Георги Мишев по рождение е наясно, че оптимистът е зле информиран песимист, но все пак остава умерен позитивист дни преди да празнува 90. Защото, както казва самият юбиляр, животът не протича в един сюжет и всички ние сме сбор от много сюжети. Той е автентичен психоаналитик на националния бит и душевност.
Философията му е непоклатима – системата може да се промени, та дори имагинерно, но не и българският характер, не и българският модел. Малкият човек, пръкнал се от абсурдната ни действителност, е главният герой в разказите, романите и сценариите му. Но и на хартия, и на екран наследниците на хан Аспарух не предизвикват възхита у Георги Мишев, който е категоричен, че повечето от бедите на нацията са резултат от некултурност и неграмотност.
„Вместо към три реколти, потомците бяха се устремили към три морета. И бяха загубили три войни. Утешаваха се на третата ракия. Вместо два-три тунела под Балкана, правеха бригадирски хаинбоази за танкове и бетеери. Накрая построиха два Дунав моста, за да се изниже половината население към четирите посоки на компаса. С еднопосочни билети“, пише той в „Дунав мост“.
През последните години Мишев все по-често се опасява, че читателите с чувство за хумор са на път да изчезнат като пчелите. Но иронично коментира и собственото си желание да пише. „Може би суетата е първопричината за порива да бъдеш забелязан, да се откроиш сред тълпата. Бях много невзрачно дете. В селската ни къща нямаше огледало, за да се огледам. Впрочем имаше едно, на пешкирник, високо за ръста ми, та нямах достъп да видя колко съм грозен. Но се оглеждах в очите на околните и се досещах, че гледката не е в моя полза. Когато станах на 13, трябваше да си направя снимка за дипломата в градско ателие. Пуловерът ми бе излязъл добре, но образът ми бе напълно отчайващ. По-нататък към ниския ръст и големия нос се притури плешивостта. В един вестник ме оприличиха на Санчо Панса. Когато бях депутат, получих писмо със следното изречение: „Не си ли виждаш мутрата, синя маймуно?“. Може би като контрапункт на всичко това, на този, кажи го, комплекс, се пораждаше влечението към красивото, изящното, хармоничното“. В историите му се оглеждат представители на обществото, „заразено от дефицит на морал, обхванал няколко генерации.“ Според Георги Мишев гледаме непрекъснато безкраен жълт сериал от едни и същи муцуни, смеем се на едни и същи тъпи и пошли шегички. В същото време литературният климат е „пустинен“, монополизмът и лансирането на бездария са все така актуални.
Георги Мишев е носител на множество награди в литературата и киното. Сред най-значимите от тях е отличието на името на Стоян Михайловски – за безспорни постижения в сатирата, философско-морализаторската и религиозна поезия и проза. 30-те книги за възрастни и деца би трябвало да осигурят охолно битие и на правнуците на Георги Мишев. А като към книгите прибавим сценариите, по които са снимани евъргрийни в родното кино – „Ако не иде влак“, „Преброяване на дивите зайци“ и „Вилна зона“ на Едуард Захариев, „Дами канят“, „Самодивско хоро“ и „Дунав мост“ на Иван Андонов, „Не си отивай“, „Момчето си отива“, „Селянинът с колелото“ и „Матриархат“ на Людмил Кирков, би трябвало писателят на 90 не само да е милионер, но и да е признат за абсолютен патриарх в съвременната литература. Но не е нито едното, нито другото.
Започва като дописник във вестник „Септемврийче“
Не си губи молива, е заръката от баща му, майстор на бъчви
Георги Мишев е от селска фамилия, чиито имоти и собственост са национализирани. „Началото на опростачването започна през 1944-а, когато до властта се добраха хора неграмотни и полуграмотни, ненавиждащи четмото и писмото, без познания за миналото на род и народ, без познания за физически, химически, икономически и обществени закони и закономерности, обичаи, нрави и традиция“, пише той.
