Христо Пъдев е сред младите звезди на театъра. Роден е в София, но израства в Павел баня, а към актьорската професия се насочва, след като първоначално учи информатика. Завършва НАТФИЗ през 2011 г. при проф. Атанас Атанасов и става част от Пловдивския театър. След това се сбъдва мечтата му – получава покана от Малък градски театър „Зад канала“, където играе и до днес. Участвал е във филмите „Г-н Х и морето“. „Пътят на честта“, „Отдел издирване“, „Порталът“ и „Татковци“. От началото на тази година е един от капитаните в новото предаване на Би Ти Ви „Кой да знае?“.
Жената до него е актрисата Цветина Петрова, с която вече имат две деца – момче и момиче.
– Христо, от началото на годината стартира предаването „Кой да знае?“. Как се чувствате в тази роля?
– Приех да съм част от предаването заради уверението, че играта ще е лека и свежа, че въпросите са интересни, но не тежки и изискващи сериозни познания. Като капитан ми е уютно, екипът е страхотен. Със Сашо Кадиев сме приятели от години, Милица не я познавах, но е суперготина. Снимките вървят много леко и бързо.
– А притеснявахте ли се да не изложите?
– Имах притеснения, но те са нормални. Първите игри беше малко по-странно, но след това се отпускаш, започваш да мислиш, да търсиш логиката или пък разчиташ понякога само на интуицията. Важното е да е забавно и леко.
– По-спокойно ли ви беше, когато бяхте в отбор с вашата половинка Цветина?
– Да, все пак ми е жена. С нея много добре играхме, бяхме на косъм да спечелим и след това ни беше даже яд.
– А проявява ли се спортна злоба?
– Да, колкото и да си казваш, че това е само за забавление, винаги се проявява. Дори си броя колко победи и загуби имам от всички предавания до момента. Но няма как – има ли игра, има състезание и така е интересно. С Милица много се шегуваме по този повод.
– Говорейки за знания, ще ви върна в ученическите години. Завършили сте математическа гимназия в Казанлък. Това ли беше любимият ви предмет?
– Не, но нямах избор, защото учех математика всеки ден по няколко часа. По някакво стечение на обстоятелствата влязох в тази гимназия, която много заобичах. Когато завърших, нямах идея накъде да поема и кандидатствах с математика. Влязох „Информатика“ в Пловдивския университет. Учих програмиране, което беше куриозно, защото компютъра мога единствено да го включа. Учих 1–2 години, оставих го, кандидатствах в НАТФИЗ и станах актьор.
В гимназията играех футбол, обичах историята и географията, но имах познания по всички предмети. Не съм имал тежки тийнейджърски прояви, при все че живеех сам на общежитие в Казанлък.
– От 14-годишен сте заживели сам?
– Да, от седми клас, прибирах се само за уикендите. Реално разстоянието между Павел баня и Казанлък не е толкова голямо, но родителите ми решиха, че е по-добре да съм на общежитие, и беше наистина гениално от тяхна страна, защото да живееш сам, е много по-различно и научаваш много.
– Освен футбол 17 години сте играли и народни танци. Имахте ли травми от спортните занимания?
– От футбола имах, от народните танци – не. Бях в ансамбъл „Детелини“ и обиколихме Европа с тях. Беше страхотно!
– Помните ли първото участие в чужбина?
– Бях в първи-втори клас, най-малкият в състава, с руса косичка, най-сладичкият. Отидохме в Полша и трябваше да науча няколко изречения на полски, с които откривах концертите. Сега вече не танцувам и нямам любимо хоро, даже не обичам по сватби и други празници да играя. Просто когато си играл тежки, готини хореографии, не ми идва да се хвана на едно обикновено хоро. Изиграл съм си ги моите танци. Иначе някоя готина хореография с кеф бих врътнал, но няма къде и няма и време.
– Три пъти кандидатствате в НАТФИЗ, а години по-рано вашият баща също е искал да влезе в академията. Какво ви казваше той, когато ви скъсаха първите два пъти?
