„Деца на света“ е спектакълът, с който Димитър Маринов, дълги години играл в САЩ и по света, се завръща на българската сцена. Той обаче е не само актьор, но и режисьор, по чиято идея легендарният драматург Стефан Цанев прави промени в оригинала на пиесата си, писана през 2011 година. Историята е за мъж и жена, които в продължение на 40 години страдат за емигриралите си деца, за съдбата на България, за собствените си пропилени надежди и илюзии. Димитър Маринов си партнира с две впечатляващи дами – маестрата Ели Скорчева и изгряващата Симона Ангелова. Да ги събере в постановката предлага продуцентът Катя Лазарова. Композициите са на Асен Аврамов, а Димитър Маринов и завършилата Музикалното училище в Русе Симона Ангелова свирят на любимите си цигулки. Сценографията на Томиана Томова гради сюрреалност – с остаряването на героите цветовете около тях постепенно излиняват и изчезват, а костюмите им посивяват, прашасват и остаряват. Следващото представление на „Деца на света“ е на 25 май в Театро отсам канала, а на 26 май – в Перник. На фестивала Via Pontica в Балчик през септември „Деца на света“ ще бъде специалното събитие за 90-годишнината на Стефан Цанев.
– Бързо ли убедихте Стефан Цанев, че неговата „тъжна комедия“ „Деца на света“ може да се превърне в театър по ръба на абсурда, господин Маринов?
– Първият ни телефонен разговор продължи близо три часа. Още щом прочетох пиесата, душата ми се обърна, но бях категоричен, че трябва да се преработи, да се изчистят сцени, да се добавят диалози, финалът да се промени.
– Доста дръзко от ваша страна.
– И опитната Ели Скорчева, и дебютантката Симона Ангелова ме подкрепиха. Според мен героите в „Деца на света“ живеят отделни животи, докато животът преминава покрай тях – прекрасен или не. Между мъжа и жената има огромна любов, но и има и абсурд, така характерен за отношенията между съвременните хора. Разговорите с децата им, напуснали България преди четири десетилетия, са в техните глави, те не са реални. Стефан Цанев донякъде остана озадачен от прочита ми. И отговори: „Искам да помисля“. Обади се след седмица и каза, че го правим – нова версия на оригинала, „специално за Димитър Маринов, Ели Скорчева и джензито Симона Ангелова“. На премиерата във Варна се просълзи – не очаквал „Деца на света“ да звъни сега по този начин. Където и да играем, след аплаузите цялата зала плаче. Но ни гледат и много млади хора, които признават, че след представлението ще отидат да прегърнат родителите си. Това е силата на Стефан Цанев – топъл, искрен и директен. Запълва пропастите между поколенията.
– Защо не представихте „Деца на света“ на Друмевите празници в Шумен, които са и за нова българска драматургия?
– Защото театърът в Струмица влезе в програмата на фестивала с „Деца на света“, но с оригинала. Това е мечтата на всеки маркетинг директор – две интерпретации на един и същи текст от един автор. Би се получил страхотен пиар – политиците щяха да дойдат до един, като знаем колко сложни са преговорите между София и Скопие. Затова останахме в пълен шок, когато от Шумен ни отказаха. Дори не е обида, то е потрес, то е парадокс. После се извиняваха. Беше излишно унизително, под достойнството ми е да вдигам скандали.
– Има ли изненадани, когато казвате, че за вас, българина в Холивуд, киното е професия, а театърът е животът ви?
– Бях на 16, когато всичко остана на втори план заради сцената. През 1982 година ме приеха във ВИТИЗ като донаборник. Отидох в казармата, но след опит да избягам от България и престой в затвора, ми отнеха студентските права. При следващото ми кандидатстване стигнах до последния кръг и ме отхвърлиха по политически причини. Директорът на Видинския театър Петко Петков, светла му памет, ми обясни, че нещата няма да се променят заради досието ми и ме покани за стажант-актьор по така наречения член 9 за непрофесионалисти.
– Лесно ли ви потръгна във Видин?
– О, ако Господ запита колко години още да ми отпусне, бих му отговорил, че ще бъда най-щастлив да повтори трите във Видин. Бяхме много силна група стажанти. Разпределяха ме поне в по два централни образа на сезон – в „Щуро племе“ на Слави Македонски, в мюзикъла „Вълкът и Червената шапчица“, в „Уважаема Елена Сергеевна“ на Людмила Разумовска… Видин беше в пика на славата си. С „Декамерон“, където играех осем роли, между които и главната на шута, получих дипломата си по въпросния член 9. С представлението направихме фурор в Сатирата, публиката ме понесе на ръце. Стефан Данаилов, който беше в комисията, определяща кой да получи член 9, ми каза: „Идвай във ВИТИЗ, взимам клас“. Но когато пак минах всички изпити, пак ме приеха и пак не пожелаха да ме запишат, той тъжно заключи: „Съжалявам, моето момче, но има някои неща, с които никой не може да се пребори!“. А беше партиен секретар на Народния театър. През 1989 година, когато беше последният ми шанс – заради пределната възраст за влизане в „Актьорско майсторство“, Крикор Азарян и Тодор Колев отидоха при министъра на културата Георги Йорданов да поискат официално разрешение – ако бъда приет, да ме запишат.
