„Това, което искахме да сме” (Lo que quisimos ser), 2024, Аржентина/Франция, сценарист и режисьор Алехандро Агрести, продуценти: Габриел Бендерски, Марианджелес Касела, Гастон Дюпра, Фернандо Соколович; оператор Марсело Каморино, музика Лео Карузо, в ролите: Антонио Агрести, Елеонора Уекслър, Луис Рубио. Награди: на Съюза на българските филмови дейци от „Любовта е лудост”
90-те години на ХХ век. Архивно кино в Буенос Айрес. Литературен критик (Елеонора Уекслър) и книжар (Антонио Агрести) са единствените зрители на стар черно-бял филм на Хауърд Хоукс с Кари Грант. След прожекцията жената, видимо по-млада и с по-добър социален статус, запалва цигара и се заговарят. Обсъждат Марлене Дитрих. Решават да пийнат по нещо в близкия скъпарски бар The Brighton. Той поръчва любимото си уиски. Тя предлага игра – да елиминират животите си и да си измислят други, за каквито са мечтали. Речено – сторено. Той разказва, че е австронавт, роден в Африка и без малко да бъде умъртвен от носорог. Тя – че е авторка на романтични романи, родена в Париж и учила в Сорбоната…
Започват странна връзка – всеки четвъртък се срещат в бара. Надлъгват се. Обслужва ги един и същ възрастен келнер. Тя има интелигентен син, клиент на книжаря. Той е самотник и смотаняк. В един момент се изтървава и казва истина. Следва раздяла. След това сменят заведението с доста по-евтино. Келнерът ги следва. Тя занася там няколко бутилки уиски, защото той не пие друго. Оказва се, че е болна: първо е с плетена шапка, после – с перука. След като е изчезнала за известно време, при появата си му съобщава, че е била в Париж… Любовта им е невъзможна. Щастието да са заедно – химера. Но се случват и хубави неща.
Интимен и интелигентен филм. Разказан е във флашбек със задкадрови коментари. Въпреки че бягат от себе си и реалността, героите не могат да надхитрят съдбата. „Това, което искахме да сме” е нещо като психоаналитичен сеанс по самоопознаване – до степен да загърбиш най-истинското в себе си и да се погледнеш отстрани с увереността на влюбен. На места е смешно.
Филмът е добър, но не завладяващ като също аржентинския „Нека танцът да започне” (2023) на Марина Сересески, получил преди две години на „Любовта е лудост” „Златна Афродита”, награда за мъжка роля на Дарио Градинети и на гилдия „Критика” към СБФД, разпространен пак от „Бета филм”.
Заглавието препраща далечно към обичания „Такива, каквито бяхме” (1973) на Сидни Полак с Робърт Редфорд и Барбра Стрейзънд – също романтична драма за неосъществена любов. Но филмът на Алехандро Агрести е по-капсулиран, политиката почти не е засегната, а и актьорите, макар и добри, не са така неустоими. Леко напомня прекрасния „Паднали листа” (2023) на Аки Каурисмаки, но не е толкова разтърсващ. Въпреки че е пречистващ филм.
В предишния брой написах, че заглавията в конкурса на международния фестивал „Любовта е лудост” във Варна са на „Бета филм”. Оказва се, че всичките на 33-то издание са на разпространителската компания – организатор на събитието. Артистичният директор на фестивала проф. Александър Грозев няма нищо общо нито със селекцията, нито с избора на жури, както беше досега. За разлика от предишните години, заглавията бяха по-малко, а конкурсът – доста по-слаб. Добре, че присъстващите критици нямахме кворум (бяхме петима, а по регламент трябва да сме седмина, за да дадем награда). Та след филма на откриването „Любовта е лудост” (2025) на Паоло Дженовезе (излиза на 31 октомври) единственият, който заслужаваше сериозно внимание, бе „Това, което искахме да сме”. А иначе журито (полякът Радослав Пивоварски, грузинецът Леван Когуашвили и българинът Николай Богомилов) раздаде своите награди – носител на „Златна Афродита” е немският „Любовницата на Кандински” (2024, от 12 септември на екран) на Маркус О. Розенмюлер (благодари във видео обръщение), а на Специалната награда – „Диви ягоди”, вдъхновен от книгата на Екатерина Томова „Забравените от небето”. Това е игралният дебют на Татяна Пандурска (режисьор, съсценарист и продуцент). Тя беше във Варна. За филма й – като излезе по кината.
Геновева ДИМИТРОВА