Пламен Деянофф, който от години живее и работи във Виена и по света, представя в столичната галерия „Кредо Бонум“ изложбата Heritage рroject („Културно наследство“) с куратори Весела Ножарова и Стефан Стоянов. В центъра е изключително красива реставрирана врата от ковано желязо, изработена от австро-унгарска фирма през 1830 година и поставена на входа на Търновския синод в средата на XIX век. Пострадала при земетресението през 1913 г., тя се руши във времето, докато художникът я спасява и заедно със занаятчии в Австрия елемент по елемент я възстановяват в целия й естетски разкош, за да я превърнат в произведение на изкуството. Целта е една – да се провокира дебат за колективния опит от миналото и културното наследство да се утвърди като висша ценност и общо благо.
Пламен Деянофф, учил в София, Виена, Ню Йорк, Лос Анджелис, Токио и Стокхолм, има в биографията си над 300 изложби, 60 от които са самостоятелни. Негови скулптури, малки пластики, триизмерни инсталации са в частни колекции и музейни сбирки по целия свят.
– Как се справихте с тази огромна врата, господин Деянофф?
– Преди да започна работата по проекта, цяла година чиракувах в ковачница. Знаех, че няма да стана майстор, но исках да видя как го правят виртуозите, да се уча от тях. А и да разбера до къде се простират възможностите в този занаят, за да изисквам и да бъда готов за отговор като „Това няма как да стане“. Вярно е, че всичко беше много сложно. Почти половината врата беше изгнила. Но няма заварки, няма лепене. Важното беше да я запазим като история, да добавим липсващото, без да се намесваме в традицията, без да я нарушаваме.
– От къде тръгва вашата лична история?
– Роден съм във Велико Търново, израснал съм в Арбанаси, където живееха баба ми и дядо ми. Кръвно съм свързан с културното наследство на България. Детството ми премина по Самоводската чаршия, в която работеха грънчари, тъкачи, стъклари, златари, леяри… Растях сред красотата на късно възрожденските къщи и църквите. Още на три години осъзнах, че искам да рисувам, въпреки че в многолюдната ни шумна фамилия повече се вълнуваха от музика и архитектура. И в Художествената гимназия в Трявна, където кандидатстваха стотици деца, а бяха приемани единици, рисувахме с часове. Учителите се занимаваха с всеки от нас и това беше истински късмет – дърворезба, пространствено оформление, перспектива, етика, история на изкуството… Идваха да преподават най-добрите художници от Велико Търново и Габрово, професори от София. Пътувахме из цяла България, рисувахме в Созопол и Несебър.
– Какво беше най-характерното за живота във Велико Търново?
– Красотата. Нито един друг град не можеше да се сравнява с него. Много чист и изключително поддържан. Не само заради двете грандиозни събития – 1300 години от създаването на България и 800 години от началото на Велико Търново. Нито пък заради посещенията на дипломатическия корпус и туристите. Строяха галерии и училища, реставрираха храмове след продължителни и сериозни проучвания. Цяла България събираше пари за възстановяването на Царевец. Всички говореха само за култура, мислеха за култура, пишеха за култура. И една керемида не можеше да бъде сменена, ако това щеше да наруши историческия облик на сградата. Сега нищо не е същото – всеки прави, каквото си иска и за каквото си плати. Но, това, разбира се, със сигурност не е само във Велико Търново.
– Лесно ли влязохте в Академията? Преди 10 ноември тя беше от бастионите на връзкарството.
– Тогава беше нормално да кандидатстваш няколко години, за да те приемат. Сега всеки може да влезе. Въпреки че бях изключително добре подготвен, всяка събота и неделя идвах на частни уроци в София още от десети клас. Класирах се в класа на Кънчо Цанев и Антон Дончев.
– Имахте ли ясна представа защо искате да ставате художник?
– Изкуството донякъде позволяваше да се чувстваш свободен извън статуквото на соца. Много важна беше възможността да твориш, независимо от системата. Но никога не съм бил възпитаван да гледам на изкуството като на бизнес. Винаги е било по любов и важна част от живота ми. Какъв писател си, ако си кажеш „Сега ще напиша една книга, за да спечеля“. А в началото на 90-те всичко се промени. Парите станаха основната тема. Мои съученици от Трявна, които бяха много талантливи с четката и длетото, избраха ресторантьорския и хотелиерския бизнес. Капиталът подмамваше.
