Силно въздействащият моноспектакъл на Деян Донков „Камбаната“ по едноименния роман на Недялко Славов вече е на голямата сцена в Народния театър. В изумителната изповед за катарзиса и духовното просветление, за светлината и силата, които дават любовта и вярата, участват още Пламена Иванова – любимата на главния герой, и акордеонистът Нено Илиев.
Преди броени дни Деян Донков се отказа от ролята си в премиерната постановка на Галин Стоев „Хага“. В нея трябваше да се превъплъти в образа на Патрушев, един от злите гении до Путин в политическата сатира на украинската авторка Саша Денисова, посветена на руския президент и хората около него. Донков не пожела да коментира аргументите си, уточнявайки, че нещата са сложни и не е необходимо да дълбае в тях. Но признава, че с голямо удоволствие вае своя шеф готвач в „Алея на славата“, поредния сериал на Нова телевизия.
– Трудно ли е да си сам на огромната сцена в Народния театър, господин Донков?
– Свикнал съм с нея – сам или в многолюдни представления. Самотата не е свързана с броя на хората около теб. Понякога съм се чувствал сам пред публиката дори в обкръжението на много колеги.
– Представете пред бъдещите зрители вашия герой в „Камбаната“.
– Вено е балкански суперюнак. В спомените се среща с всички, с които е кръстосвал пътя си. Той е същински Батман – обикновен човек, който се бори с престъпността и тази му битка го държи изправен в името на справедливостта. Но Вено не пази Готъм Сити, а старите хора в едно българско село – от набезите на нахлулите от градовете цигани. Това село е умален модел на обществото, в което живеем. Затова романът на Недялко Славов е толкова абсолютен – драматичен, романтичен, мистичен, фантастичен, поетичен, смешен, епичен и на финала трагичен. Вплитат се много жанрове и това най-много го доближава до живота.
– Но Вено през цялото време е тъжен, тъй като осъзнава невъзможността да промени българския свят.
– През повечето години от живота си той е бил в затвора – свикнал е да бъде ограничаван в пространството и във времето. Но е запазил свободата на духа. Извършил е две убийства, а душата му е на дете. Точно тази странност го прави специален за мен. Когато осъзнава, че няма какво да го задържи на този свят, действа като самурай. Остава верен на дълга си, на своя гняв, провокиран от несправедливостта.
– А вие как се справяте с този гняв?
– Напоследък все повече предпочитам да замълча. Бях безкрайно гневен, когато момчето загина на пешеходната пътека на „Гурко“. Ходих на протестите, казах какво мисля. Но ние не умеем да се обединяваме, нямаме силата да се изправим заедно срещу войната на пътя. Или може би е друга война, не знам. Липсват ни общи ценности, общи идеи, обща съпричастност. Много липси ни тежат и угнетяват.
– Ловко маневрирате със силните контрасти в персонажите, къде търсите равновесието?
– Въпрос на интуиция – къде по колко от кое и кога да сложа и от комедията, и от трагедията. Когато сам държиш юздите, сам определяш количеството на дозите според текста. Осланям се на вътрешното си усещане – то не се учи в нито една академия.
– Вие ли предложихте на известния словенски режисьор Йерней Лоренци вашият онемял Орфей в неговия едноименен хит да остане в антракта на сцената, продължавайки да пристъпва на едно и също място?
– Да. И беше щастлив от предложението ми, имаше необходимост от подобна неочакваност за постановката си. Аз също изпитвах необходимост от нещо различно – Лоренци ми го даде. Орфей ми действа пречистващо. Катарзисът, през който преминава, ми е близък – и това не е режисьорски трик. Лоренци ми очерта посоката, възложи ми интересни задачи – като тоталното безмълвие. Имахме чудесен диалог – актьор-режисьор, човек-човек. Той наистина се отвори за нас. Още преди да започнем работа, се беше поинтересувал за всеки от актьорите в „Орфей“, стигайки до различни житейски подробности в биографиите ни, за да усети поне малко от чувствителността ни. И това се оказа изключително важно и ценно. От там нататък Лоренци използва инструмента сърце. Ние все пак работим с душите си. Той е един от последните режисьори, с които съм имал толкова невероятна химия.
– Какво да очакваме от шеф готвача ви в сериала на Нова телевизия „Алея на славата“?
– Много е амбициозен. Цели се в поне една звезда „Мишлен“. Но понякога се движи в тъмната част на нощта, подмолен е, предприема по-брутални действия. В същото време е с тежко детство и минало. Сложен образ, вкусно ми е да го работя. С Ники Додов – той играе моят баща, имаме две сцени, които станаха много силни, защото самият аз съм имал подобни изживявания. Нашите се разведоха още когато бях много малък, така че, както често се случва, сценарият и действителността се сляха чисто емоционално.
– Налага ли се да готвите пред камерите?
– Няма много кадри, в които се въртя около печката, карам другите да го правят, по-скоро съм консуматор – не на манджи, разбира се.
