Изключително интелектуално удоволствие с марката Умберто Еко – това е сборникът „Кибритчета „Минерва“ 1990–2000“, който излиза за първи път на български език. Текстовете на световния романист, есеист, философ и ерудит са перфектно преведени от Ина Кирякова в изданието на „Колибри“. В посочения интервал от време те са публикувани в едноименната легендарна рубрика, „Бустина ди Минерва“, която италианецът списва в списание „Еспресо“ в продължение на повече от три десетилетия, налагайки се като политически и социален анализатор. В тях той коментира живота в целия му спектър през своя ироничен и саркастичен, но и дълбоко хуманен поглед.
Умберто Еко подлага на дисекция шумно обсъждани или подминавани събития в италианското общество и по света, говори за ролята на медиите и съвременните технологии, за съдбата на книгите в дигиталната ера, за мястото на интелектуалците, за екологията и за генетиката, прави проницателни прогнози. Но каквото и да пише Умберто Еко, то логично е опаковано в злободневие и безапелационно звучи като литература, свързана с развитието на цивилизацията. Неговите теми водят календара след себе си, а не обратното, те са извън времето не защото са демоде, а тъй като превъзхождат всяко ограничаване в хронологията и пространството.
От „Кибритчета „Минерва“, този истински трактат по обща семиотика, става ясно, че десетилетието 1990–2000 преобръща историята на Италия. Бруталната трансформация на културата, която Умберто Еко разнищва по неподражаем начин, е белязана и от скандалите, избухващи след всяко бунга бунга парти на Силвио Берлускони. Еко е приятел и съсед с Романо Проди, но въпреки това не пести критики към властта през двата му мандата като министър председател.
Авторът на класиките „Името на розата“, „Махалото на Фуко“, „Баудолино“, който си отиде през 2016 година, през кариерата си е удостоен с 37 титли доктор хонорис кауза от различни академични институции по света, включително и от Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Романите и есетата на Еко, който казва, че интелектуалецът е истински полезен само по отношение на бъдещето, а не на настоящето, са преведени на над 30 езика и са продадени в обем над 10 милиона екземпляра. Книгите са неговите алфа и омега от ранно детство. Дядо му е изумително любопитен човек, който не само неспирно чете, но след като се пенсионира, започва да подвързва томове. Баща му на младини няма пари за книги – той е най-големият от 13 деца и трябва да подкрепя семейния бюджет, но на ден поне по два часа чете в книжарниците и павилионите. А въпреки че едната баба на Умберто Еко не е завършила дори гимназия, изгълтва всичко възможно от местната библиотека. Дъщеря й, майката на бъдещия писател, дава пари само за любовни новели и женски списания и като резултат от този домашен феминизъм съчинява писмата на приятелките си до годеници и съпрузи. Самият Умберто Еко споделя, че вероятно тъкмо от нея е наследил преклонението пред думите. Но твърди, че да пишеш поезия на 16 е мастурбация – неслучайно добрите поети изгарят пубертетските си стихове, затова като юноша предпочита да измисля комикси. В едно от есетата сравнява собствената си ранна поезия с тийнейджърско акне. Но уточнява, романите му са някакъв вид автобиография, въпреки че никога не се впуска в жанра.
Умберто Еко на 48 пише дебютния си роман „Името на розата“ – на ръка за две години, после секретарката му го преписва на машина. Всъщност иска да напише „Теория на комедията“, защото за него комедията е израз на човешкия страх пред смъртта, но вместо това се случва „Името на розата“. „Махалото на Фуко“ му струва осем години – подготовка и писане. Всеки ден от тези две петилетки пуши по 60 цигари. Убеден е, че качествената книга е по-интелигентна от автора си и може да каже на читателя неща, които той не осъзнава. Приживе се самоиронизира, че се държи като професор, който твори романи през уикендите, а не като писател, който преподава в университета. Но каквото и да се случва, гледа на живота с позитивизма на човек от планината, стъпващ здраво по земята – категоричен е, че да се вярва в края на света, е типична културна поза.
„Колибри“ издаде и томчето „Pape Satan Aleppe. Хроники на едно течно общество“ – с над 170 есета, публикувани между 2000 и 2015 година в „Бустина ди Минерва“ в „Еспресо“. Малко по-късно с логото на издателство излезе и забележителният труд „Да кажеш почти същото“ – за проблемите, които преводът поставя, пречупени през личния опит в ситуации, с които Умберто Еко се сблъсква като преводач и издател.
Официалното представяне на „Кибритчета „Минерва“ 1990–2000“ беше в книжарница Umberto&Co с участието на доцент Дария Карапеткова и професор Даниел Вълчев. Както вече се знае, в новото културно пространство се намира единствената в България статуя на легендарния писател, чийто автор е скулпторът Борис Борисов.