– Но вие избирате Академията на Виена.
– По-точно класът по скулптура на Микеланджело Пистолето, световноизвестен италиански концептуалист. Във Виена изведнъж получих страхотно вдъхновение, никой не ме поставяше в рамки. Тук бяхме доста ограничени – рисувахме старомодно, но пък бяхме закърмени с класическите изисквания, което беше много важно. Там никой не ми стоеше над главата, казвайки, че не е доволен от перспективата или сянката.
– Как гледаха на вас: като на източноевропеец или като на талантлив човек?
– Имаше студенти от десетки държави и нямаше учудени, че съм българин, макар че тогава като че ли бях единствен. Пистолето беше горд с мен, защото признанието за уменията ми дойде от колегите му. Традицията в Академията повеляваше на годишна изложба в церемониалната зала всеки от професорите да оценява учениците на другите. Късно вечерта след първия ден от представянето ми звънна телефонът. Чух в слушалката: „Пистолето съм. Пламен, аз спечелих – не, ти спечели, не, ние спечелихме“. Не беше много добре с английския. Така се сдобих със златния медал, който баба ми окачи над един от шкафовете в Арбанаси. Пистолето днес гони 93, суперзвезда е в Италия, понякога си пишем. Невинаги отговаря, но той си е чешит.
– С какво ви промени Виена?
– Научи ме, че в съвременното изкуство всичко е възможно. Знаех го, търсех го, но ми трябваше да го осъзная и усетя. Да се освободиш от калъпа, е окриляващо, дава сили. За първи път общувах с хора, които ме насърчаваха да бъда различен, да съчетая концептуалното с класиката и занаятите. Няма значение дали ще е стъкло, порцелан, дърво, ковано желязо.
– Бяхте ли готов за Америка, когато отидохте в Ню Йорк по програма за обмен на студенти?
– Заминах за кратко, но останах година. Музеи, световни художници, световни колекции – и във Виена всичко това го имаше, но в друг мащаб. В изкуството на Ню Йорк всичко беше още по-възможно. В собствения ти творчески свят нямаше нужда да се съобразяваш с никого. Неслучайно в прочутия арт институт „Прат“, където учех, смесваха жанрове, течения, школи и световни знаменитости изнасяха лекции. Уди Алън ни преподаваше естетика в киното. Беше невероятно колоритен. В края на всеки час ни разказваше свой любим виц. Изиграваше го с адски сериозна физиономия и никога не се смееше с нас. Понякога не разбирахме веднага хумора му, точно както е и в някои от филмите му. Едно от момичетата в групата беше от Лос Анджелис. Уди Алън ни обясняваше, че въпреки Холивуд и хитовете на големите кинокомпании Ел Ей е град без култура. Казваше: „Но все пак има някакво културно-историческо наследство и от него. Когато светофарът свети червено, можеш да завиеш надясно“
– Разказахте ми и че Робърт Редфорд е имал лекции при вас. Какъв беше той като ментор?
– Много учтив, любезен, внимателен, мил. Винаги готов да те изслуша, да те мотивира, да те успокои, че си на правилния път. Той беше завършил живопис в „Прат“, но не рисуваше с нас. И Уди Алън, и Робърт Редфорд, и другите нямаха за цел да ни научат как да станем творци. Но те ни показваха как живее артистът. Когато са ме канили да преподавам, винаги съм казвал на студентите, че няма как да им обясня как да бъдат художници. Може би заради това се отказах, не беше моето. Всеки се развива сам. Но е важно с кого общуваш. В Ню Йорк разговарях с някои от най-интересните хора от културния и бизнес елит, които съм срещал през живота си. Там видимо няма йерархия в интелектуалните среди, тя е в друг контекст. Можеш да попаднеш на една и съща маса с мощен индустриалец, филмова звезда и банкер, с които да си говориш до сутринта, въпреки че ги виждаш за първи път. В Ел Ей, където също останах за година, вече като стипендиант на Музея за приложно изкуство във Виена, повече ме интересуваше архитектурата. Там направих две самостоятелни изложби.
– Какво открихте за самия себе си, докато пишехте докторат в Токио?
