Фейсбук профилът му е изпъстрен с образи на чешити, самотници, клошари, мрачни улици и приглушени светлини. Снимките не са жизнерадостни, тъмните краски са повече, но това е родният му град и Георги Папакочев не спира да запечатва сюжетите и реалностите на София.
„Разхождам се по улиците и когато нещо ми хареса – снимам. Всичко се е променило и да си призная, мразя града, в който съм се родил и отраснал“, отбелязва той.
Срещата ни с известния журналист, фотограф и наследник на легендарния фотограф Петър Папакочев е в не по-малко известния Чешки клуб на ул. „Кракра“ 15 . Заведението идеално пасва на човек като Георги, още повече че той е живял 10 години в Прага, където е работил за радио „Свободна Европа“. Вкусът му към чешката кухня и бира е обясним. А десетте години, които прекарва там, смята за едни от най-щастливите и ползотворни в живота си.
По препоръка на Папакочев си поръчваме по чаша пиво „Велкоповицки козел“ и гулаш с кнедли. Вкусната храна е идеално допълнение към разговора ни, изпъстрен със спомени и разкази от Втората световна война, през соца и до наши дни.
„Вие ли ще ме питате или аз да пусна монолога“, пита с усмивка Георги Папакочев, докато се настаняваме на масата в Чешкия клуб. Въпросът му е резонен, защото за радиоводещ от неговия калибър е съвсем нормално да говори дълго и напоително и да ангажира вниманието на аудитория. Името му е легенда за по-зрялото поколение, тъй като е един от създателите на култовото предаване на БНР „12+3“. То върви и днес в ефира, но истинският му бум е в края на 80-те и началото на 90 години на ХХ век. Тогава хората се залепват за радиоприемниците си и с огромен интерес попиват всяка информация, интервю, репортаж или модерно парче, които вървят в „12+3“. Предаването прави истинска революция в ефира в последните години на соца и първите на демокрацията у нас.
Преди няколко месеца на Георги Папакочев е показан червен картон, след като в последните 7 години прави мониторинг на програмата на БНР, и той си тръгва разочарован от „Драган Ценков“ 4. Името му обаче е вписано със златни букви в новата история на БНР, където започва работа през 1985 година. Първоначално е назначен в прослушвателната служба на медията. След това е поканен във вечерния новинарски екип и започва да чете новините в 21 и 23 часа.
„Човек с моята фамилия не можеше да бъде пуснат в най-слушаното време, отбелязва той. – „Хоризонт“ беше по своему орган на ЦК на БКП. Радиото беше една от най-контролираните медии. Там или трябваше да имаш наистина добри професионални качества, или да си нечий син, внук, или човек от службите.“
Георги Папакочев е възпитаник на Първа английска езикова гимназия. Завършва специалност „Международни отношения“ във Висшия икономически институт „Карл Маркс“ и второ висше – журналистика. Преди да започне работи в „Хоризонт“, е редактор в списание „Патриот“. В националното радио обаче го назначават с постоянна заплата и животът на Папакочев се обвързва изцяло с тази медия. Още на третото му появяване в ефир при него идва човек от ръководството на програмата и му съобщава, че тогавашният шеф на „Хоризонт“ Владимир Цаков е получил обаждане от ЦК на БКП, откъдето били категорично несъгласни човек с фамилията Папакочев да чете новините.
Жоро веднага е готов да напусне, на което му отговарят, че просто може да си смени фамилията и да продължи да работи. „Моля? Да сменя уникалната си фамилия, която нося от баща ми? – пали се и днес Папакочев. – Отказах категорично. След няколко дни Владимир Цаков получи инфаркт и нещата около мен и името ми някак си се разминаха. Всичкото това се случваше през бурната 1988 година, когато се усещаше времето на перестройката и другарите вече действаха внимателно.“
Георги Папакочев продължава да води новините до края на 1988 година, когато с няколко колеги правят предаването „12+3“. На 1 януари 1989 година предаването тръгва в ефира на „Хоризонт“ и предизвиква фурор. Жоро е един от водещите му, другите са Йордан Лозанов, Чавдар Стефанов, а след година към тях се присъединява и Петко Георгиев.
