Две години оставаха на Найден Вълчев да влезе в групата на столетниците. Известният поет, писател, преводач и автор на песента „Една българска роза“, превърнала се в символ на родината, си отиде от този свят на 98 години. Имах честта и удоволствието да обядвам с доайена на литературата преди три години. Формалният повод за срещата беше легендарната „Една българска роза“, която прозвуча в нов аранжимент и беше изпълнена от Орлин Горанов и Маргарита Хранова в проекта „Пеещи артисти“ на Игор Марковски. А неформалният, че големите поети на България не трябва да бъдат забравени.
Видях го отдалече, седнал на слънчева пейка в Докторската градина, където ми беше определил среща. Представих му се, а той с изненадваща за своите тогава 95 години пъргавина стана и любезно ми целуна ръка. Поразиха ме обаятелното му излъчване и достолепието. Срещата ни беше в 10.30 сутринта и предложих да седнем на кафе и торти в Cakey Bakey на ул. „Шипка“, близо до дома на Найден Вълчев.
Започнах да му обяснявам колко се радвам да разговарям с жива легенда като него. А той цитира художника Илия Бешков, който навремето му казал, че след 80 години се живее най-добре, защото, каквото и да направиш, никой не ти обръща внимание.
„Изпълвам се с гордост, когато някой пее „Една българска роза“, отбеляза с нескрито удоволствие авторът на текста Найден Вълчев. В оригинал тази вечна песен на композитора Димитър Вълчев се изпълняваше от Паша Христова през 70-те години на миналия век.
„Аз съм последният мохикан, пиша на ръка“, обясни ми Найден Вълчев, подавайки ми листове с отговори на въпросите ми, които ме беше помолил да му пратя предварително, за да се подготви за разговора. Така получих 10 машинописни страници, изпъстрени със спомени, истории и стихове. Пазя си ги като скъпа реликва.
„Вие сте жива легенда“, казах му, разлиствайки ги. „Аз съм случайно оцеляла костенурка“, отговори той с усмивка.
Попитах го как минава денят му, а той отговори почти поетично: „Календарът се върти, напомня ми, че много станаха моите дни, че все по-малко остават, но ето, днешният дойде с изгрева, с летния си светъл дъжд и ме зарадва при грижите все нещо да направя, да прочета нещо, да запиша. Ден като другите. Пълен с информация за обществения живот, за държавните дела, пък те напоследък текат като в пиеса. Щеш не щеш – надникваш и в тях…“.
Авторът на „Една българска роза“ и на песента от „На всеки километър“ завършва Юридическия факултет на Софийския университет, но никога не занимава с право. Преди да се дипломира, отива в казармата. Там излиза и първата му книжка с войнишки стихотворения. В това време се създава списание „Български воин“, където редник Вълчев започва да пише репортажи и очерци.
Сред най-близките му приятели тогава са драматургът Иван Радоев и писателят Серафим Северняк, които се изявяват и като журналисти. Северняк заминава като кореспондент на Дунав мост, а Найден Вълчев заема неговата кушетка в жилището, което обитават с Иван Радоев. „С военната униформа сутрин пристигах в редакцията, привечер слагах цивилното яке и отивахме в Клуба на журналистите, който беше нашето свърталище“, връща лентата преди 2 години поетът.
Периодите са важни в живота на поетите и писателите. А най-дългият и плодотворен за Найден Вълчев е свързан със списание „Септември“, където работи като редактор от 1956 до 1983 година. Преди това сътрудничи в радио „София“. Обикаля цялата страна и пише очерци срещу хонорар. Броди из столицата, отпечатва тук-там, но нищо повече. Един ден Блага Димитрова, която работи в сп. „Септември“, му казва, че заминава за дълго в Родопите и му предлага да пробва при тях. Така Вълчев попада в средата на най-видните ни тогавашни писатели и поети.
Застава рамо до рамо с Елисавета Багряна в отдел „Поезия“, където работи повече от 27 години. Сред най-знаменателните е срещата му с Димитър Димов. Големият български писател дори го нарича „съавторе“, защото Найден написва стиховете за песента на пети полк от пиесата му „Почивка в Арко Ирис“.
В разговора ни нямаше как да не стане дума и за „Една българска роза“, която е емблема на творчеството му. Историята й е много интересна и се развива по времето на Световния младежки фестивал в София. Съюзът на писателите кани десетина поети да напишат стихове за песен за международната проява. Найден Вълчев обаче не е сред тях. „А уж вече бях „песенник“, но ме бяха пропуснали. Мил спомен от участието ми в младежкия фестивал в Прага ме подтикна да създам подходящи строфи. Комисията, която разглеждаше предложенията, ги отхвърли. Фестивалът мина и замина без моята „Роза“, разказа поетът.
Година по-късно Найден Вълчев показва строфите на своя приятел, композитора Димитър Вълчев. „Това е готова песен, само трябва нотно да се запише, възкликна той. След две-три дни ми я изсвири. Хареса ми с яснотата и лекотата си“, спомни си поетът.
Точно по това време набират песни за фестивала „Златният Орфей“. Димитър Вълчев пита Найден Вълчев дали може да кандидатства с неговата „Роза“. Поетът се съгласява, а песента е допусната до фестивала. Найден обаче е притеснен, защото текстът му все пак е отхвърлен преди време. „Отидох при председателя на комисията Вили Казасян и му споделих опасенията си. Той попита дали съм публикувал стиховете някъде. Когато разбра, че не съм, ми даде благословията си“.
Така песента получава зелена светлина, а Паша Христова печели с нея първа награда на „Златният Орфей“ през 1971 г. През 2000 година се провежда всенародно допитване, което определя „Розата“ за Песен на столетието.
Има още една песен, която заема важно място живота на Найден Вълчев, и тя звучи в култовия навремето сериал „На всеки километър“. Нея поетът написва по поръчка на композитора Петър Ступел. Само за броени дни тя започва да звучи по улици, площади, градове и села.
Разговорът ни с Найден Вълчев можеше да продължи с часове. Малко преди да се разделим, го попитах с какво един творец като него иска да бъде запомнен. „Като редови човек, който честно дялаше своето малко дело с надеждата то да се вгражда в голямото дело на Отечеството“, отговори лаконично той.
Петя Бахарова