– Въпросният докторат не ми ми трябваше чак толкова, но исках да се запозная с друга култура. И тъкмо тя ме върна в традициите, с които бях закърмен – верността към критериите на класиката, лоялността към детайла, маниакалността на изпълнението. В Токио разбрах, че съм нормален, че не е проблем да работя бавно. До тогава сякаш не си давах сметка, че щом нещо ме дразни, означава, че не е красиво. Прецизност, търпение, любов – това е източната философия. Нося я още от Трявна, където моите съученици предаваха работите си след два часа, а аз след два месеца. Все нещо не одобрявах, прокъсвах картоните с гумата. За някои от учителите ми това беше в реда на нещата и се чувствах добре. Но знаех, че вън от нашата среда моята нетипична пунктуалност няма да бъде приета. И заради това в Токио всичко ми пасваше въпреки концептуализма и разкрепостеността от Виена, Ню Йорк и Ел Ей. В Токио открих три самостоятелни изложби. Вече знаех, че ме ценят.
– Какво ви водеше през годините на номадството?
– Любопитството и желанието. Чувствах се сигурен в академиите и университетите, в обществото, което разбираше какво създавам. Исках да уча още и още. Да ме поканят за изложба и досега е от най-големите преживявания. Въпреки че това, което правя, няма общо със съвременното темпо, нито с лесното. Гълта много време. Винаги съм имал повече идеи, отколкото съм успявал да реализирам. Години наред работех от сутрин до вечер в ателието си. После трите ми деца ме освободиха от стремежа всичко да бъде съвършено изпипано. Жена ми е виенчанка, но десет години е живяла в Англия и много добре разбира, че съм човек, който принадлежи на две места – в Австрия съм българин, в България донякъде съм австриец. Доскоро си мислех, че нищо не се променя между Виена и Велико Търново, особено докато баба ми беше жива.
В София още спорят за неговата „Бронзова къща“
14-метровата скулптура, монтирана срещу Двореца, противопоставя концептуалисти и консерватори
Пламен Деянофф се завръща на българската сцена седем години, след като издигна на площад „Батенберг“ скулптурата „Бронзовата къща“, предизвикала разнопосочни и противоречиви дебати. 14-метровата инсталация с основа седем на седем, създадена само и единствено от масивен ръчно изработен бронз в 1000 елемента, сглобени без допълнителни свързващи материали, и вдъхновени от възрожденските дърворезби в Арбанаси, Трявна и Копривщица, се оказа трън в очите на консерваторите. Те се противопоставиха на концептуалистите и демонтажът се случи само след два месеца.
„Бронзовата съща“ глътна 12 години от живота ми, без, разбира се, да казвам, че това е гаранция за супер добра продукция. 30 големи музея от цял свят, галерии, колекционери, меценати, експерти в съвременното изкуство, историята, архитектурата и урбанистиката се включиха в проекта. Инвестирах и собствени средства. Беше изключително скъпо. Затова ме заболя, че трябваше да събаряме след толкова кратко време. Не знам защо стана така. Може би бях непознат. Усещах дистанцираност и отчужденост. До тогава участвах само в няколко събития в София, организирани от австрийското посолство. Може би публиката не беше готова за мен. Но нещата се променят“, споделя пред „Филтър“ художникът. След финала на изложбата в „Кредо Бонум“, която продължава до 29 март, вратата от експозицията вероятно ще бъде вградена в Самоводската чаршия. Именно възможността да възроди визията на отделни елементи от възрожденската архитектура предизвиква Пламен Деянофф – да реставрира с опитни занаятчии прозорец, таван, стряха, за да ги върнат на сгради във Велико Търново и Арбанаси. Той обича да се рови в богатия архив от документи, свързани с историята на България от XIII до средата на XX век. Особено любопитни са му няколко текста на знаменития маестро Льо Корбюзие, посветени на детайлите в средновековната българска архитектура. „Но сега във Велико Търново превръщат някои емблематични сгради в магазини, строят гаражи под тях, облицоват със стиропори. Свалят тавани и дърворезби, защото щели да пречат на новото строителство, хвърлят ковани панти… Когато питаш защо, ти обясняват, че колкото по-бързо разчистят, толкова повече пари ще вземат. В София фасадите също са пълни с алуминий“, коментира Пламен Деянофф.