Ars longa, vita brevis

Ars longa, vita brevis

Художникът от тишината, който улавяше най-важното с лекотата на дете

Преди вече десетилетие българската културна общност трябваше да се раздели, за съжаление твърде рано, с едно респектиращо артистично присъствие. Тогава по повод на тази ненавременна раздяла писателят Георги Борисов отбеляза, че думите за този човек „искат тишина. Не съм го чувал да повишава тон, да шуми около себе си, да се оплаква или заканва на някого. Избягваше резките движения. Предпочиташе да си мълчи. Мисля, че слушаше преди всичко себе си, а човека насреща си разбираше от половин дума и безпогрешно разгадаваше. Той самият излъчваше тишина. И доброта.

Най-много да те погледне крадешком с насмешка – но без укор и никога подигравателно, да не говорим – със злоба или стаена завист. Света, който носеше в себе си, му беше достатъчен. Сега разбирам, че хич не му е било лесно с него… За разлика от мнозина между събратята си, той беше не просто художник, който чете – беше велик читател. Мигновено улавяше същността и я поднасяше по най-парадоксалния начин“.

Спомняме си тези думи заради изложбата „Артистът зад плаката – ДЕСПО“, посветена на 75-годишнината от рождението на Стефан Десподов и открита във фоайето „Антракт“ при Камерната сцена на Народния театър „Иван Вазов“. Изложба, истинско събитие в културния живот в столицата, на който за съжаление в първите дни на новата година съвсем не му е културно, защото се занимава с януарските празници и крамолите около новото ни правителство. Тишина няма, но пък влизайки във фоайето на театъра, ни връхлита особено спокойствие, което ни дава възможност за непосредствена среща с наследството на Стефан Десподов-Деспо. Художникът, който безспорно може да бъде един от най-емблематичните творци в територията на театралния плакат. Експозицията включва 12 от най-значимите му произведения, създадени за спектакли от репертоара на Народния театър. 12 стъпки към необятната вселена на театъра, който като любов течеше по вените на Стефан Десподов. Тази година той трябваше да празнува 75, ако не беше прекрачил преди вече десетилетие към тишината на смъртта.

На откриването на изложбата специални гости бяха съпругата на художника – философът професор Правда Спасова, председателят на Международното триенале на сценичния плакат – професор Божидар Йонов, както и представители на Народния театър и Съюза на българските художници. Събитието е първото от поредица изложби под заглавието „Артистът зад плаката“, която има за цел да представя творчеството на знакови художници, допринесли за визуалния облик на Народния театър през неговата 121-годишна история. Зрителите могат да разгледат изложбата преди и след всяко представление на камерната сцена.

Няма да е несправедливо да определим Стефан Десподов-Деспо като уникална фигура в българската култура, известен със своя неподражаем стил в областта на плаката, приложната графика и карикатурата. Неговата впечатляваща кариера включва участие в над 200 изложби в България и по света, пет авторски албума и над 80 награди от различни престижни конкурси. Разпознаваем, понякога провокативен, но винаги смайващ с категоричното си присъствие, той е търсен, харесван, обичан. С финото си чувство за хумор, с усета си към абсурда и с яркия си художнически почерк, Деспо неслучайно се утвърждава като един от най-дългогодишните плакатисти на Народния театър, обичани не само от българската публика, но и ценени от международните експерти. Това обаче съвсем не може да опише онова, което той остави след себе си като артистично наследство.

Преди време Румен Леонидов го определи като „много рядка птица – с прелетна фантазия, с вътрешна симфоничност, с градска извисеност, която не му пречеше да диша естеството на свободните природи… Бе птица, която не пееше в общия хор, нито в послушните кафези на политиката, не си позволи да го раздава с прилични трели. Дори не гугукаше над капандурите на мансардите на своите приятели поети, а предпочиташе след трети петли да заспива сред техните уморени ангели. Деспо озвучаваше летатeлната си същност с мълчаливата си, необикновена озарена усмивка. Тя бе божият печат върху изрисуваното му лице, тя бе вълшебната портичка към душата му“.

Душа, която като че ли с лекотата на детски порив улавя най-важното, за да го превърне в своеобразен знак, да го материализира в особената природа на плаката като изменчива природа на сякаш леконравна жена. За Стефан Десподов плакатът е много повече и тъкмо заради това образите, в които се взираме днес, имат силата, въпреки дистанцията на времето, да продължават да вълнуват. Неразбиращия – с причудливостта си, а познаващия – с философията си.

Пламен В. ПЕТРОВ

Последни публикации