„Онези години бяха много вълнуващи. В „12+3“ правехме невероятни за времето неща, измислихме рекламите например. Тогава вървяха само рекламни блокове, където се четяха съобщения за паста за зъби и други подобни. Ние създадохме раздвижената реклама, която звучи и до днес в ефир – разказва журналистът. – В началото дори си съчинявахме реклами, за да видим как се правят, как звучат. Другото вълнуващо нещо беше музиката. Благодарение на Тома Спространов, Сергей Джуганов и куп други музикални редактори започнахме да нарушаваме правилата за задължителния процент българска музика и пускахме западни хитове.“
От онова време Папакочев си спомня и голямото разочарование, което преживява колегата му и известен радиожурналист Чавдар Стефанов. Случва се на 10 ноември 1989 година, когато Тодор Живков пада от власт. „Вече знаехме, че Живков отива на кино. Два дни преди това аз бях прогнозирал какво ще се случи и го бях разказал на среща с журналисти международници. Дори се притеснявах да не ме арестуват“, разказва Папакочев. Така се случва, че на 10 ноември водещ на „12+3“ е Чавдар Стефанов. До края на предаването той тръпне в очакване да съобщи голямата новина, всички са готови да бъде прекъсната програмата. Съобщението за падането на Тато идва 3 минути преди 17 часа, когато пред микрофона вече е Величко Конакчиев, и той има късмета да го огласи.
Разказът на Георги Папакочев започна с любимото му радио, но в него има запазено място за легендарния му баща и известен столичен фотограф Петър Папакочев „Името Папакочев е знаково, което изисква и да бъде пазено“, казва с нескрита гордост синът.Всеки, който навремето е влизал в студиото на Петър Папакочев, със сигурност е запазил спомена за изключително колоритния и очарователен мъж с внушителен мустак и широка усмивка. Днешните фотоателиета, доколкото ги има, изобщо не могат да се доближат до атмосферата на онова свещенодействие, което се извършвало в стаята с големите осветителни тела на втория етаж на ул. „Бачо Киро“ 2. Днес на този адрес има поставена паметна плоча, а в столичния квартал „Манастирски ливади“ улица носи неговото име.
Фамилия Папакочеви живее в следвоенна София, в една от малкото сгради, оцелели от бомбардировките на ул. „Борис I“ срещу синагогата. „След като баща ми се демобилизира от армията, където служи като фотограф към щаба на Първа българска армия, трябваше отново да стъпи на краката си. Неговото знаменито софийско ателие на улица „Леге“ 29 беше унищожено от бомбардировките през 1945 г.“ Целият архив и апаратура на Папакочев-старши са изгорели. Семейството наема част от апартамент в центъра на София, който дели и с други хора. Там се настанява цялата фамилия, плюс майката и бащата на Петър Папакочев. Пак там фотографът организира и новото си ателие.
„Добре че Централна баня беше наблизо. Не можехме да ползваме тази вкъщи, защото беше превърната в лаборатория на баща ми – разказва Жоро. – Първите ми спомени са как на вратата се звънеше непрекъснато и влизаха клиенти. Всички трябваше да бъдем много внимателни. Из къщата се носеше мирис на химикали и проявители.“
Питам Георги Папакочев кога за първи път проявява интерес към фотографията. Преди това обаче той ми разказва как за една Нова година баща му подарява на всичките си племенници и сина си източно германски камери на марката „Велта Флекс“. Купил ги много изгодно и така изненадал децата.
„Интересът ми към фотографията първоначално беше нулев. Изведнъж, някъде към 11-и клас, той експлодира в контекста на това, че реших да ставам журналист. Нещо, което ми се отдаде, след като завърших международни икономически отношения във ВИИ „Карл Маркс“. Две години след завършването се занимавах с външна търговия. С огромни връзки успях да запиша журналистика, защото навремето тази специалност не можеше да се учи от всеки. Така второто ми висше е журналистика със специалност „Печат“.
