Като отец Петър във филма на Николай Егерман „Не затваряй очи“ Христо Гърбов изненада зрителите, които бяха позабравили силата на драматичния му талант. Неговият герой е фанатичен аскет, години наред е на пост и молитви заради детско прегрешение. Другата нова роля на известния актьор е на сцената – той е адвокат в „Не забравяйте да се подпишете“ в Младежкия театър.
– Има ли учудени от вашия отец Петър, господин Гърбов – терзанията на героя ви са библейско-трагични, той няма нищо общо с повечето от традиционните ви персонажи.
– Талантът за комедия е допълнителен бонус за актьора, но той трябва да владее целия спектър. Отец Петър – играя главният герой на стари години, цял живот носи своя грях, защото като момче не е успял да спаси сестра си, удавила се пред очите му в бурното море. Бяга от дома си в страха да не бъде обвинен за смъртта й и по-късно става отшелник. Снимахме на Витоша – по едни чукари, в пещери, съвсем автентична атмосфера. Господ ни изпрати и сняг, може би като допълнително изпитание. Ролята коренно ме промени, изживяването беше необикновено. Режисьорът е и богослов – за наш късмет много точно знаеше как трябва да се случат нещата, намери точната мярка, до един ни въвлече в историята. Пред камерите сме доста ярки и прекомерно театрални и дори комедийни актьори и беше от огромно значение за разказа да изглеждаме и да звучим искрено. За мен беше повече от любопитно. Никога не бях играл подобен човек, особено в киното. Спрях да се храня – и заради отец Петър, и заради себе си. Исках да усетя нещо ново, поне за миг да се докосна до хора, които не могат да си простят свой грях. Докосването до подобно мъчително психологическо напрежение дава много. Можеш да стигнеш до Бога по различни пътища, не е нужно да се съобразяваш със схоластиката.
– Някои от колегите ви в „Не затваряй очи“ са откровено религиозни – като близкия ви приятел Кръстю Лафазанов. А вие?
– Аз не съм, въпреки че много уважавам вярващите и вярата им. Понякога ти остава само тя – като доброто, което е единствена алтернатива на реалността ни.
– Другият ви нов персонаж, адвокатът от „Не забравяйте да се подпишете“, рязко ви отпраща в сатирата.
– Да, той е от близкото бъдеще на контролираните чувства – колко пиеш, колко се целуваш, с кого се срещаш… Всичко е вкарано и узаконено с договори. Искаме истината, а сме получили правото, както се казва в пиесата.
– И понеже в нея става дума за политическата коректност след половин век, да ви питам за нормалната човешка коректност днес – има ли я?
– Не. Никаква я няма. Нула. Много е тъжно. Но това е нашето общество. Всеки българин се смята за гений. Разбира от всичко и затова критикува всички. Критикува ги лошо и остро, харесва му да унижава другите. Който не споделя позицията му, е заклеймен. Всички сме настръхнали, всеки е срещу всеки, докато гледа да го прецака. Не можем да се обединим около нещо здраво, като правдата например. Не можем да се хванем за идея, да се издърпаме и да тръгнем заедно в правилната посока, която да регулира живота ни. Става точно обратното, затова сме на изчезване в саморазрушителния ни български свят.
– Предполагам, че политиците ни също не се ползват с вашето одобрение.
– Само финансови интереси движат политиката. Дори да има хора с морално издържани принципи, те не могат да ги защитят, никой не им обръща внимание. Нищо добро не ни очаква. Само корупционни схеми, те са ключът към резултатите от всички избори. Съществуващите в тях печелят пари и нямат нужда от промяна. Лъжи, лъжи, смело напред с лъжите. Има свободен избор, но зависи кой владее свободата.
– Още ли сте със сачма в главата, както се казваше в историческото шоу на Теди Москов „Улицата“?
– О, да, винаги. В природата ми е. Обичам всякакви изненади и импровизации. По едно време някои режисьори взеха да се оплакват, че не могат да ме „режисират“.
– В началото на кариерата ви участвате в спектакли на знакови театрали, разкажете за онези години.
