В дните около удостояването на Георги Господинов с титлата доктор хонорис кауза на Националния институт за източни езици и цивилизации в Париж френски критици не спират да хвалят писателя и последния му засега роман „Градинарят и смъртта“. През ноември на фестивала във френския град Коняк пък ще стане ясно дали той ще спечели европейския приз „Жан Моне“, тъй като е номиниран в достойната компания на още осем автори, сред които са Даниел Келман, Джени Ерпенбек, Андреа Баяни.
Успехът му в Страната на петлите тръгва преди 25 години
с „Естествен роман“, преведен от Мари Врина Николов. Тогава експерти сравняват дебюта на Георги Господинов с творби на Жорж Перек, Реймон Кьоно и Милан Кундера. Френскоезичното издание на „Физика на тъгата“ пък е последвано от наградата „Ян Михалски“, а стихосбирката „Там, където не сме“ – от „Маларме“.
На церемонията в Националния институт за източни езици и цивилизации, която беше преди броени дни, Мари Врина-Николов коментира, че творчеството на Георги Господинов размества линиите в българското литературно поле, а благодарение на преводите на всички континенти, надхвърля дихотомията „локално“/“универсално“ и „център“/“периферии“. То напомня също, че „литературата е не само създател на въображаеми светове, но и етически и политически акт“. В парижкото си слово Георги Господинов отговори, че разказването на истории, писането на книги и превеждането им е част от спасяването на човека и на света.
Номинацията „Жан Моне“ е поредното международно признание за най-новата книга на писателя, в която той разказва за последните месеци от живота на баща си и за техните отношения в този трагично-борбен отрязък от време. Разголва душата си в момент, в който чувствителността не е на мода, а се котират дебелокожите и безочливите. Неслучайно „Градинарят и смъртта“ е отличен от немския национален всекидневник „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ като един от десетте най-важни романа за 2025 г. и е избран за номер едно на 2025 от Югозападното германско радио SWR. Асоциацията на независимите книжарници в Испания го нарича „вълнуваща и топла история, която играе с паметта, хрониката и фикцията“ и му дава голямата си награда, като преводът е на Мария Вутова. За творбата на българина гласуват книжарите от над 1100 книжарници в Испания. Според тях за нея се е случила най-добрата реклама – от уста на уста, от читател на читател.
Подобна е ситуацията и в България, а единствената премиера, която писателят прави, е на фестивала „Аполония“. Тогава в Созопол той дори не се опитва да чете от томчето със знака на „Жанет 45“, защото знае, че ще стигне до второто изречение, преди сълзите да рукнат от очите му. Владимир Пенев, който поема текста, в един момент също не може да продължи – той пък е човек, който въобще не помни баща си, тъй като е бебе, когато журналистът Никола Пенев си отива след необратима диагноза. И когато гласът на големия актьор отказва да излезе от гърлото му, се намесва тромпетът на Мишо Йосифов с парче на Чък Бейкър. Публиката плаче, а Георги Господинов
не се страхува и срамува да се покаже уязвим.
Започва да получава десетки писма, постове и имейли – всеки техен подател има своя история, която прилича на описаната от Господинов в романа. Хора, които дълго не са говорили с бащите си, му доверяват, че са се втурнали към тях, след като са затворили последната страница на книгата. Защото тя е за дните, в които болният родител вдъхва смелост на семейството си, подготвяйки го за смъртта. Георги Господинов постоянно чува от него „Няма страшно“ въпреки болките и знанието за предстоящото. Зоотехникът Господин Балчев, който е издигнал своята градина в култ, напомня на синовете си: „Я вижте къде е личната ми карта, че ще ви потрябва“, с което сякаш сам философски се прощава с живота. Единственото, което иска в този период, е синът му Георги да му чете любими разкази на Чудомир или просто да поседят „на тиханлък“.
Въпреки заглавието Георги Господинов не пише за смъртта, тя е ясна в своята непредставимост, пътят към черната дупка е неизбежен. Както казва самият той, книгата му празнува живота, който си отива. В случая празнува живота на баща му, който е сладкодумникът на рода, превръщащ дори провалите във вълнуващи истории – артистичен, самоироничен, с усет за театралното и карнавалното, с остро чувство за хумор. „Най-важното за писателя е да умее да слуша – когато възрастните си говореха в нашето детство, аз слушах. Най-важното е да си ухо, а не уста“, споделя Георги Господинов.
Вече болният му баща не спира да разказва – като Шехерезада разказва, за да оцелее, разказва, за да загърби телесните терзания. Който слуша, също забравя какво следва. „За неговото поколение най-важното е да умреш, без да тежиш на другите. Героично да се помириш със смъртта. Това е особен вид достойнство“, коментира Георги Господинов. В „Градинарят и смъртта“ дебатира и дилемата дали физическата болка е за предпочитане пред метафизическата. Припомня, че когато родителите си отидат, си отива и детството, а ти си следващият. Неслучайно признава в подкаста „Първа страница“, че много му се иска да дойде време, в което ще напише „светъл, весел и искрящ роман“. Но засега си остава с угризенията, че сцени от сюжетите му прескачат в действителността – като във „Времеубежище“, където бащата на разказвача умира. Георги Господинов все още не забравя, че като малък избира книги в първо лице, защото знае, че разказвачът няма да загине.
Покрай „Градинарят и смъртта“ Георги Господинов
се връща към писането на ръка, което по някакъв начин му помага и го спасява.
Думите сами се изливат в тефтера му, после за месец и половина ги качва в компютъра. И отново преживява смъртта на баща си, който всъщност присъства във всичките му книги. Може би защото, както казва самият автор, през соца майката е навсякъде, а бащите отсъстват, за да се появят в по-късните емоции. „Тази книга няма лесен жанр, тя трябва сама да си го изобрети. Както смъртта няма жанр. Както животът. Както градината. Роман елегия, роман градина, мемоар или мемороман – има ли значение за ботаниката на тъгата. История за отиващите си бащи в един отиващ си свят. За тези трагични пушачи, често отсъстващи, вкопчени в шнорхела на цигарата, плуващи в други води и облаци. За баща ми, който крепеше на раменете си тонове минало и не спираше да го разказва. Тази Шехерезада – баща ми. Сега миналото се пропуква тихо и започва да се срутва върху мен с всичките си следобеди. Не книга за смъртта, а за живота, който чезне. Има разлика.“
Георги Господинов разказва и изумителен епизод от семейното минало. Когато родителите му си тръгват от София, след като са видели току-що родената му дъщеря и са поднесли подаръците, баща му сдържано промълвява: „Дано да издържа още година-две, че да ме запомни“. Той чака на „опашка“ за операция, за която няма кой знае колко големи надежди. Но чудото се случва – тогава успява да прескочи трапа и е убеден, че спасението идва от внучката.
Албена АТАНАСОВА