Ириней Константинов, един от оставащите все по-малобройни емблематични актьори на България, е номиниран за „Икар“ – за поддържащата роля на бащата в класиката на Тенеси Уилямс „Котка върху горещ ламаринен покрив“ в Театър „София“ с режисьор Стайко Мурджев. Той е и симпатичният енергичен чичо Симо в семейната сага „Всичко за сина ми“, която върви по БНТ. В момента Ириней Константинов няма как да репетира нови роли, защото се бори с проблемите, свързани с проточилия се ремонт на красивата бяла сграда в парка „Заимов“, където е домът на общинската трупа, чийто директор е той.
– Имате ли противоречиви чувства към бащата в „Котка върху горещ покрив“, господин Константинов – вашият герой е брутален и нетолерантен, много далеч от вашата природа?
– Вярно е, че с голям страх започнах цялата тази работа. Впрегнах всичко, минало през мен – опитност, аналитичност, разум, емоции. Борих се с текста, за да се осмисли. И една нощ нещо се отключи, ролята се подреди в главата ми и на следващата репетиция изригнах, за да започна „с финесите“ в извайването на персонажа, както беше казал веднъж големият Георги Стаматов на моя професор във ВИТИЗ Гриша Островски.
– Но подобно дуенде не става без намеса свише.
– Категорично. Преди началото на есенните репетиции на „Котка върху горещ ламаринен покрив“ с Ана-Мария се прибрахме от морето. Паркирах колата и веднага отидох в мазето, за да пусна крана на водата. Още преди да включа осветлението, чух тънко котешко гласче, почти на умиране. Малко, грозно, ужасно, отвратително черно коте пълзеше към мен. Ни очи се виждаха, ни нищо. Не знам как се беше озовало в мазето, за втори път се случваше. Почакахме, почакахме да се появи майка му и да си го прибере, но тя не дойде и ние се хвърлихме да му спасяваме живота. Оживя. Няколко пъти бях на ръба да го дам на някого, но се отказах. Реших, че съдбата ми дава знак. Кръстихме котето Грейси. Винаги съм имал куче, много тежко преживях последната ми немска овчарка, сложих плоча с името й на двора. Хората имат огромна нужда от животинка като доказателство, че не са скъсали връзката с природата. Е, Грейси счупи китайска ваза от не знам коя династия и бутна стенен часовник, но какво да се прави – търпение му е майката.
– Така е, но заради вашето би трябвало да ви дадат „Икар“ за най-здрави нерви в гилдията. Как издържате, като гледате, че реконструкцията на Театър „София“ не се случва по предварително зададените срокове?
– Освен че въоръжавам себе си с търпение, се опитвам да го внуша и на колегите. Ние всеки ден сме на турне и това е много тежко. В театрите, където споделяме сцените, ни разбират, ама вече от гости започваме да се превръщаме в досадници. Предстои и голям празник – 60 години от създаването на нашия театър. Хубаво ще бъде да посрещнем юбилея в собствения си дом, идеите ни са големи.
– Заради ремонта пропуснахте и ваш юбилей – четири десетилетия в Театър „София“.
– Не броя годините. Не обичам подобни статистики, нямам чувство за историчност. Не ме интересува, че съм изиграл 100 роли до вчера, важно ми е какво играя в момента и дали утре ще има смисъл и логика в желанието ми да играя.
– Когато играете „Котка върху горещ ламаринен покрив“ в „Сълза и смях“, усещате ли носталгия към младостта ви там?
