Сборникът „С Левчев завинаги“ излезе по повод 90 години от рождението на поета и писател Любомир Левчев със съдействието на международната фондация „Св. св. Кирил и Методий“ и княз Никита Лобанов-Ростовски. В книгата са включени текстове на различни автори – на самия Левчев, Стефан Цанев, Кеворк Кеворкян, Юлия Кръстева, Петър Увалиев, Радой Ралин, Виктор Пасков, Никита Димитриевич Лобанов-Ростовски, Аркадий Ваксберг, Владимир Висоцки и други. Има и автошаржове на Любомир Левчев, както и снимки. „Дали творчеството на Любо Левчев е вече незаобиколима част от вечната мистерия на поезията, ще каже само Вселенският властелин, който ни гледа отгоре и загадъчно мълчи. Докато чакаме Върховният да се изкаже, решихме да сътворим този сборник като словесен портрет на човека и поета Любомир Левчев. Да се опитаме да обрисуваме разностранната му личност чрез спомените и словата на някои от българските му съвременници, както и на най-прочутите му чуждестранни приятели. А той ги имаше навсякъде по света. За разлика от малцината му неприятели“, казва редакторът на изданието Румен Леонидов. „Вложихме много труд за тези 250 страници“, коментира художничката Марта Левчева, дъщерята на Любомир Левчев и художничката Дора Бонева. Докато търси заглавие на книгата, иска помощ от приятел, „наследствен“, както го нарича тя в увода – Кеворк Кеворкян. Знаменитият журналист изслушва колебливите й опити и в един момент казва „Стоп, това залепна“. „Беше дума, категорична като изстрел, като куршум през пространството и времето. Завинаги. Това е заглавието на втората му стихосбирка. Взимам го внимателно. Бъди снизходителен сега, татко“, пише Марта Левчева. Тя, естествено, не крие, че „миналото започва да се разширява и да става все по-живо и необятно“. „Бях невнимателна. Пропуснах много мигове, срещи и безценни разговори заради времето, което все не стигаше“, не крие греховете си Марта Левчева. И въпреки пословичния си лаконизъм и неизменната дистанция от светлината на прожекторите, тя сподели с „Филтър“ спомени и емоции за известните си родители.
– Помните ли кога за първи път чухте поезия на баща ви, госпожо Левчева? Измисляше ли той детски стихчета за вас и брат ви Владимир?
– Не точно. Но помня първото му четене на стих по телевизията. Появи се в екрана на „Опера 3“, телевизорчето ни. Остави цигарата си и започна да чете, обвит в дим. Гласът му малко кънтеше и към края на стихотворението той изчезна. Замести го неподвижна реклама и един друг глас зад кадър каза драматично: „Всички пътища водят към… ЦУМ“. Не чухме последната дума на стихотворението, но пък видяхме една от първите телевизионни реклами. А детски стихчета баща ми никога не е писал. Най-близо до това е бил, когато с Коцето Павлов и ако не се лъжа, с Иван Динков, са скроявали на живо текст в стихове за озвучаване на манифестации по радиото. Бих дала много да ги чуя.
– Като тийнейджър обсъждахте ли с Любомир Левчев магията на словото, той вярваше ли във въздействието й върху личността?
– Честно казано не съм говорила с баща ми за силата на думите. Може би само за стил. Веднъж ми каза, че ако, примерно, напиша „Аз съм дърво!“, е много буквално и читателят може и да повярва, въпреки че според мен ще е сравнение.
– Кои са текстовете му, които препрочитате и до днес?
– Препрочитам и преоткривам. Има страхотни интервюта и есета. Архивите му са четива за потъване. Той, според мен, има неповторим хумор и изящен словоред, дори когато се опитва да е по-разбираем. И никога не е претенциозен – какво повече от това. „Обсерватория“, издадена през 1967 година, ми е любима стихосбирка. И по-специално последното стихотворение – „След свършването на коняка“.
– Израснала сте и сред картините на майка ви Дора Бонева, колебаехте ли се по чии път да тръгнете – на писателя или на художника?
– Имах доста повече възможности. Танцувах с голямо желание в Народно читалище „Аура“. Когато за първи път излязох на сцена, бях на 4 години. Не знаех, че след танца трябва да си тръгна и правех реверанс след реверанс, докато чаках да свършат аплодисментите. Хората все повече ми се радваха, докато учителката не ме изнесе. Исках да бъда и алхимик, за да сътворя хомункулус, но вече не помня защо. Мечтаех и за цирковия манеж, на който да бъда детето каучук. На седем сама се записах в близка школа по солфеж. В края на първата седмица обаче се оказа, че има такса. Рисуването и писането се подразбираха, а и всички наоколо просто го правеха.