– Напоследък във филмите май ви лишават от любовни интриги – имиджът ви на секссимвол ще отиде на кино.
– Да, напоследък нито сценаристи, нито режисьори ме виждат по този начин. Не страдам – достатъчно дълго играх Дон Жуан. Но чакам да излязат два филма, които са много различни. В „Залог“ на Светослав Овчаров съм княз Фердинанд, какъвто историята не го познава. В „Татко“ на Марий Росен и Димитрис Георгиев съм бивш затворник, който се завръща от Мексико и младо момче се влюбва в него. Много е интересно, малко в стила на Алмодовар, любопитно и леко скандално. Харесва ми.
– Дава ли скандалът допълнителна стойност в театъра и киното?
– Скандалът не бива да бъде цел. Някои зрители смятат, че нещо е редно, опонентите им го отричат – и се получава конфликт между крайностите.
– Защо страните от комедията?
– Няма много качествени комедии, повечето са халтураджийски. Но във всеки спектакъл на Морфов, на Коко Азарян, на Диана Добрева е имало и много хумор.
– Кой е най-големият шок, който ви е сполетял наскоро в професията?
– Бях шокиран, когато започнаха да ме обвиняват, че не взимам позиция в скандала между Василев и Морфов. Просто паднах духом. Едни хора, които ме познаваха, си позволиха да ме коментират. Други, които не ме познават, също си позволиха да ме одумват. Представете си колко трудно ми е било, какво ми е струвало всичко това, след като се отказах да говоря по темата. Колкото и да търся доброто, хората понякога са зли. В този момент най-важното за мен беше да удържа собствените си юзди. Защото ни свързва най-вече сцената. Извън нея не е моя работа кой какво прави през нощта и на какви врати драска. Влизам, репетирам, играя, излизам. Не се занимавам с абсолютно нищо друго. А и в Народния няма нещо, което да ме притеснява. За какво разделение говорим? Около нас застрелват хора в лицето, газят деца, а ние се занимаваме с егото на този и егото на онзи. Пълни глупости.
– Питате ли се какво би казал, примерно, Коко Азарян за разправиите в Народния?
– Със сигурност много дълго щеше да запази мълчание – преди да изрече каквото и да било. Той много добре знаеше, че нищо не е само черно или само бяло. Човек може да отдаде живота си на нюанси и детайли и пак никога да не ги обхване. Не бива да изсипваш простащината си, без да мислиш до какво ще доведе. Не визирам никого, говоря по принцип.
– Можем ли да преодолеем дребнотемието на фона на социалните катаклизми?
– Би трябвало. Който не успее, е прекалено себичен. Ако не съумяваме да сме заедно, значи, че сме жалка история. Нашата професия също не съществува извън вертикала – иначе по-добре да не сме артисти. Когато не мислиш какво ще дадеш, си изгубен. Повечето хора, не става дума само за гилдията, се вълнуват най-вече какво ще пазаруват, какво ще погълнат. Но пак стигаме до политиката и управляващите. Вече ми се повръща – всеки вижда от къде се тръгва и на къде се отива, но всички гледат в страни. Няма състрадание, няма съпричастност – хората като че ли започнаха да се радват на чуждите неволи.
– Вие сте от малкото знаменитости, които успешно се опазват от суетата.
– Може би защото пред очите ми някои човеци само за пет години се превърнаха в съвсем други хора. Виждал съм как стават професионални ухажори на режисьори и на администратори, от които им зависят бъдещите проекти. Толкова много подлизурковщина. Вероятно това ме отвращава и отблъсква, мотивира ме никога да не приличам на тях.
– Докъде според вас го докара българският театър?
– Иска си своето. Времената се менят и той трябва да се променя с тях. А не да гледаме някакви постановки, в които някой се прави на смешен или на тъжен. Да се симулира, е пагубно. Знае се, че няма достатъчно пари. Властта не дава. Би трябвало да се протестира. Продадоха театрите, продадоха всичко за жълти стотинки. Не би ме изненадало, ако министърът на културата се справи, не бих се изненадал и ако не се справи.
– Деян-младши, най-големият ви син, задава ли сложни въпроси за живота?
– Започна сам да си отговаря, вече има и сериозна приятелка. Той е в последния клас, ще видим на къде ще тръгне. Няма нещо категорично, но не става дума за артистични изяви.
– Какво ви предстои?
– Щастлив съм да бъда колкото може повече с малките си деца. Велико е да гледам как Христо и Йоан растат. Не правя планове. Може и да има творческа умора, дори не търся пиеси да режисирам. Сега чета „Антихрист“ – велик е този Емилиян Станев, за всяко време и всяко общество.
– Тук и сега кои са антихристите според вас?
– Както казва писателят, те са плъзнали като заразна болест. Антихристът живее в голяма част от човечеството, работи активно сред великите сили – Европа, Америка, Русия. Тук действа по балкански и не се притеснява да го демонстрира. Злото се превърна в мода. В пример за подражание, в хоровод.