– Не помня. Първия път кандидатствах тайно, родителите ми разбраха чак накрая, като ме скъсаха. Това беше особен период, защото вече бях прекъснал в Пловдивския. Майка ми и баща ми бяха леко притеснени какво ще се случи, но ме подкрепяха, не са ме натискали. Когато ме приеха, звъннах вкъщи, тате ме попита само: „Приет ли си?“ и затвори телефона. След 15 минути ми звънна, отново ме попита и пак затвори. След още 30 минути ми се обади пак и се чуваше глъчка – беше събрал чичо ми, братовчедите. След два часа пак се чухме, веселбата беше започнала и ме чакаха да се прибера.
– Винаги ли сте така целеустремен и борбен, както с НАТФИЗ?
– Не, само когато сърцето ми усеща, че това е пътят. Тогава трудностите нямат значение. Когато кандидатствах в НАТФИЗ, просто не виждах друг път пред себе си и затова вървях по него. Приеха ме, точно когато трябваше, точно в класа, в който трябваше, при точния професор. Намерих си мястото.
– Вече 10 години сте част от трупата на Малък градски театър „Зад канала“, където сте мечтали да играете. С какво ви привличаше той?
– Още от студент много го харесвах. Там бяха най-интересните представления, трупата е супер готина. В 3-4 курс започнах да се замислям, че битката всъщност започва, след като завършиш академията и си мечтаех за „Зад канала“. Но ме поканиха в Пловдивския театър, който е оазис за млади актьори. Няма и три сезона, дойде предложението от „Зад канала“ и вече 10 години съм тук. Та, човек трябва да внимава за какво мечтае и за какво работи, защото обикновено нещата се случват по един или друг начин. Ето, мечтаех си за Цвети, за семейство и се случи по начин, който даже не съм си представял. Стана още по-хубаво!
– Това, че станахте баща точно на кастинга за „Татковци“, помогна ли ви за ролята?
– Това, че една година на екран бях баща, ми помогна за тази роля в живота. Цяла календарна година съм снимал почти всеки ден с три деца и с децата на другите бащи. С колегите се шегуваме, че изкарахме уъркшоп за татковци в живота. Между другото, не знаех на какъв кастинг точно отивам тогава, знаех само, че е за сериал. И мислех даже да не се явявам, защото в този момент жена ми раждаше, но бях обещал на кастинг режисьорката. Съдбата се намеси, защото покрай „Татковци“ със Стоян, Павката и Филип се сприятелихме, направихме две авторски постановки – „Петър вечер“ и „Неделя сутрин“, които играем в цяла България.
– Подготвяте ли нови постановки?
– Много работих последните 2 години и сега умишлено отказах няколко театрални проекта. Играя по повече от 20 представления на месец. Иначе лятото снимах сериал за БНТ и би трябвало да излезе напролет.
– С Цвети вече имате син и дъщеря, а вие сте израснали в семейство с три деца. Мислите ли и за трето?
– Много обичаме децата, но при нас доста се застъпиха – разликата между Петър и Яна е година и осем месеца. Цвети е в майчинство от три години, а е актриса, има нужда от живот, а и се случва мен да ме няма с дни. Така че мисля, че две деца са достатъчно.
– Преди няколко години станахте асистент на Пенко Господинов в НАТФИЗ. Занимавате ли се още с преподавателска дейност?
– Наложи се да сложа на пауза това, защото нямам физическото време. Отидох да се уча как се преподава, но точно тогава се роди Петър, започнахме „Татковци“, роди се Яна, представления, други ангажименти… Надявам се след години да успея да се завърна.
– Сбъднали сте големите си мечти в личен и професионален план. Смятате ли се за късметлия?
– Да. По Коледа обикновено са моите дни и си правя равносметка. Около мен има само готини хора, всички близки са здрави, всеки ми дава любов, имам страхотни приятели, Цвети е велика жена, с която веднъж не съм се карал, имам работа, чета си книжки – какво да искам повече!? Много съм щастлив, но и знам, че за късмета се работи. Той идва, когато си положил усилия.
Ивет САВОВА
