Енчо Найденов един от най-успешните български фотографи. Повече от 20 години се занимавам с модна, рекламна и комерсиална фотография. Работи за най-добрите български списания, снимал е най-популярните хора у нас, ангажиран е от местни и международни брандове за мащабни кампании. Доцент д-р Енчо Найденов също така преподава в департамент „Кино, реклама и шоубизнес“ от 2000 год. в програмите по „Фотография“, „Реклама“ и „Графичен дизайн“. Защитава докторска степен на тема „Влиянието на цифровите фотографски технологии върху професионалното осветление“. Биографията му включва магистратура по „Звукотехника“ от Техническия университет, магистратура „Маркетинг“ от УНСС и магистратура „Тонрежисура“, завършена през 2021 год. в НБУ.
Оля Желева
“Обичам всякаква кухня, стига да не се прекалява с нещо в нея”, казва Енчо, преди да поръчаме. Срещаме се във “Форно Чиполини” – той избира мястото, уверявайки, че готвят вкусно. И двамата поръчваме супа от тиква, добавя още пене със сметана и прошуто кото, а аз предпочитам пица Маргарита.
“Във вдъхновен период съм. Напоследък доста ми се снима”, бързо отговаря Енчо. Наскоро фотографът е приключил работата по две книги – едната се занимава със светлината и осветлението, а другата – как да си направим студио. “Сега студиото не едно помещение, в което се случва цялата работа. В момента човек може да изгради студио навсякъде”, уточнява той. Обръщаме внимание на пристигналата поръчка – топла крем супа, събрала сладкия аромат на есента. “Много е вкусна”, съгласява се Енчо.
Докато хапваме бавно, той разказва, че се занимава с фотография от детските години. Завършва руската гимназия в София, после радио и телевизия, маркетинг, музика. “Не, не съм “зубър”, просто обичам да уча разни неща”, смее се Енчо. Тъй като не може да рисува, не може да създава нищо с ръцете си, той опитва от ранна възраст да намери техническо средство, с което да се изразява. “Защото все си мисля, че искам да казвам нещо на хората”, добавя артистът, който не се движи само в една посока.
Преди повече от двадесет години, когато Енчо е фотограф в списание “Клуб М”, го търсят от френското списание PHOTO (Фото). “Тогава участвах в техен конкурс, публикували са някои мои снимки. Но се обаждаха за друго – искахa допълнителна информация, защото моята снимка щеше да е на корицата на списанието. Аз не можах да повярвам. Спомням си много добре усещането – едно от най-приятните, които съм имал. Няма ли да ядеш?”, насочва ме към пицата.
Тънката коричка на пицата е съвършена. Как ли би заснел Енчо разтопената моцарела? “Първата част на всеки нов фотографски процес, е идейната”, започва отдалеч той. Всичко опира до комуникацията между агенцията или клиента – първо се избистря посланието на това, какво и защо ще се снима. Това е забавната част, никога първата идея не е последна. Втората част от процеса трябва да отговори на въпроса: Как да го направим? Енчо си спомня за гениалната си идея за един голям клиент, да снима плувци и камерата да е над басейна. “Преди десетина години, точно бях гледал Олимпиадата. За мен изглеждаше изключително красиво – кадъра отгоре на плуващите спортисти. Обсъждаме с клиента концепцията и те ми казват: “Много добре. А можеш ли да го направиш?” Казах си: “Знам ли?”, смее се. Енчо успява да измисли постановката: камерата да е отгоре, да е вързана, да има видеоконтрол, дистанционно снимане, преглед на кадрите, дистанционен контрол на всички функции. За фотографията преди години тази постановка не е толкова отработена. Но Енчо се справя с предизвикателството.
На въпроса, дали парите в един проект имат значение, той е категоричен: “Разбира се, но с годините много рядко ми звънят хора, които искат нещо много различно от това, което аз снимам. Например, като изключим кориците на Азис и Камелия, аз не съм работил с поп-фолк изпълнители. Никой не ме търси от този стил. Така че не ми се е налагало да отказвам.” Абсурдните предложения обаче не липсват. Наскоро получава обаждане от клиент, който споделя, че много харесва работата на Енчо и стила му и иска той да снима тяхната кампания. Фирмата произвежда колбаси и искат постановка с техния продукт. Енчо искрено се забавлява: “Казвам, супер, много добре, но да ви попитам: Как решихте, че аз съм вашият човек? Къде видяхте да съм снимал колбаси? Аз снимам предимно хора. Отговарят ми: “Във вашия сайт имате сирене”.