Георги Папакочев веднага си намира работа в сп. „Патриот”. След 7 години в списанието, постъпва в прослушвателната служба националното радио. „Там беше много напрегнато, но безкрайно интересно, защото слушаш целия свят и правиш бюлетин“, уточнява Папакочев. Тъй като е завършил английска гимназия, той следи основно новините на Би Би Си, „Гласът на Америка“, „Дойче Веле“ на английски. Между другото, тази прослушвателна служба захранва с журналисти основния състав на българската секция на Би Би Си в Лондон, сред които са Васелин Паунов, Андрей Владов, Лидия Аройо, Роза Алкалай, Боян Чуков.
Успоредно с работата си в БНР през 1993 година Георги Папакочев става нещатен журналист в радио „Свободна Европа“ в София. „Беше чудо, защото в продължение на три години водех „12+3”. В 15,30 отивах в софийското бюро на „Свободна Европа” на бул. „Витоша”, подготвях си предаването и в 17 часа се връщах отново в БНР, където „Свободна Европа” беше наела студио и оттам излъчваше програмата си”, разказва журналистът.
След две години от „Свободна Европа“ съобщават на Папакочев, че трябва да се определи в кое от двете радиа ще остане да работи. По това време той е втори по рейтинг в БНР, преди него е само Мико Петров. В крайна сметка избира да продължи пътя си в „Свободна Европа“. През 1995 година подписва договор и заминава със семейството си за Прага, където работи 10 години за радиостанцията. Папакочев определя този период от живота и кариерата си като прекрасен, както и като времето, в което навлиза в модерната радиожурналистика и новите технологии.
Говорейки с водещ с такъв опит и дълга кариера, любопитствам с какви известни политици е имал срещи и интервюта. С ръка на сърцето Папакочев признава, че студиото на „12+3“ е била най-свободната зона и отворено за всякакви събеседници. Едно от най-впечатляващите интервюта, за което си спомня винаги, е с колегата му Стивън Ашли от Би Би Си по време на гостуването му в София. Англичанинът разказва на Папакочев за времето, в което Людмила Живкова учи в Оксфорд. Ашли останал шокиран от факта, че дъщерята на Тодор Живков е единствената студентка, която се движи из кампуса с двама бодигардове, за разлика от децата на милиардери, шейхове и министри, които не си позволяват подобна показност.
Почти всички български политици от зората на демокрацията са заставали пред микрофона на Георги Папакочев. По това време започват да ги включват и по телефона, нещо нечувано до тогава. „Поколението политици тогава беше шантаво и объркано. Гълтаха си граматиката и ако водещият успяваше да ги предразположи, разговорът тръгваше. Един ден бях поканил Жорж Ганчев и както седеше до мен, забелязах под сакото му огромен кобур. Попитах го какво е това, а той извади пистолета в студиото, по време на предаването. Чудя се как охраната го беше пуснала в сградата на БНР.“
Журналистика и радиото са голяма част от живота на Георги Папакочев, не малка обаче се пада и на фотографията. Той е един от основателите на специалността „Художествена фотография“ във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Човекът, който лансира тази специалност в началото на 90-те години на миналия век, е проф. Румен Георгиев. Именно той кани Папакочев да преподава фотожурналистика. Това продължава само година, защото Жоро заминава за Прага. След като приключва ангажиментът му към „Свободна Европа“ в чешката столица, той отново се връща към преподаването. Тук трябва да отбележим, че Георги Папакочев е един от малкото фотограф-художници в България.
„В Прага започнах да снимам много здраво. Тогава направих удивителни портрети на хора, които са гостували в студиото ми в „Свободна Европа“. Снимал съм и последния президент на Чехословакия и първия на Чехия Вацлав Хавел, да не говорим за двете ми интервюта с него – разказва журналистът. – Този човек излъчваше изключителна непосредственост и непринуденост.“
Разбира си, стигаме и до темата за наследството и питам дали единственият му син върви по стъпките на фамилия Папакочеви. „Не, той не се занимава с фотография – отбелязва журналистът. – Но това не значи, че в един момент няма да реши да снима. Може да ме изненада приятно някой ден.“
Петя Бахарова