– О, онези години бяха от най-хубавите. Последният ми спомен е свързан с „1000 метра над морето“, когато „отгоре“ решиха, че пиесата на Петър Маринков е против Тодор Живков, и започнаха едни комисии, едни истории. Но трите представления, които изиграхме, преди да ни спрат, бяха като в Молиерово време – зрителите така пръскаха салона по шевовете, че имаше насядали и до нас на сцената, нямаше къде игла да падне. Рангел Вълчанов се беше надвесил от балкона, за да не изпусне и дума. Хората бяха жадни да видят и чуят нещо, което е в разрез с живота, който водехме. Но уволниха директора ни Стойчо Мазгалов, „Сълза и смях“ се разпадна. А бяхме страхотна трупа, търсеха билети от градинката при „Кристал“ за „Полет над кукувиче гнездо“ и не само… Как да забравиш Юрий Яковлев в „Дон Жуан“ и „Любов под брястовете“, Антоний Генов, Илия Караиванов, Венци Кисьов, с които бяхме четиримата гемиджии в „Солунските съзаклятници“ – тогава думата „атентатори“ беше забранена и в началото зрителите мислеха, че ще гледат нещо за Кирил и Методий. Докато репетирахме пиесата на Георги Данаилов, неистовият режисьор Краси Спасов седеше в салона, скубеше и без това проскубаната си рядка брада и крещеше. Но знаеше защо крещи и какво казва в крясъците си. Сега се чуват само крясъци, но смисъл в тях няма. Така че в „Сълза и смях“ ми е мило, както и във Варненския театър, от където тръгнах след ВИТИЗ.
– Екстремен човек ли сте?
– Екстремността ми се смири. Когато се кача на ските, постоянно си повтарям: „Недей, спри се, ще се потрошиш и представленията ти ще паднат“. Но човек не бива да се страхува, тъй като страхът предизвиква белята. А и няма как да си бавен по пистите, защото ще прелети сноубордист и ще те помете. Факт е, че никога не съм бил от най-кротките. Докато снимах в първия си филм, „Петимата от Моби Дик“, бях млад, красив и неправдоподобен, както казваше Христо Фотев, и се гмурках на десет метра без дубльор. В Созопол художникът Сашо Денков, един от най-добрите ни леководолази, ме научи да използвам акваланги. Изпитвах огромно удоволствие да взема акваланга и да сляза дълбоко под повърхността. Беше трудно време, не всеки можеше да се гмурка – като нищо щеше да изплува в Турция. Справях се с всичко сам – и с апарата, и с маската, и с шнорхела. В „Дубльорът“ много ми се искаше да направя каскадите на героя ми, но бяха сложни. Цялото преживяване беше безкрайно любопитно. За мен, вече бях във Варненския театър, всичко беше като приказва, изпълнена с адреналин и екшън. Тогава се научих да шофирам, бях само на 23. Но в „От другата страна на огледалото“ дуелът ни с шпаги с Юрий Ангелов беше съвсем реален, не използвахме услугите на професионалисти. В последния филм на Любчо Шарланджиев „Трите смъртни гряха“ пък карах като бесен мотор с кош в страшната благоевградска жега. Още в ранната ми кариера се случваше нещо необяснимо – всеки каскадьор, който ме дублираше, завършваше каскадата с проблем: я падаше от кон, я скачаше от горящ покрив върху танк и чупеше крак… Господ ме пазеше.
– Известна е вашата страст към поезията. Четох, че сте бил добър приятел с Христо Фотев и Константин Павлов.
– Всеки би искал да се нарече техен приятел, но това не е лесно. Първата ни среща с Христо беше в Бургас. Той и легендарният градски зевзек и бохем бат Петьо Пандира – еуфоричен и смешен, седяха на една маса в пълно мълчание. Христо промърморваше нещо от време на време. Гледах с възхищение красивия му профил. Много обичам поезията му, възторгът ми към нея и към самия него е безкраен. Последната ни среща беше в София. С моя прекрасен приятел Борис Луканов представяхме последната сборна стихосбирка на Христо в Градската библиотека. Вече беше станал класическият мълчаливец. След великолепната вечер тръгнахме по „Евлоги Георгиев“ към дома на Фотев, за да изпием по нещо. С него леко се отделихме от компанията и вървяхме в оглушителна тишина сред столичния шум. Беше невероятно – вървяхме, нищо не си казвахме, но сякаш си говорехме, обгърнати в неуловима аура. С култовото му стихотворение „Колко си хубава“ обикалях цяла България. Бях го усъвършенствал, но винаги го рецитирах с чувството, с което го беше написал.
– Защо и двамата млъкнаха през годините извън физическите страдания?