Провален проект за Енчо е, когато снимките не са видели бял свят. Ако възложителят си е представял едно и получи съвсем различен кадър, се получава много неудобен момент. Той си спомня за кампания, по която работи успешно, избира се модел, след кастинг, всичко се организира, затваря се огромен магазин, който служи за локация на снимките. “В една кампания, преди години, моделът беше прекрасна, девойка – българка, с руса коса и сини очи, разказва той. Цял ден снимаме варианти, клиентът е с нас, човекът от агенцията е с нас. Всички са много усмихнати и доволни. Приключват снимките и предавам кадрите за преглед на клиента. Минава седмица, две – никой не се обажда, казвам си, че нещо има. Обикновено клиентите бързат със снимките, защото им трябват за кампания. Звъня на агенцията и те ми казват: “Имаме голям проблем. След разглеждане с клиента решихме, че тази девойка е неподходяща, защото изглежда скандинавски, а ние търсим балкански тип.” А това не го ли видяхте по време на кастинга, по време на снимките?“ – питал Енчо. От агенцията обяснили, че са се объркали.
Истинският професионализъм не остава незабелязан от фотографа. Огромно впечатление му прави преди години Антонио Бандерас. Енчо Найденов е викнат по спешност да заснеме портрети на актьора, тъй като в този момент той е с гола глава и визията трябва да я има на снимка. “Аз малко се притесних, разказва фотографът. Изгледах един тон снимки и филми на Антонио, защото трябваше да знам, как изглежда, каква светлина му отива, каква е характеристиката на лицето му, за да съм подготвен. Знам сюжета на филма, правя едно контрастно, изсечено осветление, редя го, чакаме го да дойде. Той идва усмихнат, готин, продуцентът обаче беше притеснен, не знаеше, какво ще се случи. Направихме пробни кадри, видяха ги на лаптопа и видях лицето на продуцента да се отпуска. Благодаря”, сервитьорът почиства масата. За Енчо Бандерас е невероятен професионалист, успял да “нацели” почти всеки кадър. Снимките продължават спокойно точно 45 минути, след които има повече от десет полезни кадъра.
Фотографът е сигурен, че вълнението от работата не трябва да си отива. “Знаеш, че си подготвен, отиваш на снимки и пак ти е свито. Това е нещо нормално. Спре ли да ти е свито, това означава, че не ти пука, какво ще стане. Щом спре да ти пука, по-добре сменяй професията. И с преподаването е така – все още изпитвам вълнение.”
Той разказва, че в момента е много трудно да задържиш вниманието на студентите. Първо да не си ровят в телефоните – много от тях са пристрастени към смартфоните. Има още едно предизвикателство – в наши дни влизаш в YouTube или Tik-Tok, и виждаш едни хора, които правят много ефектни кадри, рекламни снимки с телефона и всичко изглежда толкова просто. Само с една лампичка и един телефон всичко е супер. И така много студенти живеят с мисълта, че това е лесно. Дори не се опитват да го направят, защото казват: “Аз го видях в YouTube, лесно е” А реално не е. Повечето създатели на съдържание в социалните мрежи не си признават, как са го направили. И обикновено те не са го направили от първия път. И обикновено повечето имат голям опит зад гърба си. “Представи си човек, който няма опит. И тази илюзорна история, колко е лесно да направиш нещо в момента, ги бърка. Гледат кадрите в Инстаграм и за тях всичко е близо, лесно, защото е в телефона, всичко са виждали и всъщност е много трудно да ги изненадаш с нещо. Това е най-голямото предизвикателство – реално се конкурираш с всички хора и платформи в Интернет за вниманието на студентите”, добавя преподавателят.
Продължаваме разговора за по-ниското качество на масовите кадри, които оформят в наши дни представите на студентите и масовата публика изобщо. “Да, потвърждава Енчо, сега хората си мислят, че това, което виждат масово, това е нивото на фотографията и видеографията.” Социалните мрежи свалят критерия – от една страна количеството отстъпва на качеството. Сваля се и цената на фотографската работа. “Но нито технологиите, нито медиите, в които публикуваш могат реално да променят факта, че това съдържание трябва да е качествено и да има история в него, да има визия. Нещо, за което все по-често чувам да се казва: “Нали се вижда”. Да, но нали отдавна сме минали този етап с “нали се вижда”. Хората повече от сто години се борят във фотографията и киното, за да е нещо повече от “нали се вижда”.
Питам го за студентите, но той отсича: „Мисля, че много от хората имат проблем с мисленето, не само студентите“. Според него това е генерален проблем. „Четеш публикация според която България добива 13 трилиона злато и според която България е обрана. После поглеждаш и разбираш, че световният добив на злато е много по-малък от това, което са “откраднали” от България. Но хората масово вярват. Споделят светкавично Фейсбук пост, в който се казва, че от утре платформата ще ги таксува с 5 долара. Но човекът не се сеща, че няма как да му се вземат тези 5 долара, защото няма прикачена карта към неговия профил,“ смее се на глупостта фотографът.
За изкуството мисленето е важно, съгласяваме се и двамата. „Вкусно е пене-то“, споделя Енчо. На въпроса ми, дали изпитва дразнение понякога към толкова различните млади хора сега, той клати отрицателно глава. „Нищо не трябва да се взима прекалено сериозно.“ В лекциите той им казва по-екстравагантни неща, за да им привлече вниманието. „Споделих пред тях, че няма голяма разлика между човешката глава и тиквата и вниманието им беше мое, разкрива преподавателят. Това е самата истина обаче – ако човек се научи да снима глава, може да снима и тиква. Принципът на снимане е един и същ, без значение, какъв е обектът. Голямата разлика е, че човекът мърда и се уморява. Не можеш да задържиш вниманието на модела много дълго време. Това не е мумия, колкото и да е добър един модел или актьор, той може да задържи една емоция до минута-две. „Можеш ли да ревеш един час?“, пита ме фотографът. “Не, омръзва ми”, потвърждавам, решавайки, че няма да мога да доям огромната пица.
