Навръх Нова година „Колибри“ пусна „Поема за бохема“ – новия роман на Димитър Шумналиев за непредсказуемите чувства, за опустошението на сърцето и греховете на щастието, за разноликата съдба на поколението между комунизма и демокрацията. Действието се развива в София в годините на „зрелия“ социализъм. Някогашни съученици от гимназия в „Лозенец“ преживяват заедно както драматични интимни случки, така и общата си съпротива срещу нормата, идеологическа и морална. Душата на разнородната компания е Коко Бохема – роден артист и красавец, неприспособим към режима, мечтаещ да се качи на легендарния „Ориент Експрес“, който да го отведе до лелеяния Запад. Повествованието е изключително експресивно, сюжети са изпълнени с въздигащи и принизяващи страсти, ненаситна любов и предателства, нанизани в руслото на документални събития. Димитър Шумналиев казва, че „Поема за бохема“ е за постоянната жажда за обич, за всекидневните ни малки или големи жертви, за времето, когато бохемите знаят, че щедростта означава спомени. „От този роман става ясно, че човек може да обича и пепелта“, категоричен е известният журналист и писател.
– Споделете вашата дефиниция за бохем, господин Шумналиев.
– Бохемът не живее в безвремието, иска си обществените подробности, не съществува без контекст. Затова и вирееше в соца – имаше предпоставки, които го захранваха. Бохемът, тази странна птица, не искаше да влезе в кафеза, все бягаше от нормативните вериги, все се ежеше на системата. Която пък отглеждаше бохема, за да му гледа сеира. Системата дебнеше свободолюбивите натури, а пък ние, свободолюбивите натури, знаехме, че ни дебне. Бяхме наясно кой е щатният съгледвач на Държавна сигурност в Съюза на писателите, в Съюза на журналистите, на художниците, на композиторите… Странно или не, взаимно си играехме, но не на стражари и апаши, понеже и стражарите, и апашите бяха предварително известни. Играехме прямо и директно. Нямахме друг избор. Тогава и портиерите бяха сътрудници на службите – знаеха кой младеж с коя девойка си тръгва и кои от тях ще се разделят в зори. Знаеха и тайните ни квартири, и тайните ни намерения. Похожденията ни бяха очевидни, нямаше как да ги скрием от октопода. Осъзнавахме, че не можем да го надхитрим, затова не се правехме на нелегални. Завоеванията бяха очевидни, имаха форми, паспорти и домашни адреси. Октоподът си затваряше очите за красивите плодове, които крадяхме, за да имаме среднощна публика.
– Каква е разликата между бохемите на 70-те и 80-те и тези през 90-те години и началото на прехода? Оцеляха ли до днес?
– Вече няма условия за съществуването на бохема. Играта е друга, липсват обстоятелствата. Подтекстът не храни свободомислие – то е позволено. Бохемът има необходимост от съпротива, а няма кой да му я окаже. Затова линее, придобива нови форми, вече не играе за собствената си природа, а за собственото си оцеляване. Отсъства обектът на сравнението, на надмогването. Няма кого да надхитриш – никой не те дебне. Освен провалът и безпаричието. Битката за високия хонорар иска преклонение. Трябва да обслужваш, за да се надяваш на признание. Така че бохеми поне в онзи смисъл няма. Клубовете на творците се превърнаха в кръчми, няма я заверата, никой не разказва анекдоти за властта – толкова е профанизирана, че дори и вицове не успява да си създаде. Както останахме и без комици. Никой не може да достигне омаята на Георги Калоянчев, Георги Парцалев, Никола Анастасов, Стоянка Мутафова или Татяна Лолова. Публиката започваше да се смее още с появата им на сцената, още непроизнесли и една дума. Във всяка фраза зрителите подозираха захапка към властта. Затова смехът беше дълбок и многозначен. Днес няма кой да ни разсмива, каквито и маймунджилъци да прави. Липсва подтекстът.
– Съществува ли конкретен прототип на главният герой?