– Думите на Константин Павлов биха били със силата на ядрен взрив, но Господ му ги отне, въпреки че поетът боравеше феноменално с тях. При Христо Фотев беше характер, във времето той все повече се затваряше в себе си. Разбирах ги – бяха красиво преминали през живота хора, осъзнали го, разбрали го, разочаровали се от него. В своето мълчание се подготвяха за най-върховния момент, какъвто е срещата с Бога. Емигранти в собствената си родина, това беше тяхното спасение. Достойното им присъствие може би е най-ценното, с което те остават в паметта на тези, които ги познават.
– Да, но думи като „чест и достойнство“ вече звучат на хората като театрално-литературни понятия.
– Корените ми са от Шоплука, където винаги е имало чест и достойнство. Шопът може да те надхитри, да те излъже, да прояви чувството си за хумор за твоя сметка, но те гледа право в очите. Печели доверието ти, а после като нищо ще ти се изсмее. Съдя по семейството си, по роднините. Баща ми винаги се опитваше да ми вкара в главата, че честта е над всичко, че човек трябва да бъде достоен. Не че можеш да се опазиш и цял живот да бъдеш безгрешен.
– Вашият чичо Симо във „Всичко за сина ми“ като че ли си пада малко като шопите.
– О, да, той е витален възрастен човек с чувство за хумор, който не се е отказал от живота. Иска да намери пристан и да докаже на себе си и на другите, че още го бива. Много ми харесва да работя с Павел Веснаков, чиято режисьорска и човешка премереност е безценна.
– В сериала правите чудесен любовен дует с Янина Кашева.
– Не бяхме работили заедно досега, въпреки че имаме общи приятели и неведнъж сме общували. Преди една „сексуална“ сцена Янина адски се притесни – не че аз не бях притеснен. Но понеже и двамата имаме идентично чувство за ирония и самоирония, всичко се подреди. Беше хубаво горещо и дълго лято преди две години с прекрасен екип.
– Оставали ли сте някога без работа?
– Не. Но имаше период, в който се поотдалечих от театъра.
– Защо?
– Бях разпределен да играя в „Месец на село“. Участвах и в предишното представление на режисьора, който щеше да прави пиесата на Тургенев. Дадох си сметка какво ми е струвало да работя с него и не пожелах да си го причиня втори път. И досега сме приятели, виждаме се, но нищо повече. Та тогава отидох при директора на Театър „София“ и му казах, че няма да вляза в „Месец на село“, каквото и да ми струва това. Не ме уволни, но настана труден период. Така започнаха моите обиколки из България – нямаше риалити предавания, в които всеки да обявява датите си, но имахме много публика. С Искра Радева, с Лъчо Стоянов, със Стояна Мутафова… Лъчо Стоянов, този мой близък човек, беше страхотен мениджър – установявахме се, примерно, в Габрово и за десет дни обикаляхме всичко живо около него. А с Константин Коцев играехме пиеса на Леон Митрани – за двама миячи на улици, чиито съоръжения една вечер остават без вода и те започват да философстват като гробарите в „Хамлет“. Господи, няма човек като Константин Коцев – толкова опак и толкова талантлив с толкова сарказъм. Житейските ни философии се доближаваха, но се скарахме жестоко преди премиерата. Никой не искаше да отстъпи, но премиерата все пак се състоя. После пътувахме из България, общуването ни беше изключително. Тогава до Бургас се стигаше за десет часа по дупките на родните пътища, и разговаряхме, разговаряхме, разговаряхме… Всичко това никой не може да ми го вземе, нито някой да ми го даде.
– Знае се отдавна, че сте твърде чувствителен към политическия ни пейзаж – не само защото семейството ви е репресирано от комунистическия режим.