– След ВИТИЗ бях разпределен в Хасково – работа, работа и пиене в барчето. Влязох в „Другият Петър“ на Маргарит Минков, постановка на Иван Добчев. Винаги съм харесвал Иван като режисьор с талантливи идеи, но някога беше много хард към актьорите. После с моите състуденти Димитър Радичков и Иван Станев се озовахме в Ловеч. Иван Станев постави експерименталното представление „Алхимия на скръбта“ по текстове на Чехов, Бергман, Витгенщайн и Йонеско. На местните конюнктуршчици им се стори много особено. За да бъдат по-благосклонни към нас, направихме и рецитал на патриотична тема – с Вапцаров, с извадки от протоколи на разпити в полицейски участък… Нищо не помогна – цензурата в Ловеч беше стабилна и посече „Алхимията“. Приеха ни в камерната зала в театър „София“. В столицата имаше разхлабване, докато извън нея директорите на театри все още бяха много свързани с директивите на партията, всеки ден се чудеха на къде духа вятърът. И бяха адски объркани от провокативни въпроси като „Чели ли сте „Криза на духа“? Задаваха ги приятели на Иван Станев, които идваха да ни гледат в Ловеч. Те бяха представители на едно ново течение, свръх интелектуално и малко снобарско, и направо шашкаха горките провинциалисти. Каква криза, тя е само на Запад, ние сме от правилната страна, при нас няма кризи. Но може би този своеобразен соц оптимизъм ни съхрани донякъде. А и аз винаги съм се занимавал с професията, за да откривам нови емоции, нещо различно, да не ми е конвенционално. Така че никога не ми е пукало от това дали конюнктурата е доволна или гневна.
– Вие сте от хората, които великият Йордан Радичков допуска до себе си. Как общувахте с него?
– Много го обичах, страхотно се възхищавах от него, от пиесите му. Изключителна фигура. Както невероятно пишеше, толкова и увлекателно разказваше на живо. Двата таланта при Радичков бяха абсолютно равностойни, което не се случва често. Още във ВИТИЗ започнахме да общуваме. Няма да забравя, когато Радичков ми подари чушкопека на майка си – не искал тя постоянно да се върти около него, за да затваря буркани по старите берковишки традиции. После въпросното съоръжение някъде изчезна. Години по-късно след един Гергьовден Гого Лозанов се похвали, че е получил няколко чушкопека, а ние с Иглика (режисьорката Иглика Трифонова е съпругата на Христо Гърбов – б.а.) се оплакахме, че сме изгубили дирите на нашия, подарък от Радичков. Тогава Гого Лозанов ни изпрати един от своите, като се застрахова, че едва ли ще е като Радичковия. Така че темата за зимнината при нас е свързана все с литературата – с великия писател Йордан Радичков и със страхотния Гого Лозанов.
– Получихте ли похвала от Радичков за вашия Араламби в култовата му пиеса „Суматоха“?
– Да, хареса ме. Хареса и „Жена по обяви“, мой режисьорски спектакъл в Младежкия театър.
– Кой ви прие в Сатирата?
– Станислав Стратиев – като главен художествен ръководител на трупата, на която директор беше Славчо Пеев. Много се уважавахме със Стратиев. Станах Иван Антонов в легендарната му пиеса „Римска баня“. Силата на словото му беше неописуема. Никакъв соц реализъм не можеше да я развали. Станко имаше страшен нюх към скеча, към смешното, към абсурдното. Неслучайно играеха „Римска баня“ в Европа и по света. Драматургията е трудна работа. И да си актьор не е лесно, но е изключително сложно да напишеш нещо, което да остане. Стратиев искаше да участвам в продължението на „Оркестър без име“, вървеше сериозна подготовка за втората част на филма. Но си отиде и много неща пропаднаха. Киното винаги е било скъпо удоволствие. Тъпо е, че държавата ни няма отношение към изкуството. Не съм оптимист, че е възможна промяна. Политиците ги занимават съвсем други неща. Добре, че все пак проявяват някакъв интерес към образованието.
– Какво планирате в театъра?
– Предстоят ми репетиции с Орлин Дяков, той е автор и режисьор на „Горчиво“, ще го правим за Младежкия театър.
– Да не би вие да сте младоженецът?
– О, не, не, къде ме търсите, вече съм пенсионер. Ще бъда тъжен и отчаян вдовец, на когото любовта отново се усмихва. Отношенията между младоженците са сложни, но в крайна сметка, каквото и да ви говорят, да знаете, че винаги става дума за любов, тази тема вълнува всички ни. Орлин Дяков има отлично чувство за хумор, при него сериозното е винаги забавно.
– Защо не ви виждаме в новите сериали?
