„Моя страна“ на Емил Димитров е сред най-обичаните български песни, превърнала се в неофициален химн на страната. През лятото във видео платформите се появява нейна чалга версия, създадена от Кристофър Галовски, по-известен като Фараона. След няколко опита за извънсъдебно споразумение синът на легендарния изпълнител – Емил Димитров-младши, завежда иск за 5000 лв. и поиска да се забрани изпълнението на кавър версията.
– Господин Димитров, на 16 януари започна делото, което заведохте за чалга версията на „Моя страна“. Кога е следващото заседание?
– На 19 март. На първото заседание имаше много голям интерес от страна на журналисти. Дори съдията каза, че за първи път в практиката й се случва толкова много журналисти да искат да са в залата. Благодаря им за това. Самото дело протече по процедура, въпреки че ответникът не се яви, както и негов представител.
– Има ли шанс още на следващото заседание да се стигне до решение?
– Не знам, за първи път се занимавам с дела и не съм много запознат с процедурата.
– Вие как разбрахте за този кючек?
– През лятото мой приятел ми изпрати на линк, беше силно възмутен. Първоначално не повярвах, помислих, че е шега. Но тази версия започна да се разпространява из мрежите, много хора ми пускаха линкове, възмущаваха се. „Моя страна“ се пее от много изпълнители, не само от България – има я дори на японски, но никога не е била променяна като музика и винаги е искано одобрение. Правата на автора са големи и той решава кой да пее песента, а в този случай никой не е попитал. „Моя страна“ е звучала и на големи състезания на отбора ни по художествена гимнастика, и не само там. В такива случаи винаги съм предоставял правата безвъзмездно. Просто е редно да се иска разрешение. Освен това, чисто морално се чувствам изключително омерзен. Някои казват, че трябва да сме благодарни, че някой е напомнил за Емил Димитров. Но не смятам, че имаме нужда от такова напомняне. Опитват се да ме обвинят, че не искам този човек да изпълнява песента, защото бил от ромски произход. Тук изобщо не говорим за етноси. Имам приятели и от поп-фолка, и от този етнос. Просто когато правиш кавър, искаш разрешение и ако на автора не му харесва твоя вариант, не го правиш. А да трупаш слава на чужд гръб е най-малкото некоректно.
– Въпросният Кристофър казва, че е искал да се споразумее с вас, съмнява се, че бихте дарили парите от делото за благотворителност. Водили ли сте разговори с него?
– Първото ми желание беше да прекрати качването на песента в платформите, да я свали от там и да се извини. Разговарял съм с хора, които се обаждаха от негово име, казах му да се свърже с мой юридически представител, за да се уточни как точно да се процедира. Така че го поканих на извънсъдебно споразумение, но той непрекъснато сменяше позициите си. За мен той е объркан и не знае какво да прави, вероятно му дават и лоши съвети. Веднъж казва, че „Моя страна“ е променена, след това, че била изцяло негова песен, защото е в 9/8. Само че, когато използваш оригинална мелодия, както и да я аранжираш, това не я прави ново произведение. Ответникът в негов пост твърди, че вещото лице било казало, че са различни произведения, което категорично не е вярно.
Четох неговите съмнения дали наистина ще даря парите, ако спечеля. Какво ще направя с парите не е предмет на делото. Моята цел е, ако спечеля, той да разпространи във водещи медии решението на съда и да спре разпространението на тази версия. Аз всяка седмица се занимавам със свалянето й от мрежите, а тя непрекъснато се появява. За толкова години за първи път някой си позволява да ползва по този начин „Моя страна“. Променена е цялата идея, посланието е различно. В един репортаж се казва, че баща ми също е бил емигрант във Франция, когато е писал песента. Първо, той не е бил емигрант. Ако беше такъв, нямаше да може да се върне в България преди 1989-а. Баща ми е имал подкрепата да създаде първия мост между Изтока и Запада тогава. Представял е страната ни във Франция.
Тъжното е, че в годините загубихме ценностната ни система и като общество позволихме със своето безразличие да се случи подмяна на ценностите. И загубихме някак себе си.
– Музиката на „Моя страна“ е дело на вашия баща и съответно вие държите авторските права, нали така?
– По закон 70 години след смъртта на автора неговите наследници управляват авторските права. След това музиката става публична собственост, но за нейното ползване отговаря Министерството на културата. Такива са международните уредби, а и законът е за всички – не може да пипаш нещо, което не е твое.
– Казахте, че съществуват много версии, включително японска. Знаете ли колко точно са?
– Още през 70-те и 80-те години, когато баща ми беше жив, имаше различни версии на френски, немски, изпълняваше се от швейцарски изпълнители, мисля, че има и американски вариант. От мен разрешение са искали много български изпълнители. За Япония беше интересно, че се свързаха чрез френското дружество и ми пратиха текст на японски с превод на английски. Изпратиха ми и демовариант на новия аранжимент и одобрих. Така се прави. Японската версия като текст е почти същата, но не се казва „Моя страна, моя България“. По принцип международните версии са или за място, което обичаш и ти липсва, или за любов.
– Като причина за моралния упадък често се сочи именно чалгата. Как вашият баща гледаше на нея?
– Нека разграничим нещата. Т.нар. попфолк у нас възникна с кавър версии на сръбски песни. След това започнаха да се появяват нецензурните текстове. Колкото по-разголено и нецензурно, толкова повече се харесваше. В последните години попфолкът придоби съвсем друг вид и се появяват много стойностни песни. А ритъмът е измислен, за да отпусне човек. Когато живееш трудно и не се развиваш духовно, в основна потребност се превръща това да седнеш на маса, на хапнеш, да се поразтърсиш и да си легнеш. Но това не е животът. В момента дори съвременното изкуство става гротескно и отразява времето в което живеем.
Реално попфолк означава фолклор в популярната музика и първите опити за такива песни са на баща ми – „Дилмано, дилберо“ и „Грозде не набрах“. Това са обработени български песни, записани със сестри Кушлеви. Затова трябва да се разграничи попфолкът от чалгата.
– Споменахте за липсата на ценностна система, която води и до липса на памет за големите личности. Губим ли историческата ни памет и уважението?
– Това е доста сложен въпрос, защото преди да говорим за памет към личности, допринесли за развитието на обществото, трябва да се замислим за родовата памет. Кажете ми колко хора днес могат да ви разкажат нещо за прадядо си, колко си познават рода. Намаляват семейните срещи по празници, хората живеят по-затворено, не се вълнуват от общността. Самата държава не се грижи за тази общност. Всичко е на парче, в учебниците непрекъснато се променят събития, разделяме се на теми като 3 март и Русия ли ни е освободила. Бутат едни паметници, слагат се други, но паметникът е памет. Трябва да се помни делото и наследството на тези преди нас. То трябва да се пази, да се разпространява, съхранява. Например: не трябва да се променя Вазов, за да бъде разбираем. Трябва да се научиш и да си готов да го разбираш. Не трябва да променяш „Моя страна, моя България“ на „Моя Германия“, за да стигне до повече хора. Както и не трябва нито за миг да се ползва чужда слава или постижение на някой друг. Ще дам нагледен пример: непрекъснато се говори за детските градини. Кога чухме за делото на войводата Никола Живков – апостол на предучилищното образование и създател на първата детска градина, както и на първия текст на „Шуми Марица“ преди редакцията на Иван Вазов? Паметта е навсякъде около нас. Просто не трябва да забравяме. Надявам се, че тя, паметта, ще остане и ще помним тези, които не са сред нас, но са ни дали много и не са живели напразно. Народ без памет е народ без бъдеще!
Ивет САВОВ
