За Енчо Пиронков е писано толкова много, че със сигурност днес, разлиствайки списания, вестници, каталози и книги, бихме събрали текстове, които можем да поместим в няколкотомно издание. За него ще продължава да се пише, въпреки че на 26 юни, достигнал своята респектираща 92-годишнина, той си тръгна от света на живите. И няма как да е иначе – физическата раздяла все някога настъпва, но всякога остават следи. А артистична фигура като Енчо Пиронков ни завещава неизбродимо наследство, което, сигурен съм, ще продължава да вълнува света на живите – както всички нас, които пристъпваме тук и сега, така и онези, на които им предстои да дойдат от бъдещето. Това е и голямата привилегия на отдалия целия себе си на изкуството талант, какъвто безспорно беше и Енчо Пиронков. Привилегията да продължиш да разговаряш с живите чрез творчеството си.
Да, Енчо Пиронков не беше просто художник; той беше явление, самороден талант, чието творчество надхвърляше рамките на конвенционалното и продължаваше да пленява публиката до последния му дъх. Според мнозина той притежава една от най-мощните живописни мазки в българското изобразително изкуство. Неговата отдаденост, неговата вяра в безсмъртието на човека чрез творчеството, няма как да не останат ярък визуален пример за живописно майсторство. Струва ми се обаче, че едно от най-ценните неща, които получаваме като наследство от Енчо Пиронков, е ръстът на свободата, с която извървя целия си творчески път.
Роден на 9 ноември 1932 г. в пловдивското село Розовец, Енчо Пиронков завършва гимназия в Пловдив през 1952 г., но никога не получава формално художествено образование. Тази липса на академична подготовка обаче не го спира, а напротив – освобождава го, позволявайки му да развие уникален, неподправен стил, който го отличава от съвременниците му. Признанието идва през 1961 г., когато негови творби са представени на Първата национална младежка изложба в София. От този момент нататък името му се утвърждава като едно от ярките и оригинални в българската живопис. А с таланта си той се вписва в така наречената Пловдивска школа от 60-те години на миналия век заедно с Георги Божилов-Слона, Димитър Киров, Йоан Левиев, Колю Витковски и Христо Стефанов.
Още през 1972 г., навлязъл в своята 40-годишнина, Енчо Пиронков споделя пред Васа Ганчева: „Живописецът търси душевните си състояния в разноцветни гами. Например гамата на очакването за мен е синьо, съчетано със зелено. Комбинирано с персонажа върху платното аз предавам гамата на очакване, отправено към хората… Човек се ражда със задължителното чувство да общува с хората. С картините си разговарям с хората. Но изхождам винаги от живописните закони, използвам цветните стойности, за да решавам социални проблеми“. И още: „Днешният творец не може да работи и да стои настрана от проблемите, които го заобикалят. Мога денонощия да не излизам от ателието, да си рисувам каквото ми хрумне и то да ме задоволява отчасти. Но онова, което ще ме свърже с хората, трябва да бъде живописна мисъл, която да кореспондира с техните мисли, с техния живот. И затова винаги ще ги рисувам!“.
И действително до сетния си дъх Енчо Пиронков остана верен на тази заявена творческа позиция, за да излязат изпод ръцете му стотици платна, в които ще видим увековечени Стария Пловдив и селският бит. Без да се интересува от точната рисунка и индивидуализацията на образите, а по-скоро от общите емоции и енергията, която събира и обединява хората. Неговите „Пролет“, „Хоро“, „Розоберачки“, „Лято“, „Женско хоро“, „Сватба“, „Беритба“, „Веселие“, „Жена с мишена“, „Утро“ и „Аквариум“ могат да бъдат определени като творби, в които са побрани белезите на пластическия му почерк и не по-малко важното – чувствителността му към изкуството на живописта.
Освен на територията на живописта Пиронков работи и в областта на приложното монументално изкуство, създавайки мозайки, фрески, стъклописи, дървена и метална пластика. Негово дело са и сценичните декорации за филма „Сватбите на Йоан Асен“, които демонстрират широкия му творчески диапазон. В последно време той продължи да твори активно, като миналата година негова изложба на дървени пластики, изваяни от крушови дървета от родното му село, беше показана в Смолян и Пловдив. Винаги обаче, изповядва сам художникът, най-трудно е започването. „Процесът на „започването“ на картината е всъщност твърде дълъг. Той е колкото несъзнателен, толкова и съзнателен – докато събираш жизнени впечатления, които искаш да разкажеш в една картина, го правиш несъзнателно, но когато започнеш да рисуваш, ангажираш цялата си виталност. Използваш всичко онова, което си натрупал за седмица-две или за месец, за да съобщиш на хората мисълта си. Защото няма ли какво да им кажеш, няма смисъл да рисуваш.“
Започването на живота е миг, физическият му край – също, но не и творческите белези, които Енчо Пиронков с десетилетия наред работа оставя в историята на българското изкуство.
Пламен В. Петров