Постановката „Непоносимо дълги прегръдки” на Иван Вирипаев е красива и неспокойна проповед за любовта
Оля Желева
В Ню Йорк Чарли и Моника скоро са сключили брак. Те разбират, че ще имат дете. Моника е объркана и прави аборт, без да сподели на Чарли. В същото време той изневерява на жена си с разкрепостената Еми. Еми иска просто да изпитва „страшен кеф“ в живота си. Тя случайно среща Крищоф, тъкмо пристигнал в Ню Йорк. Еми директно го кани в дома си и правят „най-якия секс“. „Ебаси якия град!“, крещи Крищоф, който търси силни усещания, без никакво обвързване.
В ролите са Димитър Николов, Мария Сотирова, Мартин Димитров, Веселина Конакчийска. Това е първа постановка в България на пиесата на един от най-интересните, еуфорични и популярни съвременни драматурзи – Иван Вирипаев.
„Така е устроена вселената, ако нямаш цел, значи живееш като безумец“
Моника, Чарли, Еми и Крищоф търсят път към щастието, към усещането за пълнота и спокойствие. Но то не идва. Не идва, заради грешните решения, заради егоизма, заради неспособността да се чуят един друг. Спасението идва под формата на извънземен глас, който предлага на всеки от тях шанса да потегли към друга галактика. Героите се чувстват безумци при срещата с невидимия глас. Те се карат с него, но в крайна сметка всеки един слуша и прави точно това, което вътрешният космически глас определя.
Извънземното в тях е представено чрез мултимедийно изображение. Предварително заснети кадри на героите помагат да преживеем пътуването им в отношенията, в личните им представи за света. Те присъстват в него, но не усещат, че живеят пълноценно.
Обърканият, непрекъснато търсещ съвременен човек
Героите на Вирипаев са съвършени егоисти. Те имат право да живеят, както си поискат. И правят всичко, каквото си решат – правят секс с непознати, взимат наркотици, разрушават връзки, бягат към Берлин. Защото съвременният човек има право да избира! Защото импулсът е водещ, без импулс няма живот. Смъртта не съществува. И защото няма смърт, то няма и смъртни грехове.
Драматургът Иван Вирипаев се опровергава непрекъснато, карайки ни да почувстваме основното: важното е не какви думи казвате, а с каква цел. Търси се смисълът, а не формата. Иронията си отива, но остава проблемът с намирането на смисъл и цел. А целта са щастието, спокойствието, любовта, прегръдката – съвременният човек бяга от всичко това, без да иска. Какво по-важно от това да позволиш да те прегърнат и да усетиш топлината на човешкото присъствие? Именно в прегръдката идва спасението.
Вирипаев използва прости думи. Нали така ще си говорят чех, американец и руснак, когато се срещнат в самолета? Но глобализацията засяга не само езика: героите са отвратени от собствената си безсмисленост, предвидимост и неспособност да се радват на живота. Спектакълът с удобен потребителски интерфейс се превръща в терапия за приемане на този свят, с всичките му въображаеми или реални несъвършенства.
Авторът явно има удивителна способност да генерира смисъл от минимум изразителни средства – не само думи, но и цветове. Той успява да ни откъсне от ежедневния пластмасов свят, който се разпада. Превръща се в падащ сняг, в безкрайно разширяващата се вселена.
Иван Вирипаев е един от най-известните и поставяни съвременни драматурзи. Автор на повече от 20 пиеси, влезли в репертоара на над 250 театъра по цял свят. Театралният му път започва с диплома по актьорско майсторство от Театралния институт в родния му град – Иркутск. През 2001 г. се установява в Москва, където завършва Театралния институт „Шчукин”. Участва в основаването на алтернативното театрално пространство „Театр.doc”, открито с пиесата му „Кислород”, която има огромен успех и веднага е обявена за манифест на новата руска драма.
Поради категоричните антивоенни позиции на Вирипаев, днес пиесите му са забранени в Руската федерация, а самият той живее и работи в чужбина.
