Пиршество на фантазията и философията – това е „Сън в лятна нощ“, една от най-прочутите и поставяни комедии на Шекспир, за която се смята, че е написана между 1590 и 1596 година. Заради романтиката в нея е тълкувана като светла сантиментална комедия за приключенията на четирима влюбени младежи от Атина, които са контролирани и манипулирани от феи и орисници.
Сюжет, който така увлича и предизвиква Диана Добрева, че тя излива въображението си в зрелище, в което няма нито секунда скука или умозрителност. Сюжет, който обаче фокусира и някои от глобалните дебати на хуманизма, лишени от всякаква лекокрилост. „Шекспир ни кара да се замислим дали държим съдбата в собствените ни ръце“, коментира известната режисьорка, в чиито постановки винаги се пита какво още може да понесе душата. Сега тя е избрала Младежкия театър, за да търси отговорите, миксирайки по традиция жанрове и стилове, митологии и метафори, мистика и магия, богове и битовизъм.
На сцената, която най-често пламти в червено, Шекспировите страсти и страдания избухват и помитат всичко обикновено в своите огледални перспективи и безкрайни тълкувания. Великият драматург е категоричен – никой не може да каже дали животът е сън, а 20 години след смъртта му хипотезата ще бъде продължена от изключителния Калдерон де ла Барка в едноименната му пиеса. Тъкмо заради вечния екзистенциален дискурс на всички цивилизации Шекспир превръща битието в приказка, в „сънна бъркотия в мозъчната ви кутия“.
Екшънът започва в двореца, където Еней се оплаква на владетеля Тезей от непокорната си дъщеря Хермия – тя е влюбена в Лизандър и не желае да се омъжи за Деметрий, избран от родителя й. Момичето най-демонстративно и скандално отказва да се подчини на бащината воля. Двамата с Лизандър бягат посред нощ в гората край Атина. Тя е онова магическо пространство, в което не важат правилата на полиса и на властта. Там властват единствено законите на сърцето, на играта, на карнавала, на преобразяването. Всичко се случва, дирижирано от подсъзнанието без граници, но и от стрелите на Купидон. Резултатът е потресаващ – влюбените и разлюбените искат да се слеят и да се унищожат едновременно. „Отговорник“ за безумието е и нахално-чаровният дух Пък, който разменя местата в любовните двойки, превръща един от героите в магаре…
С разгръщането на интригите, в които участват земни и неземни персонажи, реалността се трансформира в илюзия, хаосът тушира реда. В гората всеки хулиганства в своите мисловни и телесни желания, далеч от диктата на статуквото.
Под прожекторите са 22 актьори, които постигат чудесно ансамблово съчетание. В него се усеща впечатляващото партньорство, в което егото отстъпва в името на общата кауза. Разбира се, три от актрисите доминират с ярко присъствие. Вулканично-сексапилната и страхотно пеещата Койна Русева е фамозната Титания, кралицата на феите, която люби и мрази, женствена и мъжествена, кротка и бясна. Различната Рая Пеева е нещастно влюбената Елена, която с доста маневри стига до своя хепи енд, а прекрасната Ангелина Славова е уредникът на дворцовите забави Филострат с гоголевски бакенбарди. Разюзданият Пък в различните интерпретации в различни години е игран и от мъже, и от жени, а сега се превръща в най-добрата роля на Севар Иванов.
„Сън в лятна нощ“ обаче е и от най-грандиозните и смислени обяснения в любов към театъра на всички времена. Шекспир нарича театъра „жива плът“. В него всичко е възможно, ако можеш да си го представиш, той е празник на сетивата и на ума. Неслучайно Александър Секулов се включва в представлението с допълнителна фабулна линия и със страхотни диалози, създадени от него за „безработните артисти на Атина“. Всъщност те са хора от народа – Дюлята е дърводелец, Кросното е тъкач, Робин Комара е шивач, Талашко е столар, Пискуна е кърпач, Носльото е медникар. Планират да изиграят за сватбата на херцога на Атина Тезей с владетелката на амазонките Хиполита „най-тъжната комедия и най-жестоката смърт на Пирам и Тисба“. Артистите са „по-бедни и от птичките“, „изгонени от сцените“, „по-неми и от немите“, „от глад примрели, и в кръпки цели, не живи, а умрели“. Питат се „Кого уби, кого закла, кого ограби, с коя преспа?“, за да прозвучи знаковата реплика „За толкова пари – с властта“.
Смешно-тъжни са и думите им за „старейшините по изкуствата“, които ядат и пият с монарха и казват „кое в царството прилича на изкуство“ и кое да се подложи на „изгнание, мълчание, изтриване, отменяне, презрение, с други думи на заколение“. Да не говорим за заключението, че парите се държат от „гладното момче, дошло от село, което е тъй лакомо, че виждаш зъби във очите му“. Без да се заяжда със съсловието, Александър Секулов вметва фразата „Сега театър правят всички, които могат всичко“. Вербалният пинг-понг между героите е достоен за цитиране: „Омръзна ми от театрали-есеисти. Актьори-есеисти. Режисьори-есеисти. Сценографи есеисти. Костюмографи есеисти. На маса – мотиви до шия. На сцената – беднотия. И голотия! Но рамкирана! Регламентирана! Фестивално админирана. И аплодирана! Безпомощна и препарирана! Докрай кастрирана! Без грам решение!“.
Художник на „Сън в лятна нощ“ е Мира Каланова, костюмите са на Марина Райчинова, великолепната музика е на Петя Диманова, сценичната адаптация е на Диана Добрева и Александър Секулов по безсмъртния превод на Валери Петров.
Николай Масалитинов пръв поставя пиесата у нас
Лилиев и Иван Милев са другите знакови творци в проекта
Знаменитият режисьор Николай Осипович Масалитинов пръв поставя „Сън в лятна нощ“ в България – през 1926 година в Народния театър по превода на поета символист Николай Лилиев. По декорите и костюмите работа започва виртуозът в сецесиона Иван Милев. Изключителният художник обаче умира и в проекта влиза видният му колега Иван Пенков. Масалитинов включва в постановката си музика на Феликс Менделсон, а танците са на забележителната хореографка Екатерина Краснополска, майката на незабравимата Таня Масалитинова. В ролите са класиците Георги Попов, Никола Икономов, Кръстьо Сарафов, Олга Кирчева, Невена Буюклиева, Пенка Икономова, Владимир Трандафилов, Зорка Йорданова…
Сред съвременните версии от най-атрактивните беше тази на Бойко Богданов в театър „София“ с Пламен Манасиев, Лилия Маравиля, Невена Калудова, Мартин Гяуров, Йоанна Темелкова… Но при него, както обикновено, призмата беше обърната – основното бяха кошмарите, сред които персонажите забравят да сънуват рая.
Маргарита Младенова, чиито студенти в НАТФИЗ, неведнъж пробват силите си с Шекспир, казва за пиесата: „В нашия опит този „сън с отворени очи“ е жесток. Нощта – плашещо време-пространство на стъписващи узнавания, на горчиво познание за низкото и възвишеното в самите нас. Така се припознаваме в Шекспировия човек, който „гази в калта и гледа към звездите“. Ако гората е тъмното игрище на съня, събуждането е завръщане в града – нашата „горчива Аркадия“, нашият отрезвяващ образ на битието. За да ни светне – в края на играта, след края на илюзиите – че сме „срочни“ същества и битката не е помежду ни, а с изтичащото време“.
Албена АТАНАСОВА