– Да, мой приятел е прототип на Коко Бохема. Ала върху него насложих детайли и състояния от други. Освободих го от персонификация, опитах да му създам някаква универсалност, да обогатя прототипа, а не личността. Моят приятел не можеше да рецитира, както умее Коко, ала играеше балет и от най-обикновени кабели можеше да направи стих. Постигаше буквите бързо, с голяма сръчност огъваше кабела и знаеше сума ти поети наизуст. В образа на Коко има и от мой съученик, осми клас от Втора гимназия на Кръста, днес Техникум по облекло. Голям рецитатор, имаше такъв талант и такава харизма, че на училищните празненства омайваше целия салон. Най-вече с „Йохан“ на Смирненски – както е при Коко в романа. Така въздействаше на единайсетокласничките, че бяха готови на мига да застанат до него на барикадата.
– В онова време сексът наистина ли беше толкова активна разменна монета, както разказвате в романа си?
– Сексът е вековна разменна монета. Макар че по-точно е да се каже – красива, потайна банка с всевъзможни авоари. Човечеството винаги тегли от този трезор, за да продължи да съществува. Да се радва на капиталовложението. И да трупа влогове за взаимно обогатяване. Бохема обкичва тази банка с фантазии и стихове, описва я, рисува я, въвежда я в ноти и петолиния – във въображението си, в копнението. Тя вдъхновява. За да ти отпусне заем обаче, трябва да намериш ключа. Тежко му, който го няма! Разменна монета? Да, а животът да не би да не е разменна монета… Трябва да пазим една последна, за да сме сигурни, че лодкарят Харон ще ни отведе в Отвъдното на отсрещния бряг.
– Имаше ли тогава действителни дисиденти сред интелектуалците?
– Дисидентите бяха напуснали статуквото. Стотици сучеха от системата, хранеха се с облаги, високи хонорари, партията им раздаваше жилища и вили в Банкя и околовръст. Предпочетените не чакаха по десет години за нова жигула в „Мототехника“, както чакаха плебеите. Дисидентите плюеха на този дар, отказваха се с всички произтичащи обстоятелства, които съзнаваха, че ще ги преследват. Когато вестник „Народна култура“ публикува знаменитата статия на Желю Желев „Великото време на интелигенцията“, Политбюро полудя. Уволниха Стефан Продев (главният редактор на седмичника – б.а.), който се изнесе във вилата си в Енчевци, където обичаше да цепи дърва и да пие ракия „Академик Неделчев“. И ме викна в кабинета си Георги Йорданов, председател на Комитета за култура, издател на вестника (Шумналиев по това време е заместник главен редактор – б.а.), и от вратата ми изкрещя: „Не интелигенцията, а партията е движеща сила на обществото!“. Крещи, а в погледа му грее нещо друго, нещо от рода на „Браво, поздравления“. Години по-късно го попитах помни ли тази среща, а той се усмихна: „Помня, разбира се, ама нямаше как да не ти крещя, понеже кабинетът ми беше фрашкан с микрофони на Държавна сигурност“.
– Малко преди 10 ноември бая хората от културата и медиите останаха без работа…
– През 1989 г. партията уволни десетки от тях, а в редакциите се провеждаха събрания, за да се заклеймят тези неблагодарни особи. Клубовете на творческите съюзи се пълнеха още в 18 часа, след това една свободна маса не можеше да намериш. В Клуба на журналистите освен на зарчинско вино и агнешки главички със стрък пресен чесън, миришеше на промяна. Железните блюстители на режима, народни артисти и други разни, не смееха да влязат в тези сборища на алкохола и свободолюбието. Бояха се, че ще бъдат докладвани. А бохемите, тези странни птици, прииждаха и затваряха заведението, защото знаеха, че вече са докладвани. Както вече споменах, даже се знаеше кой, къде и с кого ще продължи дискусията. Георги Лозанов още тогава въведе термина дискурс. В зори всички дискурсирахме.
– Прочутият преводач Кръстан Дянков, писателят Дончо Цончев, художникът Георги Божилов-Слона, журналистката Румяна Узунова присъстват с името си в новата ви книга, за другите се досещаме – защо се въздържахте да ги изтипосате едно към едно?