Когато тръгва за училище в първия ден на първи клас, баща му, бай Мишо – майстор на бъчви, а не на думи, изрича единствена заръка: „Не си губи молива!“. Той обаче не си губи и спомените. От „Литературна анкета“ на „Хермес“, в която Никола Иванов месеци наред разпитва Георги Мишев за живота му, научаваме, че родното му врачанско село Йоглав има собствена сергия за зеленчук на един от пазарите във Виена. Че първото му прозорче към литературата е списание „Детска радост“ – с текстове на любимия му автор Асен Разцветников и рисунки на големия художник Илия Бешков. Голямата страст към четенето наследява от майка си – благодарение на любопитството си към света тя е толкова правилно ориентирана, че през първата брачна нощ хвърля в огъня трудовете на Сталин, Ленин и Троцки, който баща му носи от гурбет в Аржентина.
Първия филм, който гледа бъдещият писател в Ловеч, е „Как се каляваше стоманата“. Идеята за „Селянинът с колелото“ ще се роди от спомена, в който баща му всеки ден върти педалите по 12 километра между града и Йоглав. Във Ветеринарния техникум Мишев се учи да бие инжекции на кокошки, да кастрира прасета и да пръска специални капки в очите на конете. За да не бъде изхвърлен от системата, пише по вратите на свои роднини, че са кулаци. Докато е на практика из ТКЗС-та в Софийска околия, праща репортажи на „Народна младеж“ в задължителния патетично-кух стил. В онзи момент разбира, че в Софийския университет откриват нова специалност – „Журналистика“. И понеже трябва да се приспособява към новото време, записва тази „идеологическа дисциплина“. Завършва и десет години е окръжен кореспондент на вестник „Септемврийче“ в Ловеч. Десет години мастити публицисти, по-близки до БКП-структурите като Дико Фучеджиев, Валентин Караманчев и Камен Калчев, напразно се опитват да му издействат софийско жителство. Всичко се урежда, когато се намесва режисьорката Иванка Гръбчева, чийто баща, генерал Митко Гръбчев, е шеф на УБО. Тя харесва текст на многострадалния провинциалист и го води при баща си да му удари печата „жител на София“.
В края на 60-те Мишеви живеят под наем на улица „Струмица“, успоредна на „Раковска“, където, въпреки теснотията, писателят работи по ръкописите на бъдещите детски книжки, тъй като в онзи момент е редактор в издателство „Народна младеж“. После се местят в Панчарево – в стара къща, без удобства, едната стая е всекидневна, кухня и спалня, другата – негов кабинет.
Скандални мемоари взривяват арт гилдията
Нарича СБП „свлачище от конформизъм, лакомия, грандомания, сервилничене към рухналата идеология“
Георги Мишев предизвиква скандал с първата част от мемоарите си – „Мир на страха ни“. Разказва за живота на няколко поколения българи, за натиска на комунистическата партия върху творците, за войнстващото бездарие, за преследването на свободомислещите интелектуалци. Не спестява имена, нито позорни постъпки на съвременниците си, вади наяве връзкарството и графоманията в издателства и редакции. Специална глава е отредена на фалшификатите от така наречената партизанска литература, създала измислено алиби на криминалните престъпници, избили без присъда хиляди хора „в името на партията” след 9 септември 1944 г.
Сред героите му са автори с култов номенклатурен статус, а Съюзът на писателите им е дефиниран от Мишев като „свлачище от конформизъм, лакомия, грандомания, сервилничене към рухналата идеология“. Именити деятели от литературата и киното, които Мишев сваля от пиедесталите им, го отминават с мълчание. Той обаче споделя, че не цели отмъщение – всичко е в името на истината, която трудно пробива път. Особено яростни са нападките му срещу Любомир Левчев. Макар да го нарича „цар на метафората”, Мишев пише: „Знаел е отлично за новата класа, заграбила богатствата на цял народ, знаел е за привилегиите, за физическия и морален тормоз над всяка свободолюбива личност, за издевателствата над всяка свободолюбива мисъл, идея, крилата фраза или чужда метафора“.