– Опасявахте ли се, че чийто и път да изберете, винаги ще гледат на вас като на „дъщерята на…“?
– Когато се появи прекомерното внимание, започнах много да се притеснявам. Но децата бързо се научават да разделят истината от ласкателството. Знаеш, че нямаш нищо общо с това, и ставаш преждевременно недоверчив. Обаче винаги ми е било приятно и уютно да мисля, че моите родители са най-млади, най-красиви и най-интересни. Имах голям късмет с тях, признавам.
– Кога за първи път осъзнахте, че четката е вашето бъдеще? Как реагираха родителите ви?
– Не съм го осъзнала. Можех да избера лопата или скалпела и никой нямаше да ми се разсърди, пък и не можеш да се харесаш на всички, както казваше баща ми. Достатъчно е да се харесаш на себе си. Не са ме поощрявали да се взимам на сериозно. Всъщност Златка Дъбова е „виновна“ да кандидатствам в Художествената гимназия. Тя направо ме открадна. Заведе ме в ателието си и ме постави пред постановка с грънец. Точно бях оперирана от апандисит и се кривях от болка, но тя беше непреклонна и не ми остави избор.
– Връщате ли се често към епизоди от студентството ви в Художествената академия?
– Имах възможността да се запозная с Дора Валие в Париж. Тя дълбоко ме впечатли с елегантното си и обаятелно присъствие. Говореше за изкуството на XX век, което ние не изучавахме. Кандински и Малевич си ги гледахме вкъщи. В София попитах професор Иван Кирков дали може Академията да покани Дора да чете лекции. Той възнагради наивността ми с усмивка: „Ако мислиш, че може, опитай!“. Явно XX век още не е бил удобен за някои неща и реших да почакам, както правят по-големите.
– Как определяте стила си?
– Ще разкажа още една история. Срещнах Енчо Пиронков на улицата. Беше със сина си Петър, а аз с дъщеря си Яна. Веднага ги запознахме и аз обясних на Яна, че това е един от най-големите и талантливи наши художници. Той също много ме похвали и накрая добави нещо подобно на: „Продължавай все така да работиш, без да се съобразяваш дали ще те харесват – и не рисувай за продажба“. Тръгнахме си доволни от разменените комплименти, а детето ме хвана за ръката и попита притеснено: „Мамо, ти нали не вярваш на всичко, което ти разправят хората?“. Деца… Пак Яна веднъж ме попита за друг художник: „Той истински ли е, или е като теб?“. Това трябваше да означава, че не съм реалист.
– А вие не сте ли? Може би по-скоро сте романтик?
– Мисля се за реалист. Романтиката я отказах още преди да откажа цигарите. Вече дори не си позволявам лукса да бъда наивна.
– Как вие и брат ви се чувствахте под крилото на толкова известни родители?
– Баща ми и майка ми са били деца, когато са се събрали. Ние сме студентски произведения. Това не ни даде достатъчна възрастова дистанция и аз чувствах родителите си повече като приятели. И да, детето ти си остава дете, дори когато е старо, дебело и плешиво. Детето е завинаги. Никога не съм се чувствала под похлупак или защита. По скоро под сянката на таланти. И все пак… Имах привилегията да се лекувам в тогавашната Правителствена болница, сега „Лозенец“. На пропуска ми пишеше „Дъщеря на Любомир Левчев“. Когато родих дъщеря си, получих нов пропуск и на него пишеше „Майка на Яна Лалова“. Смешно! Така че никога не бях на първо място в пропуските.
– Разкажете за срещите във вашия хол, където се събира не само елитът на арта у нас, но гостуват и международни знаменитости като Висоцки.
– За атмосферата в апартамента на родителите ми изключително живописно е писал Аркадий Ваксберг в есето „Един приятелски дом“, публикувано за първи път през 1979 година. Този и други текстове са включени в книгата „С Левчев завинаги“, която излезе в чест на 90 години от рождението му. За този дом и сенките, които още го обитават, може да бъде написан роман.
– Една от мъдростите на Любомир Левчев е „Свободата често е самотна“ – доколко се чувствате разкрепостена от фамилията, от семейната история, от социалната митология, задължителна за известните личности?
– Свободата е ограничено понятие, като картина в рамка – и така погледнато, е обезателно самотна. Никога обаче не съм се чувствала закрепостена. Гордея се със семейството си и назад в историята.
– Какво сте наследили от баща ви? А от майка ви – освен таланта за рисуване?
– Много би ми се искало да съм наследила и още нещо, освен външния вид. Не смятам, че талантът се наследява. Той е искра, която само предразполага към взрив. Всяка искра си е лична, а и не всеки взрив образува звезда.
