е постигнала добавената ретро реалност, наслагвайки чрез изкуствен интелект образите на двамата герои – Монро и нейният психоаналитик, д-р Ралф Грийсън, в епизоди, които могат да се приемат за документални от своето време. Грийсън е сред колегите си на конгрес по психоанализа, Монро – на пресконференция в Холивуд, заобиколена от продуценти акули.
Пиесата на д-р Вивиан Праматароф-Хамбургер и професор Андреас Хамбургер – академични преподаватели, психотерапевти и сексолози от световна класа, експерти в темата за психоанализата и киното, печели именно с претенцията си за достоверност. Разбира се, без буквалистика за това какво се случва след последната среща между лекаря и пациентката в нейния дом на 5 август 1962 година. Достоверността е в чувствата, в мотивацията, в социалния коментар, в политическата не-коректност. Няколко часа след въпросния сеанс Мерилин е намерена мъртва, а Грийсън е уличен, че е предозирал нейните успокоителни. Макар че повдигнатите му обвинения не са доказани и не се стига до процес, психоаналитикът е дискредитиран. Никога не прави и не пише изявления, позовавайки се на лекарската тайна, коментират авторите. Те създават текста по автентични документи и събития, за да разкрият различната същност на звездата, скрита зад фасадата на най-прелъстителната жена в Америка през 50-те и началото на 60-те през миналия век.
Деян Донков споделя, че отдавна пази „Последният час на Мерилин Монро“ в чекмеджето си, завладян от идеята да превърне в представление покъртителната история за травмите на актрисата – от детството, от неуспешните бракове, от жестоките отношения на снимачните площадки, подклаждани и гарнирани с алкохол и барбитурати. История за травмите от въображаемата любов с Джон Кенеди, бурния секс с Робърт Кенеди и страха от „момчетата“ на Едгар Хувър, които я следят на всяка крачка.
Деян Донков няма съмнение, че той ще изиграе известния учен д-р Ралф Грийнсън, но му липсва партньорка, която да облече солираната рокля на ММ от „Проклетите седем години“. Той и не търси, знаейки, че без точното лице, което целият свят познава, всяко усилие ще бъде напразно. Докато не се появява Анна Кошко, чиято прилика с Монро наистина е поразяваща, подсилена, разбира се, от перфектния грим. Както се знае, Деян Донков е нейният Пигмалион и в живота, и в изкуството, а тя става все по-добро неговото творение. За чест на Анна Кошко трябва да се каже, че дава и невъзможното – без да спекулира със сексапила си, за да се впише в новия им дует, белязан от зрялата режисура на Деня Донков. Анна Кошко успешно скача в настроенията на Монро, която заради биполярното разстройство и постоянното влияние на медикаментите, е мотивирана от обрати. Младата Анна е израснала много от миналата година, когато си партнират с Деян Донков за първи път в „Гнездото на гарвана“ в Бургас.
Всичко в „Последният час“ започва с цигулката на Жорж Паликарски и думи от „Ромео и Жулиета“, изречени на обратно от облечения в червен костюм Думисман Карамански край полусъбудената Монро. Малкият тъмнокож художник се справя уважително смело със сложната задача да бъде един от злите демони в мъчителните сънища на Мерилин, която в „нормално“ състояние чете Достоевски и слуша Моцарт. Или може би е видение за бащата, който винаги е отсъствал.
Още от първите реплики на д-р Ралф Глийсън разбираме, че той е не по-малко душевно изтерзан от знаменитата жена, която се вкопчва в него като в последния възможен спасител. Публиката влиза в паралелните им вселени, в които всеки е огледалният образ на другия. Психоанализата тече реципрочно, а угризенията го преследват постоянно – и заради безпомощността пред бездната в психиката на Монро, и заради естествените си мъжки желания към нея, и заради умрялата си близначка Жулиета. Защото той всъщност се казва Ромео Гриншпун, а родителите евреи неблагоразумно са ги кръстили на Шекспировите любовници. Всичко тече под светлината на червени светлини – леко протяжно, силно чувствено и остро драматично. Голите гърди и бедра на Монро не са самоцелна еротика 16+, нейната поза на колене пред „свинята“ Робърт Кенеди, мъката й от поредния аборт, този път насилствен, несъстоялите се телефонни разговор с двамата Кенеди и Едгар Хувър подсказват много от хрониката на предизвестената смърт.
Като враг на крясъците в театъра, Деян Донков води сюжета тихо, без излишни изхвърляния, „без дране на ризи“. Той иска и работи за това зрителите да видят онова, което не се вижда, и да чуят онова, което не се чува – в тъмното, в черната страна на космоса, която и физиците не познават. В момента Деня Донков категорично е най-добрият на своето поколение – удивително интуитивен и последователен в търсенията си като актьор и режисьор. „Както казва Дейвид Линч, не можеш да хванеш голяма риба, ако не влезеш в дълбоки води“, коментира той. Сценографията и костюмите са на Цецка Ивайлова, музиката на Петя Диманова, която, както винаги, е силно въздействаща върху сетивата.
Албена АТАНАСОВА