Мишев сече и Йордан Василев, първият главен редактор на вестник „Демокрация” и съпруг на Блага Димитрова. „Минаваше за демократ, но се оказа с партизанско класово-партийно мислене и чувство за хумор можеше да му бъде вкарано само по интравенозен път”. Според него тъкмо Йордан Василев е съсипал „Демокрация” и читателите са били отблъснати в освободеното пространство, където избуява жълтата журналистика. Не по-малко скандална е оценката за лирика Евтим Евтимов – „правоверен комунист, без чувство за интелигентност и грам кинокултура”. Георги Мишев оповестява, че Богомил Райнов е генерал от разузнаването, а Павел Вежинов е негов заместник, но чинът на автора на „Нощем с белите коне” не се съобщава. Потресаващата е характеристиката на един от най-талантливите му колеги – Емилиян Станев. Георги Мишев го обрисува като човек с „поглед на ястреб”. На някаква среща го попитали как той, майсторът на шедьоври за животни, стреля срещу тях като ловец. Емилиян Станев отговорил: „Ловувам, гоня, стрелям, улучвам, дера, пека – ям!”.
Мишев е непреклонен в живописното обобщение на културтрегерите от соца – „откачалки, надъхани с идеали, строеве, лидерство, графомании и мании от всякакъв вид. Държеше ги инстинктът за оцеляване и самосъхранение в съчетание с по-мощния нагон за извисяване и властване над другите. Първични и вечни инстинкти, срещу които няма лек отстрани, единствена е волята ти да ги потиснеш, да не им позволяваш да се развихрят”.
Гласува за Филип Трифонов да стане Ран в „Момчето си отива“
Също толкова добрият Ириней Константинов му се вижда прекалено красив за биографичната роля
„В някогашните филми имаше неповторима атмосфера, герои, събития, живот, който не може да бъде сбъркан с нещо друго. Днешните филми са направени по чужди калъпи, не говорят нищо на българския зрител, защото са познати и омръзнали клишета“, казва Георги Мишев. Той обаче вярва на случайността в киното. Двамата с Людмил Кирков гледат пробните кадри с мераклиите за ролята на Ран в бъдещия филм „Момчето си отива“. Последните петима кандидати отпадат бързо, за да останат главните претенденти – Ириней Константинов и Филип Трифонов. Като фаворит се очертава Ириней – красив, елегантен, с бързи реакции, „с обиграни очи на градско дете, вече овладяло ритъма на шумния булевард, на плажовете и капанчетата. Момче с бъдеще.“, както си спомня Георги Мишев. Конкурентът му отстъпва и на пръв и на втори поглед, но затова пък „с внезапен блясък в очите, издаващ чувството за смях и ирония“. И тогава сценаристът казва на своя режисьор и близък приятел: „Това дете е раснало като всички днешни деца на България – в провинциален град, в крайни квартали, в квартири с много обитатели, които чакат новите панелки… В джоба му е имало шест стотинки за една боза, за една лимонада. Това дете е рожба на нашенския неореализъм, Кире, дето го живеем и дето е табу за киното ни, защото се смята за идеологическа диверсия. А всъщност става въпрос за истината и за лъжата, за фалша. Ако ме питаш, аз съм за Истината, пък да става, каквото ще, както е казал Толстой“. И Людмил Кирков му отговаря: „Да бъде Филип“. Според градските легенди в киното, Ириней Константинов, колкото и да е добър, се струва на Георги Мишев прекалено красив за Ран, чиито образ е донякъде автобиографичен.
