Хубен Черкелов е сред малцината наши артисти, наложили се в западния свят на изкуството. Роден в България, базиран в Ню Йорк, с изложби по цял свят и участия в големи изложения като Арт Базел Маями, Фрийз… При последното му посещение в София проведохме среща с него и хора от курса по съвременно изкуство в галерия One. Публикуваме части от разговора.
Често чуваме фразата „успял художник“. Какво значи тя според вас и има ли разлика между представа за успял в България и в западния свят на изкуството?
Една разлика между българските художникци и тези в САЩ например, е че тук са много фокусирани върху личната кариера, а не върху собственото си развитие като артист. Т.е, има една мания, да участваш на всяка цена във всякакви изложби и това те кара да се чувстваш по-значим. А всъщност е един комплекс – да отмяташ – там съм участвал, там, там, вместо да се стремиш към нещо, което ще бъде разпознаваемо в годините… Тук аз не виждам, поне в последните години, хора, които работят в един стил… – защото това пречи на кариерата: ако работиш в една посока, няма да можеш да попълниш всички други изложби, в които не се вписваш с този свой стил…
Това малко напомня на една ваша работа, която показваше куфарът на българския художник, с който той пътува по света
Тя е от 90-те години, тогава имаше интерес към източноевропейско изкуство и много художници бяха поканени да участват в изложби в чужбина. Обаче тогава това беше много скъпо, транспорт и застраховки за произведения на изкуството… за да не поемеш тези разходи, всичко се пъхаше в куфара с личния ти багаж. Като се извади всичко от куфара, запълваше цяла голяма стена… – вътре има предмети за арт инсталация примерно, снимки, видеокасета, разбира се лични вещи – дрехи, бельо, тоалетни принадлежности, презервативи… (ако се случи).
С приятели бяхме на изложбата на Герхард Рихтер в Париж и имахме следния спор: Може ли да успее в днешно време един художник без подкрепата на държавата?
По-скоро не – не и да стигне до мястото, на което е Герхард Рихтер. Навремето първо е имало План Маршал, който е подкрепял и изкуството, след това много дълго време са се изпращали художници на взаимен обмен между западните държави…, всичко е било част от тогавашната политика… Но това, което лично мен ме дразни в момента е, че западноевропейските страни продължават да не мърдат от тези имена като Герхард Рихтер, Базелиц, Кийфър… изобщо артистите, станали известни до 80-те и 90-те години…. Всички по-утвърдени съвременни музеи в Западна Европа въртят едни и същи имена едно след друго. В Америка не е така, но в Европа не мърдат от тези художници от тези поколения…
Това е много интересно, защото от друга страна кураторите почти навсякъде са млади. Има много повече движение и назначаване на нови куратори, отколкото на художниците, които се показват. Защо изобщо се назначават нови куратори, ако ще правят същото като предишните?
Просто завършват много хора и трябва да им намерят работа. Има страшна машина да се вземат парите в западното общество. В някои университети цената за това да учиш медицина или да учиш за куратор или пък художник, е една и съща. Но като завършиш излизаш с един дълг от 150 хил долара и какво ще правиш?
Тази година пак имаше скандали тук около нашето участие на биеналето във Венеция. Защо е това драпане? Помага ли участието в биеналето на младите художници за кариерата им и по принцип?
По принцип помага, но тя не ти решава проблемите като художник, като творчество, като заряд. Има нещо друго – ако погледнем, кои хора са участвали през годините и се запитаме, какво е станало с тях… Ами за повечето изобщо не е ясно какво правят и къде са в момента, дали изобщо тези хора са останали художници…
Малко като Евровизия?
По-скоро като „България търси талант“, Britain’s got talent или някое подобно шоу. Например навремето имаше една много популярна певица, Сюзън Бойл, станала известна от това шоу във Великобритания, набра голяма популярност и после почти изчезна от публичния интерес. Сега изобщо не съм сигурен дали има такава певица изобщо. Нещо подобно се случва и с биеналето във Венеция – изгряват някакви хора в рамките на една-две години и дотам. После идват следващите. Все повече започва да изглежда като шоубизнес – изискват се определени неща, сменят се разни моди… Ето например предстоящото биенале – беше избрана кураторка от Африка. (За съжаление тя почина миналата година, но екип ще изпълни нейните идеи за биеналето.) Когато я назначиха преди пет години, тогава тези теми с глобалния юг, колониализъм… бяха модерни. Проблемът обаче е, че тези теми вече не актуални. Непрекъснати конфликти на определени места, започна нова война, но това повярвайте ми, няма да бъде изобщо засегнато на биеналето. Ще бъдат засегнати две теми – расизъм и колониализъм. На фона на днешната глобална и политическа ситуация тези неща стоят просто анахронично.
А защо според вас темите на биеналето не са по-актуални наистина?
Предполагам, защото то се организира по определен начин, има фондация и целта на тази фондация е хората да посещават и да харчат пари. Те затова удължиха времетраенето, има и архитектурно биенале и така. Но трябва да посрещнеш очакванията на хората, малко като италиански ресторант – отиваш и очакваш паста, пица и това ти сервират. Предлагат това, което масовата публика очаква, няма изненади, което е много тъжно..
Как стоят нещата с други подобни изложения – Документа в Касел, биеналетно в Уитни?
За Документа не е ясно дали изобщо ще продължи да съществува. Единият проблем е в политиката на Германия, другият – че форумът създаден е заради Студената война, а сега културната ситуация е много по-различна. В Уитни по-скоро дават повече място на млади хора, които са по-интересни, поне не са предвидими… Защото е тъпо, когато знаеш какво ще видиш. Разбира се, причина за тази ситуация са и социалните мрежи, вече всичко е различно. Например Оскарите – някога всички очакваха тази нощ, предсказваха, сънуваха. Сега всичко минава ей-така…
Въпросите задодаха хората от Курс по съвременно изкуство София
Нада Нешева