– Въведох няколко реални личности, за да постигна повече убедителност. Ала повествованието не може да обхване десетките и десетки непукисти от онова време. Нямах тази цел, за да не превърна книгата в справочник. Можеше да надникна и в нудистките плажове край Харманите на Созопол, където бяхме и чисто млади, и чисто голи. Генерален директор на Българската телевизия мина покрай дибидюс редактори, асистент-оператори, помощник-режисьори, позна ги, свали гащите си и каза „Добър ден! Как сте?“. Подмина нататък, вдигайки панталоните си.
– Ярко сте описали и „пребоядисването“ непосредствено след 10 ноември.
– Стотици певци на комунистическата партия за един ден се превърнаха в антикомунисти. Ренегатите се навъдиха повече от мутрите. Индулгенциите, които си купуваха тези антикомунисти, създадоха повече заблуди от тарикатщините на „Магурата“. Богдана Карадочева имаше основание да ненавижда БКП, защото нейни близки бяха мъчени до смърт в Белене. А другите? Но пък това явление е богата храна за твореца, както е богатство да живееш в една система и да попаднеш в друга, която още никой не знае каква е. Кой да знае, че Симеон КобурГОРСКИ ще стане премиер и ще почне да сече Рилската гора, както и турци не са я секли. 800-те му дни стигнаха да си оправи имотите, да превърне Интендантството в лична канцелария и да съди България в Страсбург.
– Бил ли сте на тайните срещи в кръчмата на Софийския университет „Яйцето“, за които споменавате в новата си история?
– Те съвсем не бяха тайни, участниците не се притулваха в някаква конспиративност – съзнаваха, че системата се клати и отпуска възела. Всеки студент или преподавател можеше да види там Желю Желев по пуловер – все се хвалеше, че Маруца му плете пуловерите на две куки. С този пуловер идваше и на работа в Института по култура, един етаж над вестник „Народна култура“ на улица „Софийска комуна“. В дъното на редакцията ни се намираше секретна стая. В нея служители на Второ главно денонощно следяха и записваха какво се говори в Американското посолство, разположено в съседство, на една стена разстояние. Единият служител влизаше в редакцията – често по време на планьорката не поглеждаше никого и не поздравяваше, преминаваше с поглед, забит в земята. Другият излизаше – и той с поглед, забит в земята. Когато „демокрацията избухна“ по израза на сладкодумника професор Михаил Неделчев, правителството отпусна за новата амбасада на САЩ 64,5 декара от Южния парк. Оказа се, че там знаят как са били подслушвани. И представете си какви кьорфишеци са пускали за нашите записващи устройства.
– София от соца също е протагонист в „Поема за бохема“ – защо, според вас, в момента никой няма отношение към града ни, тънещ в мръсотия?
– София страда от вълчия апетит на капитала. От лобистките ложи, от пипалата на интереса. От презастрояването. Бившият главен архитект публично изрази възмущението си от задръстването на улица „Тинтява“, например. 640 жилищни единици, а никаква инфраструктура. И въпреки това на същата улица издигнаха бетонния си ръст нови гигантски блокове. През 1938 година столичните съветници приемат решение за така наречения „Витошки клин“. Забележете годината – 1938. Идеята е въздухът от планината да влиза в града. Затова на стопаните в Симеоново, Драгалевци и другите крайни квартали тогава разрешават строителство на къщи най-много на етаж и половина. После разчистват тухларни, събарят Погребите, изграждат Южния парк като последна фуния на въздуха. За по-малко от двайсет години стана обратното – вместо въздухът да влиза в столицата, бетонът влезе в планината. Построиха се стотици многоетажни къщи и затворени комплекси. Без канализация. На септични ями. Да уточнявам ли какво влиза в града… Решението за „Витошкия клин“ не е отменено. То е в сила до ден-днешен. Следователно всички чиновници, разрешили бетонния устрем, са готови гости на Темида.
– Но никой не говори за това.