– Били сте готов актьор, за какво ви беше ВИТИЗ?
– Това каза и Стефан Данаилов. И добави, че няма на какво да ме научи. Крикор Азарян обаче имаше – той вкара вече моето награждавано занаятчийство в академична структура. Изкуството ни в същността си е индивидуално, но винаги в партньорство. Не може да си сам юнак на коня, та дори и в моноспектакъл. Цял живот ще съм благодарен на Невена Коканова, която ме откри в юношески постановки, на Мария Карел, която ме подготви за ВИТИЗ, и на Азарян, който ме подреди, организира и ми даде реална представа какво е професията.
– Добре ли си живеехте в класа?
– Бях най-възрастният, Стефан Вълдобрев беше най-младият. Веднага станахме тандем. Азарян обяви, че каквото и да се случи, каквато и щуротия да замислим, аз ще бъда виновният, защото съм баткото и би следвало да съм лидерът. Бях денонощно във ВИТИЗ, работех като луд, дори не ходех по купони, за да се отдам на сбъднатата мечта. Но след първи курс общата ми оценка беше тройка – някакво назидание, което Азарян, светла му памет, до последно не успя да ми обясни. Аз и Стефан Денолюбов все пак минахме с тройки, а Койна Русева – с двойка. Но всичко това помогна за моето израстване. Нито за миг не ми е хрумвало да се обиждам или да се сърдя. Когато Азарян, Тодор и Елена Баева влизаха в час, ги посрещахме на крака – никой не ни караше. Беше любов и уважение. Боже опази някой да излезе по средата на лекцията.
– Вярно ли е, че сте взели наведнъж много от изпитите във ВИТИЗ?
– През лятото преди втори курс с вокалната ни група „Магическите гласове“, която Румен Цонев създаде, заминахме на турне в Англия, САЩ и Канада. Останах в Америка, но след като получих зелена карта като политически емигрант, се върнах в София, за да завърша започнатото. Бях направил своя избор – виждах тукашния таван, исках да си дам шанс. Но си поставих срок – не повече от десет години. На осмата, след тежък емигрантски живот, пробих в репертоарния театър на Сан Диего – в „Коледна песен“ по Дикенс. Режисьорът, италианец, я измисли като цирк, невероятно зрелище. След като изгони актьора в главната роля, я предложи на мен. Така тръгна. Бях Казанова в Академията на Сан Франциско, мюзикъла, с който стъпих на „Бродуей“ – свирех на два инструмента, говорех на четири езика, пеех соул и барок. Спечелих златната значка на Бродуей за чуждестранен актьор. В Сан Диего пък поставих „Полет над кукувиче гнездо“ с музиката на Теодосий Спасов.
– Какво е да играеш в големите зали на Бродуей – най-известната театрална улица в света?
– Бродуей е мит и индустрия. А заради Казанова отказах да бъда български министър в „Света Петдесетница“ в „Олд Глоуб“ в Сан Диего – най-стария театър в Калифорния, на чиято сцена е излизал дори Чарли Чаплин. Във фокуса на пиесата, чийто автор е американец, са стенописите на Боянската църква, които са предвестници на Италианския ренесанс. Тя е за това как световното културно общество се тревожи за състоянието на тези изумителни артефакти, а комунистическата власт в България не дава никаква информация за тях и не желае помощ за съхраняването им. Не знам дали сега с нашата политическа коректност към Европа бихме могли да кажем, че Ренесансът тръгва от село край София. Та тогава от „Олд Глоуб“ ме наеха да работя с актьорите, които говореха на 12 езика. Предложих Мариана Димитрова за образа на професор археолог, все пак темата беше наша. Хората останаха без думи пред майсторството й. „Ние сме българи, стара школа“, обясних на смаяните продуцент и режисьор.
– Често ви виждам по театрите. Какво не ви харесва?
– Халтурата. През соца тя не беше брутално печалбарство, а по-скоро театър извън театъра. С колеги направихме „На чаша руски чай“ – с песни на Висоцки, на Булат Окуджава, със стихове на Маяковски и други поети. Само романтика, никаква политика. С едноактни спектакли също обикаляхме села, ТКЗС-та, градчета… Плащаха ни по 10 лева. Тези дни директор на голям извънстоличен театър ми се оплака, че усеща пренебрежително отношение от страна на софийските актьори. Мариус Куркински, който никога не прави разлика между публиката, е единствен.
– А какво ви липсва в спектаклите?