– Взехте ли нещо от характерите им?
– Мисля, че знам какво точно получих от двамата. Желанието да говоря е от баща ми. Желанието да мълча от майка ми. Притежавам и голям инат, който понякога се бърка с упоритост. Той пък е от леля ми Лиляна Бонева – математик, шахматист, преводач. Родителите ми носеха страхотно чувство за хумор. Баща ми си играеше с думите приятелски и без излишна разточителност. Можеше да разкаже и невъзможното по интересен, смешен или какъвто си поиска начин. На първо четене се сещам как си общуваха, когато той искаше да вземе думата от иначе мълчаливата ми майка: „Доре, моля те, не говори, когато те прекъсвам!“. Кой не би се усмихнал на подобна рязка елегантност? Тя се смееше.
– Имаше ли много ласкатели около тях?
– Ооо, да! Наоколо се въртяха огромно количество доброжелатели. Повече бяха ласкатели. Тези хора най-много мразят, защото доброволно се унижават. Унижението е функция.
– Питате ли се какво биха казали Любомир Левчев и Дора Бонева за творбите ви? До каква степен двамата са повлияли върху тях?
– Не са ми повлияли изобщо, за съжаление.
– Какво ще остане в съзнанието ви от последните им активни месеци?
– Ужасното чувство за пропуснати разговори и допир. За тези финални дни и седмици имам спомени на бързи обороти. И те не говорят добре за хуманността на медицината. Успях да кажа на баща ми, че го обичам и че всички го обичаме, малко преди да си отиде, моля се да ме е чул. Беше в Медицинска академия. Майка ми си тръгна в пълно съзнание вкъщи по време на юбилейната си изложба в галерия „Райко Алексиев“. Въпреки помощта на някои приятели и лекари беше огромен проблем изобщо да бъдат приемани в болница. Много унизително. В България никой не обича осмелилите се да станат възрастни хора. Освен евентуално децата им. От последните ми хубави спомени са две кратки пътувания – нашите се сбогуваха с Черно море и Родопите. Баща ми тогава ме попита: „Защо не сме пътували по-често?“. И аз си задавам този въпрос непрекъснато.
– Какво рисувате, подготвяте ли изложба или друго участие?
– Имам планове, но позволете ми да не разлайвам съдбата.
Световни писатели целят мишена в апартамента на Левчеви
Антон Дончев и Андре Стил се състезават с островръхи четки
Историите в „С Левчев завинаги“ са като сценарий за безкраен сериал, чиито главни герои са някои от най-легендарните личности на българския и международен XX век. В епизодите на всеки от авторите обаче ставаме слушатели не само на високо интелектуални разговори, но и свидетели на обикновени човешки случки.
Сред тях е разказът на юриста, публицист и драматург Аркадий Ваксберг „Един приятелски дом“. В него бащата на журналистката Татяна Ваксберг се връща както към дискусията в апартамента на Левчеви за мястото на поезията в съвременността, воден от домакина и френските му колеги Пиер Гамара, Пиер Добжински, члена на академия „Гонкур“ Андре Стил и Бернар Делавай, така и към мишената в съседната стая. Докато върви дебатът, в хола, в който искрят картините на Дора Бонева, Златю Бояджиев, Дечко Узунов, Цанко Лавренов, Светлин Русев, Георги Божилов, Димитър Киров се появяват Дечко Узунов, Павел Вежинов и Антон Дончев. Именно авторът на „Време разделно“ повежда гостите към мишената, донесена от Андите – или от Кордилерите, която трябва да бъде уцелена с острите върхове на мъхнати четчици. В разгара на състезанието връхлита и Йорданка Христова. Тя минава уж „за минута“, за да вземе стихове за бъдещ хит, но остава – първо да преведе любими Левчеви лирики на французите, а после да им ги изпее, акомпанирайки си на китара.
В „Един приятелски дом“ Аркадий Ваксберг, който ще си тръгне от света през 2011 г., си спомня и за много други международни персонажи, с които е общувал при Левчеви срещу Докторската градина в София. Сред сънародниците му са Висоцки, Чингиз Айтматов, Булат Окуджава, Андрей Вознесенски, Бела Ахмадулина, Евгений Евтушенко, между събратята по перо от Америка – Джон Чийвър, Гор Видал, Уилям Сароян, от Франция – Ерве Базен и Пиер Сегерс, Италия идват Джани Родари и Луиджи Малерба, от Испания – Рафаел Алберти, от Англия – Чарлс Пърси Сноу, от Гърция – Янис Рицос, от Куба – Николас Гилен, от Колумбия – Габриел Гарсия Маркес.