„Вземи си я за вкъщи“, съветва ме Енчо. Връщам го на емоцията. „По време на снимки виждаш, как енергията се появява на лицето на модела. Ти я снимаш и тя си отива, разказва той. Появява се „моджо“ – така наричам тази емоция. Хората се снимат трудно, защото нямаш право на пропуск. Ако сбъркаш тиквата ще я снимаш пак. Но при човека, ако “моджо-то” си отиде, няма какво да направиш“, разказва фотографът.
За него подготовката е най-важното при снимането, защото трябва да си готов да снимаш във всеки един момент. Да хванеш емоцията, която човекът ще ти даде. „Разбрах това след няколко години работа. Като с карането на колело – първо се опитваш да запазиш баланс, да го насочваш, след натрупания опит вече започва да ти става приятно и да усещаш, че ти управляваш нещата“, Енчо приключва с обяда.
Споделя, че в другите сфери, в които обича да научава нови неща, той също избързва. „Скоро учих в музикалния департамент в Нов български – някаква форма на музика и имах огромното желание и аз много бързо да напредна. За мен беше много полезно, защото отново си дадох сметка, какво означава обучението то другата страна. Защото съм учил отдавна. И аз започнах да избързвам, но не става, става с натрупване.“ От обучението си по тонрежисура Енчо търси още един начин да се изрази. „Искаше ми се, без да звучи помпозно, да започна да композирам музичка. Открих, че колкото ми е приятно да снимам, толкова ми е приятно и да композирам. Правя го, защото ми е приятно и се чувствам добре“, казва той.
По време на снимки музиката е винаги част от атмосферата. Енчо подбира специфични стилове, като Future garage (Фючър Гараж) – стил в електронната музика включващ разнообразни влияния от британския гараж, дарк суинг, с футуристично звучене. В него са характерни резки вокали, топъл бас, дори пращене на винил. „Слушам всякакви стилове, добавя той. Мога да слушам сръбска, румънска, гръцка музика, но не мога да си пусна нашия поп-фолк. Не ме грабва някак“.
Енчо не спира да работи, но когато успее да си почине, за него на-любимото занимание е гледането на филми. „Дори да са страшни, обичам да гледам добри продукции и да си „взимам“ по нещо.“, добавя той. Слушането на музика е част от моментите за почивка. „За съжаление и аз вече страдам от синдрома на малките- трудно задържам вниманието си върху книга дълго време, може би защото и недовиждам. Ако мога да отида някъде и да гледам надалеч, сред природата, се чувствам много добре“, споделя фотографът.
“Така се случи, че нямам деца, поне не знам да имам”, усмихва откровено Енчо. Темата за личния му свят не му е неприятна, но вярва, че няма много какво да разкаже. Фотографът не е семеен. „Така се случва в живота, моите родители, бог да ги прости, много искаха внуци, но брат ми свърши тази работа. Някак като бях по-млад бях много увлечен във всичко, което правих, пътувания, снимки, преподаване, непрекъснато се случваше нещо. Годините минават, минаваш 35 и нагоре, и всичко това със семейството започна да ми изглежда имагинерно. Вече не мога да си го представя.“ Благодарим на сервитьорката за обяда и го питам, дали вярва, че може да го връхлети любовта. „Любовта може да те връхлети, но на моите години има голяма доза прагматичност, равно отговаря и добавя: и рационалност. Актът на сватбата няма да промени по никакъв начин моето съществуване.“
Енчо е откровен, че има нещо, което не споделя пред студентите си. „Много често, за да успееш в дадена сфера, трябва да жертва нещо. Защото времето в живота не стига. А за чувство на самота Енчо няма време. Защото той не спира да създава, да се обучава, да преподава и да се провокира.
Преди две години фотографът събира интересни портрети на модели и актьори, които обединява в изложба под името “Латентни портрети”. Воден единствено от емоцията, Енчо подбира семпли и откровени кадри, които говорят. Сега активно действа по нова изложба с портрети – кадри, описващи човека. „Искам кадрите да са хоризонтални. Сега даже виждам един кадър.“ Това не го изморява, постоянно нахлуват кадри в главата му.
„Трудно ми е да стоя мирен. Така че компенсирам с постоянно самоусъвършенстване, нови проекти, ново оборудване.“ Тръгваме си от ресторанта, а аз не забравям кутията с пица за вкъщи. На последния ми въпрос защо не може да стои на едно място и постоянно търси нови занимания, той е категоричен: „Защото моите стандарти за качество са високи. Много високи.“
Още кадри на фотографа Енчо Найденов вижте в сайта му https://enchonaydenov.com/
