Хомосексуалността на Анди Уорхол, бащата на попарта, за първи път е във фокуса на грандиозно арт събитие – Новата национална галерия в Берлин представя до октомври експозицията Velvet Rage and Beauty с 300 негови творби, посветени на мъжката еротика. Непознати и рядко излагани картини, гравюри, рисунки, снимки, филми и колажи категорично налагат образа му на артист, обсебен от плътта на собствения си пол – голи адамови тела, крупни планове на гениталии, задници, актови сцени между хомосексуални двойки. Напълно различно от портретите на звезди и консервите, с които Уорхол завладя света.
Едва ли има съмнение, че скандалът е факт. Работите от серията Sex Part вероятно идват в повече дори на най-разкрепостените апологети на ЛГБТ обществата. Изложбата развенчава мита за асексуалността на Уорхол, наследник на ортодоксални словаци от подножието на Карпатите. Според кураторите артистът, който превзема изкуството през 60-те години, издигайки американския културологичен модел на консумацията до естетски висоти, никога не е обявявал публично, че е гей, но биографите му са на различно мнение. В култовото му арт студио „Фабриката“, където се създават картини, филми и музика, е пълно с личности, за които хомо отношенията са естествено битие. Всъщност още през 1949 година дружеството на художниците в Питсбърг отхвърля предложената от Уорхол картина „Лицето ми е дадено от жената, но аз мога да избера носа си“, тъй като е „със съмнителен морал“.
Изложбата в Берлин разкрива и много от мъжете в интимната вселена на Уорхол. Сред най-известните от тях е Труман Капоти. Неслучайно първата самостоятелна експозиция на Уорхол е с рисунки по произведения на писателя. Общуват непрестанно до смъртта на Капоти през 1984 г. Дългогодишен приятел на Уорхол е Филип Пърлстейн, с когото полагат основите на „Фабриката“ – наемат етаж от индустриална сграда на 21 улица в Ню Йорк. По това време Уорхол извайва личната си философия: „Мисли като богаташ, изглеждай като бедняк“. Раздърпан и разрошен, „дивият“ Анди всекидневно предлага графиките си на лайфстайл библиите „Гламър“, „Вог“, „Харпърс Базар“, „Севънтийн“. В онзи период той все още държи под похлупак демоните на сексуалността си. „Много по-хубаво е да мечтаеш за любов, отколкото да я правиш наистина“, твърди Уорхол, за когото всички мислят, че мрази физическите контакти. През 50-те в студентските среди дори го описват като отнесен и срамежлив.
Първата му несподелена и нещастна любов е към публициста Ралф Уорд. Същото се случва и с дизайнера Чарлз Лизънби – двамата пътешестват на три континента, но нищо повече. Когато се завръщат в Ню Йорк, Уорхол слага край, защото не може да понесе сексуалното безразличие на Чарлз. „Не намирам нищо лошо в самотата, напротив, тя е нещо прекрасно“, цитира го Анете Шпон в биографичната книга на издателство „Рива“. По това време хомосексуализмът в САЩ е забранен със закон.
Докато страда от неосъществените си любови, Уорхол не спира да работи, но няма сантиментално вдъхновение, въпреки че славата му на най-добрия художник на реклами в Ню Йорк расте. В началото на 60-те най-после започва обещаващ романс – с Дани Уилямс, с когото работят по кинопроекти във „Фабриката“. Уорхол обаче се страхува да не бъде разкрит, че е гей, и се обгражда с красиви жени. Следва Джон Джорно, когото снима в първия си филм, чието заглавие е „Спане“. В онзи период Уорхол започва да подсказва хомосексуалността си с жестове, грим и дрехи. Единствената му стабилна връзка е с Джед Джонсън – заедно са с продължение на 12 години. Уорхол се опитва да преодолее раздялата им през 1980 с много алкохол.
Преклонението на Уорхол пред мъжкарското напира и в първите му маслени платна – „Попай“, „Батман“, „Дик Трейси“, „Супермен“. Но получава безценен съвет от приятелка галеристка – да рисува това, което хората виждат всеки ден: банкноти, консервни кутии за супа. Така се раждат картините с доларите, супите „Кембъл“, бутилките за кока кола. Следват портретите на още няколко икони на Америка – Мерилин Монро, Елвис Пресли, Марлон Брандо, обявени от критици за „нов реализъм“. Между кинопродуктите му, осъществени със статична камера и без монтаж, рок бандата му и парафразите на цивилизационни шедьоври като Мона Лиза, той изнася лекции и записва на магнетофона си всеки разговор с прочута или ексцентрична личност.
На 4 юни 1968 година Америка осъмва с първи страници на вестниците за стрелбата по Робърт Ф. Кенеди и Анди Уорхол. След броени дни цените на картините, сътворени от законодателя в попарта, хвръкват до небесата. Срещу Уорхол стреля фанатичната феминистка Валъри Соланас, основателка на „Общество за орязване на мъжете“, каквото и да означава това. Преди да се скарат за пари, тя се появява в някои от филмите на Уорхол. Почти никой не вярва, че Анди ще оцелее, след като бившата му актриса изпразва два пистолета от упор в него. Месец по-късно той излиза от болницата с корсет, който придържа тялото му, и с много белези. Ужасът от ново покушение се материализира в конфискувания от полицията заради порнографски сцени филм Fuck. Тъкмо в онзи момент са правени и много от снимките, показани сега в Берлин – най-често на гениталии, чиито собственици имат неблагоразумието да влязат във „Фабриката“. „Независимо колко нормален изглеждаше посетителят, го молех да си събуе панталона, за да снимам пениса и топките му. Оставах много изненадан от съгласието на някои и от несъгласието на други“, споделя Уорхол. Не след дълго показва порно продукции за мъже в долнопробен киносалон. Вероятно вече осъзнава колко напразни са илюзиите, че Холивуд ще го приеме като равностоен кинотворец. Успява обаче да регистрира касов успех с Trash – филмът за опасността от наркотиците му носи милион и половина. Но първата му пиеса – „Свинско“, преминава в Ню Йорк и Лондон при среден интерес и е свалена от афишите. В Европа обаче настъпва истински култ към творенията му. В Стокхолм организират първата му ретроспективна изложба, която гостува в Амстердам, Берн и Осло. Националната галерия в Западен Берлин продължава два месеца.
През 70-те Уорхол вече няма проблем да заяви своята хомосексуалност. Паралелно с портретите на Мао и Майкъл Джексън пуска цели цикли, посветени на гейове и травестити. Серията „Красиви хора“ от снимки, превърнати в сериграфии, се харчи също толкова добре. Той окончателно се налага като художник, когато през 1971 година откриват негова изложба в нюйоркския музей „Уитни“. Приятелите му, сред които са Мик Джагър, Дейвид Бауи и Джон Ленън, го акламират искрено. Те харесват картините му по Ботичели, Мунк, Де Кирико. Последният му голям цикъл е от 100 платна по „Тайната вечеря“ на Леонардо. Анди Уорхол умира на 22 февруари 1987 година от усложнения след операция на жлъчката. На възпоменателната меса в църквата „Свети Патрик“ на Пето авеню в Манхатън се събират 2000 души. „Не вярвам в смъртта. Няма да съм тук и няма как да знам какво се е случило. Не мога да кажа нищо повече, защото не съм подготвен“, пише Уорхол, който оставя наследство от 100 милиона долара, след като превръща масовата култура в изкуство.
Албена АТАНАСОВА