Георги Мишев открай време уважава достойните сред актьорите. Сваля шапка на Невена Коканова, която, докато мълчаливо и мъжествено се бори с рака, се появява за последен път пред камерите – играе себе си в полемичния сериал „Дунав мост“. По сценария на писателя влиза в ролята на звездата, на която „гледа“ нашумяла врачка. Целият екип е потресен от новината за диагнозата на Невена, която обаче нито за миг не се държи като обречена, а е красива и царствена в луксозното кожено палто, подарък от Августин Пейчинов. „Енергията й беше понамаляла, но нямаше проблем с актьорското майсторство – който не знаеше, че не е здрава, така и не разбра, че в цялата работа има страдание“, разказвал е Георги Мишев. Именно той създава най-добрия образ на Коканова в киното – безмълвната и тормозена от съпруга си сладкарка Тинчето в „Момчето си отива“ и „Не си отивай“, в която Ран е безнадеждно влюбен.
Тодор Живков и Гриша Филипов му заповядват да се откаже от Русенския комитет
Разжалван от БКП, влиза в списъците със забранените за издаване автори
В Дома на киното на 8 март 1988 година обявяват Обществения комитет за екологична защита на Русе – след прожекцията на филма на Юрий Жиров “Дишай” за тогавашното обгазяване на дунавския град, непризнато от властите. За председател на първата дисидентска и неформална организация, която е и първата организирана съпротива срещу режима у нас, единодушно е избран Георги Мишев. 300 души са в салона – някои от тях страхливо се изнизват, макар че след 10 ноември се пишат от учредителите, а други бързат да се доберат до бюрото си, за да съчинят поредния си донос. Георги Мишев веднага попада на мушката – Гриша Филипов го вика в Политбюро, за да му крещи с типично-нарочния си руски акцент. Две цивилни ченгета от Държавна сигурност разпитват писателя в тайна стая в хотел „София“. Но не само го разпитват, но го и заплашват – че ще стане „лошо“ за семейството му, ако не подаде оставка като лидер на Комитета. Самият Тодор Живков нарежда да се яви в кабинета му. Поставя му ултиматум, но писателят му обяснява, че е избран, а не назначен и затова не може да се откаже от каузата. И не се отказва, въпреки натиска на Политбюро и Държавна сигурност. С Нешка Робева, Светлин Русев и Соня Бакиш се опитват да регистрират Русенския комитет в съда, но магистратите ги гонят. Четиримата за заклеймени като „предатели“. Санкциите не закъсняват – изключват Георги Мишев от БКП, което въобще не го стряска. Значително по-драматично е, че е изхвърлен от работа и като лидер на неформално движение влиза в списъците на забранените за издаване автори. По това време съпругата му е пенсионирана по болест, единият му син, Цветан, е студент, а другият, Михаил Вешим, го грози „идеологическо“ уволнение във вестник „Стършел“, орган на ЦК. Вешим, освен че свободно говори, каквото мисли, посещава сбирките на „Екогласност“ и Клуба за гласност и преустройство. Пред къщата им в Панчарево дежурят два автомобила с агенти на службите. След 1989-а Георги Мишев иска да види досието си, но в МВР му отговарят, че е унищожено скоро след 10 ноември по заповед на министър Атанас Семерджиев. След като задухва вятърът на промяната, Георги Мишев става депутат в Седмото Велико народно събрание, но и там остава силно разочарован от потомците на хан Аспарух.
Георги Мишев: Трябват 200 години търпение, за да дочакат потомците нормалното
Всички свикнаха с тъпотията – сякаш е редно да бръкнеш с пирон в окото на Мона Лиза
Мемоарите на Георги Мишев „Мир на кумирите ни“ и „Мир на страха ни“, издания на „Хермес“, в които оживяват спомените на големия писател за Радой Ралин, Блага Димитрова, Валери Петров, Георги Джагаров, Николай Хайтов, Георги Георгиев-Гец, Стефан Продев, Тодор Живков, Желю Желев веднага след премиерите си предизвикаха разгорещени коментари и дебати. Това интервю, направено в дните около 85-годишнината на Георги Мишев, е провокирано именно от спомените на автора, от съжденията му за морала и политиката. Георги Мишев е изключително точен и безпощаден в анализите си. Думите му, като на всеки жив класик, звучат толкова актуално, че сякаш са казани днес.