– Бившият премиер Николай Денков и бившата областна управителка Вяра Тодева разрушиха паметника на Съветската армия. Изобщо не ми дреме за него – баща ми, отявлен частник по соца, собственик на частна зъботехническа лаборатория, после на частно куриерско бюро „Орел“ и на фабрика за феродови накладки, ни забраняваше да гледаме наляво, когато ни водеше на разходка от Орлов мост до Софийския университет. Но Денков отпусна като премиер 260 000 лева точно преди Коледа, а Тодева се позова на решение на Столичния общински съвет. 60 на сто от тия общински съветници според направена преди време журналистическа анкета не знаеха кои са дъщерите на света София, а 70 на сто обявиха, че жълтите павета в центъра са положени от… Тато.
И Денков, и Тодева предприемат действие, без да знаят как то ще бъде продължено. Умният Тома Биков написа във „Филтър“, че недоразумението ще стърчи още поне десет години. И Денков, и Тодева сега са приютени в парламента. Заради нахлуването на бетона във Витоша и Фандъкова е удостоена с депутатска заплата. Скоро се върнах от Кордоба. Когато маврите завладяват южна Испания, заварват римски колони. Вграждат ги в огромна джамия, строена 700 години. Испанският крал повежда християнската войска, прогонва маврите. От джамията и тухла не пада. Превръща я в могъща католическа катедрала. Ние защо съборихме и паметника на Старчев пред НДК? Пак по решение на ония, които още се чудят откъде са жълтите павета.
– Казвате, че вестникарството е пълно с вируси – кога и от кого прихванахте вашия?
– Доктор Михаил Шумналиев, брат на дядо ми, е собственик на втората по големина печатница в София „Веслец“ и главен редактор на вестник „Художествена седмица“. Ей така прескачат вестникарските вируси.
– В предишния си роман твърдите, че у всеки човек има звяр, а в новия един от персонажите ви възкликва: „В тая демокрация кой е наред?“. Как се живее тук и сега в българската зоологическа градина?
– Живее се точно като в зоологическа градина: ловуването е забранено, силните са вкарани в клетка, природните закони са нарушени. Затова са възможни бесувания – няма кой да накаже бедните духом. Лъвът е експонат. Не раздава справедливост. За зоопарка се грижат раздаващите храна. Никой не изяжда благодетеля.
Светлин Русев го окуражава да хване четката
Димитър Шумналиев е поклонник на различни музи. Известният журналист и писател обича да рисува. Има не едно и две интересни преживявани, свързани със статива, боите и четките.
„Рисуването ми е хоби, нищо друго. Затова не страдам от оценката на зрителя. Чувствам се по-свободен. Научих се да отварям ателието си. Да подарявам. Работя само с бои от Нидерландия. Предпочитам от фирма „Амстердам“ или „Ван Гог“. Нямат нищо общо с китайските ерзаци. Е, поскъпнаха, както всичко друго. Един поет, лека му пръст, казваше „Дошло е време рамките да са по-скъпи от картините“, коментира Шумналиев пред „Филтър“.
Преди време по настояване на приятели прави респектираща изложба в залите на „Интерпред“. Продава повечето платна. „Установих, че когато картина напусне света на автора и се срещне с публиката, придобива нов живот, нови значения, които творецът не вижда, докато не я предостави на съда. Точно тогава Светлин Русев ми каза пред свидетели „Като знам какви жалки хонорари получават писателите, защо пишеш? Рисувай.“
Шумналиев не пропуска да влезе в галерия в който и град по света да се намира. Но с пословичното си чувство за хумор разказва и всякакви други случки, които на първо четене звучат като далеч от изкуството. Авторът на романи, между които са „Бяло сладко“, „Храмът на осмицата“, „Компарсита“, на сборници с разкази и новели, на документални изследвания за катарите, който има дипломи от писателската програма на Университета в Айова и от специализацията в Академията на По, Южна Франция, има преживелици за всевъзможни сценарии.
„Мери, моята учителка по френски език и култура в По, една неделя ме качи на ситроена си и отпрашихме към Сан Себастиян, където тъкмо течеше прочутият кинофестивал. Връщам се в София, отивам да се отчета в Съюза на журналистите, а ченгето в международния отдел ми крещи: „Бил си във фашистка Испания. Още си там. Не, не си се върнал. Няма да ти подпиша никакви документи“. И така, още съм в Испания.“
Албена АТАНАСОВА