– Вероятно няма достатъчно роли за пенсионери, да не съм само аз. Ако вземем да калкулираме колко пенсионери сме в гилдията, бая ще се окажем. Не че сме се предали. А и някои от сценариите са толкова безумни, че по-добре да не си в тях. По-добре други да се излагат. Това е истината – по-полезно е да си я кажем, пък и аз никога не съм бягал от нея.
– Затова ли от 1999 година сте на свободна практика?
– Оттогава сам избирам проектите, ролите, партньорите. Разчитам единствено на публиката – ако тя ме харесва и гледа, ще имам работа и пари. Това е най-честният начин.
– Оказахте се един от първите.
– Към края на соца вече масово се питахме до кога ще бъдем зависими от държавните сцени. Но после малко от колегите се престрашиха да минат на свободна практика, а и дълго време не се разбираше точно какво означава това и каква е цената й. Може би до някъде дадох пример на Иван Бърнев и Камен Донев, който стигна толкова далеч и толкова високо. Слава богу, днес не се оплаквам – давам на зрителите най-доброто от себе си. Отдавна не мога да си представя какво е по задължение да влизаш в роля, която не харесваш – голяма мъка е. А и постоянното съобразяване, ниските заплати, някога нямаше кой знае какви стимули.
– Къде са следващите представления в Европа на „Фенове“ – легендарната за футболните поклонници пиеса на Елин Рахнев, режисирана от Иглика Трифонова, в която сте страхотен дует с Валентин Танев?
– На 4 и 5 октомври в Хамбург и Берлин. Феноменалното е, че „Фенове“ обединява и класическите театрали, и запалянковците. Най-важното е да попаднеш на хубав текст. За да не звучиш глупаво, за да извадиш втори план. С „Фенове“ не спираме, въпреки че наемите станаха много високи. Публиката е една, а предложенията към нея – безброй.
– Половината от тях обаче са потресаващо повърхностни.
– Неизбежно е при свободния пазар, няма как да се раждат само шедьоври.
– Връщате ли се понякога към първата ви страст – рисуването?
– Не. Като юноша исках да ставам художник, да бъда скулптор. Посещавах всякакви школи във Варна, но усетих, че рисуването изисква много енергия и самота.
Появява се на първа страница в „Ню Йорк Таймс“
Кореспонденция от фестивала в Авиньон хвали до небесата „Майстора и Маргарита“ на Теди Москов
Христо Гърбов все още пази изрезка от броя на „Ню Йорк таймс“, излязъл на 15 август 1999 година. Това е датата, на която кореспонденцията от международния театрален фестивал в Авиньон, в която журналист на престижния вестник хвали „Майстора и Маргарита“ на Теди Москов, започва от първа страница.
„На снимката от постановката сме двамата с Адриана Найденова, която точно в този момент е гола. Статията се казваше „Талантите на Изтока“ и беше над тази за премиерата на „Булката беглец“ с Джулия Робъртс и Ричард Гиър. Суперлативите за Теди Москов бяха изключителни – „Майстора и Маргарита“ стана събитието на Авиньон. От Марсилия бяха дошли да ни гледат няколко българи, които удивено коментираха, че французите много ни харесват – това страшно впечатли сънародниците ни. Още по-потресаващо беше, че няколко французи от публиката викаха „Да живеят българите“. Чувствахме се много горди. Когато там те уважават, наистина уважават“, признава Христо Гърбов. И си спомня още един епизод от Лазурния бряг.
„На хълм срещу плажа в Марсилия имаше гигантски билборд на Зинедин Зидан, който там е Господ. Тъкмо го зяпахме, когато младо момиче се приближи и запита: „Откъде сте?“. Говорехме по-емоционално на странен език, чудеха се какви сме. А когато й отговорихме „От България“, все едно че й ударихме шамар. Беше само няколко години след гола на Костадинов, който ни класира на Световното и елиминира Франция. Никога няма да го забравят.“
С „Майстора и Маргарита“ трупата на Теди Москов обикаля всички елитни арт форуми в Европа, овациите за авангардната му версия по романа на Михаил Булгаков са оглушителни.
„В Йерусалим беше много вълнуващо. Всички обикаляхме по Светите места, но хаджия станах само аз. Местен българин по тайни пътеки ме заведе до един от гърците, които там държат всичко, включително и тапиите за хаджилъка. Начумерен и строг, гъркът прибра таксата и издаде документа“, разказва пред „Филтър“ Христо Гърбов.