– За последен път участвах в протестите през 2013 година. Тогава много интелектуалци излязоха на улицата. После всичко излетя в пространството. Ние не сме народ за протести, въпреки че не искам да стигам до онзи цитат на Петко Славейков за мършата. Дясното, демократичното никога не може да бъде изтръгнато от мен – израснал съм във времето на най-големите страхове от комунизма. Баща ми ме възпита в демократичност и почтеност, така възпитах и аз дъщеря си. Сега обаче сякаш сме се примирили с всичко. Постоянно гледаме да заобиколим препятствието, вместо да го разрушим, разбием, премахнем. Винаги е било така, винаги така сме оцелявали, минавайки отстрани. Тъжното е, че протестите в началото на 90-те години имаха дух, смисъл и надежда. След това всичко рухна. Времето се смени, романтиката и патосът изчезнаха. Два пъти в една и съща река не можеш да влезеш.
– Особено когато липсват лидери.
– Ами няма. Иска ми се да има. Кадърни – да, със сигурност има, но не е достатъчно, за да поведат. Задоволяват се със своята комбинативност.
– Докъде стигна българският театър според вас?
– Както гласи крилатата фраза, гениалните експериментатори се превърнаха в блестящи еклектици. Събират отвсякъде и сглобяват изкуството, модела, формата. Да извадиш ново течение, нов смисъл, нов тренд – в това е истината. Вече ги няма тези копачи. Затова пък в българския театър битува друга крилата фраза – „Да се забавляваме“. Но времето не е само смях. Нима не може да се забавляваме със сериозното? Всъщност така е навсякъде – ако истинското, стойностното не носи приходи, веднага се минава на комерсиалното. Всичко вече ни е „а ла“ – да разкажем трагедията, да се пошегуваме с драмата. Виж, актьорите ни са прекрасни. Докато режисьорите ги търся като Диоген с фенера.
Владимир Трандафилов му казва: Затягай бурмите
Колосът на сцената го подготвя за кандидатстудентските изпити във ВИТИЗ
През дългогодишната си кариера Ириней Константинов има десетки срещи с легендарни личности, но сред най-първите, определили пътя му, е тази с Владимир Трендафилов. Колосът на театъра е приятел на семейството – на чичо му архимандрит
Ириней, на баща му, юриста Борис Константинов.
„Един ден го срещнахме случайно пред Съдебната палата. Татко му каза, че искам да кандидатствам във ВИТИЗ. Чичо Владо въобще не реагира, не каза нищо. Останах като полят със студена вода. Няма да забравя как всеки тръгна в своята посока, но преди да изминем и 20 метра в нашата – бяхме към Халите, чухме гласа му: „Борисеее, да ми доведеш Иринейчо“. Дни след това отидох да го чакам пред Академията – идваше по тротоара пред Унгарския ресторант на „Раковски“: изправен, наперен, елегантен, достоен. Така вървеше по улицата посред бял ден, когато погледите бяха вперени в него. Само по тъмно си позволяваше да отпусне уморените си рамене. Пресече „Раковски“ като на парад, сякаш всички му бяха длъжни да спрат, пусна ме да вляза пред него във ВИТИЗ, портиерката му даде цял куп писма, и се качихме в кабинета му по сценична реч на четвъртия етаж. Седна на бюрото, започна да отваря пликовете, и запита: „Иринейчо, какво си подготвил?“. „На рентген“ от Иржи Волкер, другарю Трандафилов“, отвърнах аз на чичо Владо. Чак тогава вдигна очи: „И аз съм го рецитирал“. Направо потънах под килима. На пръста му проблясваше пръстенът на Йозеф Кайнц – европейската награда за изключителни актьорски постижения, която се дава много рядко. Не знам дали някой друг в България беше удостоен с него. След време чух, че пръстенът е изчезнал.“
Когато Ириней свършва със стиховете на чешкия Смирненски, Трандафилов отронва: „Добре, моето момче. Поздрави баща си“. „Вече бях на вратата, когато продължи: „И затягай бурмите!“. Това беше единствената фраза, която ми повтаряше между кръговете във ВИТИЗ – той, естествено, беше в комисията. Нищо друго не ми каза извън „бурмите“, дори след като ме приеха в класа на професор Гриша Островски. В четвърти курс имахме нещо като майсторски клас при Владо Трандафилов – в часовете ни разказваше невероятните си спомени. Невероятно човешко и актьорско присъствие. Личност като никоя друга“, разказва Ириней Константинов пред „Филтър“.
Албена АТАНАСОВА