– Господин Мишев, трябват ли ни кумирите?
– Както е известно, кумирът не е природно явление. Човекът си го измисля – в началото като ориентир. Кумири са майката и бащата, близките около нас. Учителят Илия в първо отделение ми беше кумир – той ми даде първото детско списание, което ми се видя по-интересно от буквара… И тъй нататък – докато се усетиш, кумирът се превръща в идол, идолът – в идолопоклонничество. Сетне следват бащицата, вождът, генералисимусът. Живях във време, когато нямаше фараони, царе и императори (у нас), но генералите винаги са били на върха. Пълно е с генерални директори, а пенсионният фонд се задъхва от изплащане на генералски пенсии. Причината за „Война и мир“ е генералското съсловие, което предизвиква войните, за да оправдае ордените и именията, получени след всяко бедствие за населението, дошло не от природни сили, а от суетата и алчността на въоръжените. Господ е бил наясно, когато е казал, че един кумир е достатъчен, но е бил безсилен, когато е трябвало да го приложи на практика.
– С какво актуалните кумири се различават от тези, които вече минават за демоде?
– Днешните идоли ни ошашавяват от екрани, интернети, фейсбуци – промилите в кръвта ни от тях са повече от тези на алкохола и дрогата. Уреди за измерване няма, всеки сам да калява воля и устойчивост, ако иска да е що-годе трезвен – нравствено трезвен, за да гледа спокойно поне децата и внуците си. Смирението е продължението на Христовата заповед. Не е нужно да оповестяваш колко си великодушен – рано или късно то се разбира. Остави рекламите на телевизиите, които прекъсват филмите заради тях. Всички свикнаха с тъпотията – сякаш е редно да бръкнеш с пирон в окото на Мона Лиза….
– Желю Желев е един от героите ви – защо според вас той беше избран за президент, а не д-р Петър Дертлиев?
– Желев пет пъти заяви пред парламентарната група, че не иска да става президент. Предлагаше д-р Дертлиев – и всички бяхме съгласни с него. Но Луканов не беше глупав – знаеше, че социалдемократът Дертлиев ще нанесе удар на БКП-БСП и столетницата още през 1991 щеше да се превърне в това, което е днес. СДС нямаше критична маса, за да отстоява позицията си. Поради същата причина не се случи и лустрацията – отстраняването на номенклатурата за десет години от лостовете на държавата. И така се получи коварната и почти невидима реставрация – селяните казват: „Тихо като вода под слама“. Луканов следваше указанията на правешкия пълководец: Ще дадем политическата власт, но ще владеем икономическата. Три десетилетия минаха под тази директива. Водата продължава да тече в талвега за комунистите и техните наследници, а за нас остана сламата.
– Кой ви беше по-голям приятел – Радой Ралин или Валери Петров?
– Не ми остана време да подредя впечатленията си за Радой Ралин, трупани половин век. Пръснал съм ги тук-там по различни поводи, а сега виждам, че те са по-ценни от така нареченото лично творчество. Още един пример, че инстинктът, егоистичният, е по-силен от разума. Не бих се нарекъл „приятел“ на Радой Ралин. Но както съм разказвал, той беше първият човек, който взе страничката, която носех, седна и веднага започна да я чете. Това е достатъчно за всеки млад автор. С Васил Априлов-Ахото бяха „хвърчащите хора“ в редакцията на „Стършел“ през 1954 година, които се отличаваха от тичащите редактори, за които ние, външните сътрудници, бяхме „навлеци“.
