Той се ражда през 1908 година във Видин, родственик е на фамилията на Жул Паскин. Тя – в Шумен, наследничка е на Алекси Гюров. И двамата избират да станат художници от деца, но всеки прави първите си образователни крачки по своя си пътека. Елиезер Алшех се явява на изпити в Художествената академия в София през 1927 г., но не е приет, за да попадне на следващата година в Мюнхенската художествена академия. През 1928 г. Бронка Гюрова обаче е приета да учи живопис в София, където ще се сприятели с Васка Емануилова, Мара Георгиева, Стоян Венев. 10 години по-късно, вече като дипломирани художници, двамата ще се срещнат в българската столица, за да споделят не само вълненията си от изкуството, но и любовта си, която ще бъде скрепена с брак чак през 1947 г. През този 9-годишен период на взаимност са преминали през безчет изпитания – спасение от лудостта на Хитлер, но не и от съдбата на трудовите лагери.
Ще преминат през заплахите и обвиненията във формализъм, през забрани и лишения, за да успеят да се откопчат от лапите на комунистическия режим у нас и през 1952 г. да се установят в своята нова родина – Аржентина, където ще ги застигне и раздялата с живота. Той ще достигне края си през 1983 година, тя – през 1995. Но днес изкуството им продължава своя житейски път. Той и тя – Елиезер Алшех и Бронка Гюрова, артистичното семейство, което оставя важни следи в историята на българското изкуство. Приживе те никога няма да успеят да подредят съвместна изложба, но ето че днес, десетилетия след кончината им, се срещат във вълнуващ общ разказ. Разказ, фокусиран около една от най-съкровените визуални изповеди на всеки художник – изкуството на рисунката.
Големият познавач на изкуството, сам той историк на изкуството и куратор, Макс Фридлендер обобщава, че „рисуването в по-висока степен от живописването означава избиране, решаване, изпускане, духовна намеса и затова е неоценимо като пряка, лична, съкровена изява на индивидуалността“. Нещо повече, по думите му „рисунката превъзхожда картината като свидетелство, като автограф. Тя е създадена сравнително бързо, плод на спонтанно действие, не е трябвало да мине по дългия и мъчителен път на занаятчийската обработка и затова е по-малко свързана с теории, традиции и ателийни условности… Рисунката в сравнение с живописната творба е това, което планинският извор е в сравнение с канала“. Сякаш в рисунката художникът не се подчинява на външни желания, не реализира поръчка, а следва свободно настроението, увлечението, възбудата си. Рисунката като пазител на знанието за визуалните монолози на художника, в които той е сам със себе си. Сам на себе си. Често на рисунката е отсъдена забрава, разпръскване или потъване в мрака на ателието, в зоната на ненужното, защото, макар и част от най-интимния свят на художника, на нея сме свикнали да гледаме като на опит, на средство за ориентиране на автора, за подготовка, понякога умел, друг път – бърз, неясен дори, визуален запис на идея за бъдеща живописна картина. И действително рисунката има способността да ни разкрива владеенето на формата. Тя е мяра много повече за пластичната сила на художника, отколкото живописта, с която, знаем добре, могат да се прикриват низ недостатъци, да се потулват недъзите на ръката. Тъкмо и затова, както би казал познавачът – „немалко живописци се компрометират печално със своите рисунки“. Но дори и в тези случаи рисунката е пазител на знание, без което разбирането на същността в творческата природа на един художник, на неговия творчески метод и преди всичко на неподправената му, недирижирана от външни очаквания и погледи способност да общува с природата и предметния свят около себе си, ако не невъзможно, би било застрашено от дискредитиране. Казано по друг начин, никъде не сме така близко до художника, както в неговата рисунка.
Изложбата „Пазителите. Непоказвани рисунки и пастели на Бронка Гюрова и Елиезер Алшех от личната колекция на тяхната дъщеря Деяна Алшех“ може да бъде мислена именно като опит за деликатно вникване в най-съкровения творчески свят на двама художници, оставили своите ярки живописни следи в художествения живот у нас, а и не само, между 30-те и 70-те години на миналия век. Визуално пътешествие из тяхното наследство от рисунки, което ни приближава до индивидуалните им вълнения на територията на линията. До техните търсения в израстването им като живописци. До метежа на Втората световна война и последвалите у нас политически, нечовешки сътресения. До истории за репресии и цензура, трудови лагери, бягства в името на физическото оцеляване. Но и до нещо много по-важно. Изложбата „Пазителите“ е възможност за съпоставка как всичко това се отразява в изкуството на рисунката на двама художници, които, макар да вървят по свои индивидуални творчески пътеки, са избрали да делят общо битие, общи емоции, обичания и тревоги.
От друга страна това е и разказ-благодарност към човека, който днес ни дава възможност да се срещнем с тези оцелели фрагменти от търсенията на Бронка Гюрова и Елиезер Алшех. Към човека, благодарение на когото преди вече почти две десетилетия стана възможно завръщането на живописното им наследство от тяхната втора родина – Аржентина, в България. Към човека, който през 2018 г. позволява на изкуствоведите Наташа Ноева, Николета Гологанова, Рамона Димова, и пишещият тези редове, да проникнат в семейния архив на двамата художници, за да създадат изложбата и едноименното издание – „Елиезер Алшех и „естетиката на безобразието“. Разказ-благодарност към дъщерята, живия и до днес плод на любовта на Бронка Гюрова и Елиезер Алшех – архитект Деяна Алшех.
Това е изложба – усилие да се опазва, пренася през времето и споделя знанието за две творчески присъствия, всяко със свое индивидуално лице – не само в изкуството на живописната творба, но и в това на рисунката. Лица, които имат важно място в историята на българското изкуство и процесите на нейното синхронизиране с пластическите явления в Европа през първата половина на миналия век.
Изложбата, която се открива на 8 май в Съюза на българските художници и може да бъде разгледана до края на месеца, се осъществява под патронажа на посолството на Аржентина в България и с финансовата подкрепа на Министерството на културата.
Пламен В. Петров