– Духът. Народът има нужда от смях и забавление, в това няма нищо лошо. Но народът има нужда и от култура и образование. Повечето артисти или правят представления за себе си и никой не може да ги разбере, или произвеждат прекалено комерсиални продукции. Едни и същи хора са навсякъде, с цялото ми уважение към тях. Не критикувам колеги, а закостенялата система. Театърът има нужда от преосмисляне. На всички отдавна им писна от политиците и изкуството е единственото, което може да ни обедини. Хората винаги ще му вярват. България в момента няма национална кауза. Това, че вееш знамето, нищо не значи. А световните шампиони и прочутите музиканти са единици.
– Ситуацията в киното ни не е много по-розова.
– Да, защото много от актьорите ни играят пред камерите като на сцена и няма качествени сценарии. Когато Стивън Спилбърг дойде на снимачната площадка на „Зелена книга“, имах удоволствието да изпием заедно по едно вино. Запитах го как се чувства като най-великия режисьор. Той ми отговори: „Не съм най-великият. Нямам кадъра на Мартин Скорсезе, нямам движението на Копола, нямам лудостта на Тарантино, нямам сюрреализма на Алън Паркър, нямам въображението на Дейвид Линч. Но никой не може да разказва истории като мен“. Киното е литература, сюжет и диалог, в които актьорът търси смисъла и логиката. Няма ли ги, той страда, започва да променя и сценаристите полудяват. Но напоследък има голям шанс киното ни да дръпне.
– Вие обаче като че ли леко се отдръпнахте от Холивуд, където 10 години работихте неуморно.
– Холивуд напълно изтрещя, задъхващ се от политика и идеологически проекти, независимо от посоката им. Никой не беше на последните Оскари, за да празнува изкуството кино. Всеки беше там, за да произнася речи. Крясъците не помагат, само правят реклама на този, срещу когото са насочени. Междувременно интелектуалците в Холивуд се скриха. Нетфликс се задръсти от неща, които никой не иска да гледа. Авторите, които се стремят да създават независимо кино, бягат в Невада, Аризона, Канада.
– Доколкото видях, филмът, с който участвате в конкурса на фестивала в Кан, също е независим.
– Да, „Хартиеният тигър“, за мафията на 80-те. Първо трябваше да стрелям и да се включа в екшъна, но после промениха персонажа – таен агент, който знае всичко и осъществява връзките на руската мафия. Страхотен шпионски трилър. През лятото започвам снимки и на сериал.
Студентите му в „Любен Гройс“ не си поглеждат телефона
На младите хора им омръзна от инстаграми и тиктоци, категоричен е менторът им
Димитър Маринов, който има клас в бургаския филиал на Театралния колеж „Любен Гройс“, е истински вдъхновен от общуването със студентите. Те също – в часовете му никой дори не си поглежда телефона. „Моят ангажимент е преди всичко морален. Отговорен съм за тях, всеки час сме заедно – няма репетиции, няма записи, няма снимки, сега най-важни са тези 15 деца от 11 града на България. Сигурен съм, че няма да са безработни, след като завършат. Защото са гладни за знания и промяна – социалните мрежи, всякакви инстраграми и тиктоци им омръзнаха. Обучението е ротационно – работят едни и същи материали с различен подход. Всеки им дава нещо различно – аз, Михаил Милчев, Башар Рахал…“, коментира Димитър Маринов пред „Филтър“.
И разказва, че родителите на учениците му не можели да познаят децата си. „Учим и театър, учим и кино – давам им всичко, което знам от Холивуд и в Европа. Но три пъти в седмицата. Те трябва да имат време за себе си, каква е ползата да ги затвориш в аудиториите от тъмно до тъмно, та да им избие чивията. Даваме им пълна свобода да работят. Не мога да се начудя на професори, които се оплакват от липса на респект. Всичко тръгва от теб и завършва с теб, а рибата се вмирисва откъм главата“, категоричен е той. Според него дидактиката е излишна. „Вместо да казваме на младежите какво да правят, е по-полезно да влезем в техния ритъм и да им спестим допусканите от нас грешки. Защото те са способни на естествени отношения, не търпят измислените.“
Студентите на Димитър Маринов и неговата асистентка Симона Ангелова са истинска атракция в Бургас – правят улично шоу, обикалят детски градини по Коледа, развихрят скечове на мегдана, изнасят представления в циганското училище, където иначе никой не стъпва. През юни ще се включат активно в празниците под логото „Етносфера“ на остров Света Анастасия. На сцената, която Борислав Чакринов, покойният директор на Бургаския театър, организира преди години с хъс, ще се качат евреи, арменци, турци, гърци, руснаци, украинци, роми. Два кораба ще превозват хората. „Това е нашият жест към Бургас“, споделя Димитър Маринов, който завършва докторантура, а сега работи върху дисертация за доцентура.
Албена Атанасова