Към Валери Петров и до ден днешен изпитвам страхопочитание. В най-добрия смисъл на думата – ако има друг смисъл. Никога не си позволих да му говоря извън учтивата форма. Или да похваля нещо току-що отпечатано. Веднъж в Хисаря се опитах да изрецитирам смешката за „хармоничния звънец“ – сбърках, той се изсмя, а след седмица получих по пощата цялото стихотворение, написано на ръка. (Пазя го!) По едно време в киното бяхме в един колектив. Повечето от колегите фамилиарничеха с поета, тупаха го по рамото, викаха му „Стига, бе, Валери!“ – пълна дегероизация в действие. Той не спореше, изслушваше докрай, но и не отстъпваше – държеше на позицията си. Съзнателно го следях колко пъти ще употреби „аз“. Нито веднъж. Той не казваше „аз“, той беше „аз“ – точно по съвета на Ницше. Как го постигаше? Само от уроците на мама и тате? Или със съзнателни упоритост, воля и търпение? Свикнали сме с лекота да произнасяме думите „гениалност“, „гений“. Но Валери Петров е наш, български литературен гений. Извън всички други партизански, етнически, естетически съображения. Поради сляпото подражание на руския антисемитизъм елитът на реалсоциализма не предложи Валери Петров за „Нобел“. Същата инерция продължи при посткомунизма – замалко да предложим Радко Радков, който възпя Симеон II, но филигранният поет остава извън нашето внимание.
– Били сте близък и с Георги Марков.
– Георги Марков е третият уникален български характер – уникален в смисъл на нещо рядко срещано. Негов предшественик е Ботев (запазете спокойствие). Със своята публицистика зад граница Георги Марков написа блестящи страници срещу тиранията, които се родеят с написаното от Христо Ботев в Браила. В отплата получи същия отечествен куршум. Останалото е известно и се развива все още по неговия любим народен израз, който съм чул за първи път в „Шапките“: И да те е имало, все едно, че те е нямало. Управляващите елити смятаха и продължават да смятат, че Георги Марков е извънземен. А Живков – като суеверен нашенец – бе си внушил, че ако забрани думата „дисидент“, ще спре проникването на вируса в народната му република. Имаше и комични случки. Младият писател Кольо Николов замина за Щатите по семейни причини и режимът се изплаши, че ще стане дисидент като Аксьонов, Бродски, Солженицин. Командироваха четирима писатели – Фучеджиев, Божилов и още двама – да върнат заблудената овца. Овчарите се прибраха, овцата остана, но не се превърна в дисидент.
– А имаше ли фалшиви новини покрай този тип случки?
– Постоянно тръгваха слухове, че Радой е арестуван и изпратен в лагер – превантивни мерки за сплашване на населението: да не би да се „раздесиденства“. Това бяха измишльотините на тролове – както сега наричаме платените дезинформатори, които фабрикуват фейк новините из интернет, разпространявани от пъстроперата журналистика. Някога мечтаехме да живеем в информационна епоха – върна ни се тъпкано. Науката – победителката на мрака, както казваше Радой, продължава да работи за военни цели. Затова няма ваксина срещу рака или ковид-19. А троловете, маскирани като редактори, програмни директори и задкулисие някакво, продължават да бродират върху старата канава портрета на правешкия велможа – не стига че делата срещу него останаха в папките: нищо не бе доказано, никой не бе наказан. Династията Живкови още е в публичното пространство: паметници, музеи, панегирици за дъщеря му, за зетя (два тома с избрани Славкови тъпизми), изцепката на внука „Искам си държавата!“. Васко Кръпката трябва да помисли за нова версия на песента „Спете спокойно, деца, но комунизмът е още в хола“.
– Има ли според вас кардинална промяна в говоренето за политика – примерно, в анализите на възродителния процес?
– Не. Промяна няма. Няма и дебати. За възродителния процес се разчита на забравата. Статистици и икономисти можеха поне да изчислят икономическите загуби от дивотията – и това го няма. Политическа оценка – на думи от немай-къде. Мисленето на партиите остава същото. Още във Великото събрание спорехме за това, че не сме еднонационална държава – надделя националистическата неистина и така бе записана в основния закон. Така се стигна до гетата, които рано или късно ще се взривят като погреб, оставен върху ерозията на времето. С говорене, с диалог, с нови идеи и решения трябва да се върви напред – а не със замитане на проблемите под чергата. Очевидно, че ще са необходими още 200 години. Но рискът да се изтощим от безпомощност е реален.
– Какво е мнението ви за днешните български сериали?
– Практичните режисьори започнаха сами да си пишат сценариите – още някой лев допълнително. А пандемията продължава да се вихри по телевизиите – в гилдията на сценаристите. Всяка компилация от нелепи парчета лента минава за сценарий и се плаща по тавана на тарифата. Представете си, че всяка дописка във вестник стане разказ – това ще е краят на прозата. Нещо подобно сега се случва в родната проза – всеки твори графомански, носи на печатаря, плаща си, търси приятел за рекламна рецензия и кудкудяка към света за снесеното си яйце… Знам, че не върви на старец да ги говори тия приказки, те са за литературни издания, списания като „Златорог“. Вместо това имаме кози рог в гърба на художествената словесност – а това води до кризата в киното, тъй като сценарият е дете на прозата. Казано е милион пъти от великите режисьори. И понеже стана дума за пари, да не лицемерим – срамота е един разказ да е на цената на изварата. Навремето бяхме срещу таблицата за хонорарите – сега я отмениха, но може би ще трябва да я връщаме, както държавата си връща бензиностанциите.
– Имате ли неосъществен телевизионен проект?
– Възродителните напъни за прочистване на нацията от малцинствата блокираха „Куково лято“ – да го наречем „намерение в стила на Кустурица“. Людмил Кирков събираше екип. Георги Георгиев-Гец и Георги Русев вече си разменяха реплики от сценария. Докато не разбрахме, че след хайките срещу кучетата ловните дружини в страната бяха започнали акции срещу небългарските етноси. В киното дойде нов генерал, Ненов, напорист комсомолец без чувство за хумор. След сценария на „Куково лято“ и моя милост „отиде на кино“. В това, седмото изкуство, не му вървеше на сценаристи. Най-напред Валери Петров беше избутан в девета глуха – майка му българка, но баща му евреин. Името на Георги Марков беше изчегъртано с бръснарско ножче от надписите в „На всеки километър“. Затова пък държавата се напълни с хора, които пишеха сценарии за сватби и погребения, за манифестации и конгреси. Едно лято в Кабакум нарекохме другаря Живков „главен сценарист“, като треперехме да не го ядосаме, а той се разтопи от кеф.
– Кой е вирусът, който мори духа на българина?
– Невежеството си остава в основата на генното ни инженерство. Мнозинството не чувства необходимост от писаното слово. Прочутата ученолюбивост на българина е мит – не се нуждае от доказателства. В „Стани богат“ с Билалов слушахме невероятни тъпотии от участниците от всички възрасти за автори и книги. Навярно затова побързаха да спуснат завесата. Книги няма в девет от десет български къщи. В суперинтериорите на днешните апартаменти липсват дори томчета, поне подредени от дизайнера по тоналност. Образователната система изцяло трябва да смени посоката си – хората да се обучават емоционално, а не „научно“ и „патриотично“. Букварчето да разплаква детето с „Майчина сълза“ на Каралийчев, да го разсмива с щурчовите кончета на Разцветников и каламбурите на Марко Ганчев. Като ще правим реставрации, да се върнем не в годините на реалсоциализма, а във времето на Елин Пелин и Ран Босилек. За да дочакат потомците нормалното – нашия сегашен блян. Но ще ни трябва търпение от 200 години.
Албена АТАНАСОВА