В академичната среда съществуват фигури, чието дело дефинира цели направления в науката и задава стандартите за професионализъм на поколения изследователи. Член-кореспондент и професор по изкуствознание Иванка Гергова е именно такава личност в българското и европейското изкуствознание. Повод за равносметка на нейния впечатляващ път е юбилейният сборник „Историята на изкуството като призвание“, издаден от Института за изследване на изкуствата при БАН под съставителството на Маргарита Куюмджиева, Дарина Бойкина и Тереза Бачева. Като неин бивш студент в Националната художествена академия и като човек, открил в личността й един от първите си ментори в научните изследвания на територията на изкуствознанието, този том е не само академичен жест, но и огледало на цялостна изследователска етика.
Биографията на проф. Гергова е белязана от системност и дълбочина, които я изведоха до най-високите степени на академично признание, включително избирането ѝ за член-кореспондент на Българската академия на науките. Нейният научен интерес е фокусиран основно върху християнското изкуство в периода XIV–XIX век, но обхватът на проучванията ѝ далеч надхвърля традиционната иконография. Тя наложи интердисциплинарен подход, който синтезира изкуствознанието с историята, филологията, старобългаристиката, фолклористиката и музикознанието. Този метод позволява на изкуството да бъде разглеждано не като изолиран естетически факт, а като жива част от социалните, икономическите и културните процеси на миналото.
Фундаментален принос в нейната библиография заема монографията „Ранният български иконостас XVI–XVIII в.“ (1993), която остава базов труд за разбирането на развитието на църковния интериор. През годините тя разшири своите дирения в посока на чудотворните икони, гравюрата и поклонническото изкуство, като резултат от това са книги като „Чудесата на Пресвета Богородица в културата на Българското възраждане“ (2012) и изследванията върху украинските и руските гравюри в България. Проф. Гергова е и един от основните двигатели на мащабни колективни проекти, сред които Корпусът на стенописите в България (XVII, XVIII и XIX век), които са крайъгълен камък за документирането на националното ни наследство.
Юбилейният сборник отразява именно тази многостранност. В него са включени над тридесет статии на учени от България, Гърция, Сърбия, Румъния, Северна Македония, Полша и Русия, което подчертава международния авторитет на проф. Гергова. Всеки от текстовете се явява реминисценция към тема, разработвана или инициирана от нея. Томът започва с важни изследвания в областта на медиевистиката. Анисава Милтенова разглежда загадката в средновековния текст през призмата на символиката и топиката, а Димо Чешмеджиев анализира историята на Рилския манастир до края на XIV век. Нина Гагова поставя важни въпроси за книжовните реформи през XIV–XV век, фокусирайки се върху т.нар. Опарешов извод.
Византийското и поствизантийското наследство е представено чрез проучванията на Димитрис Лиакос за палеологовите метални обкови на икони от Константинопол и Солун, както и чрез анализа на Константин Чобану върху изображенията на Обсадата на Константинопол в църквата „Свети Петър“ на остров Голем град. Тези текстове кореспондират пряко с усилията на проф. Гергова да постави българското изкуство в по-широкия контекст на Балканите и православния свят. Връзката между иконографията и култа е изследвана от Бисерка Пенкова, която проследява образите на св. Йоан Рилски в стенописите от XV–XVII век в България.
Важен акцент в сборника са теренните проучвания и откриването на нови паметници – стил на работа, на който проф. Гергова винаги държи. Николай Тулешков разглежда църквите в областта Краище, а Георги Геров предлага бележки за храма „Св. Троица“ в Дивотинския манастир. Майя Захариева анализира иконите от подгумерската „Св. Димитър“, а Йехона Спахиу Янчевска представя иконостаса в „Свети Георги“ в Младо Нагоричане. Тези изследвания са пряко продължение на школата на проф. Гергова, в която обектът се проучва на място, в неговата цялост и автентична среда.
Проучванията върху по-късните периоди и документалното наследство също заемат централно място. Елисавета Мусакова представя Павликянския сборник от НБКМ, разкривайки пластове от културата на българските католици, а Александър Куюмджиев прецизира знанията ни за Ерминията на Захарий Петрович. Вася Велинова добавя нови щрихи към ръкописната традиция през Възраждането, а Светлана Куюмджиева разглежда музиката в празничната система на XIX век. Интересен е и погледът към консервацията и реставрацията, представен от Румяна Дечева чрез работата си върху Острожката библия от 1581 г. и от Миглена Прашкова за иконите от с. Беляново. Сборникът завършва с поглед към модерното изкуство чрез изследването на Любомир Миков върху картината „Две погребения“ на Златю Бояджиев от 1963 г., където се анализира употребата на хиперконтраста за изразяване на социални и културни различия.
За проф. Иванка Гергова изследователската работа не започва и не завършва в библиотечния архив. Нейната концепция за изкуствознанието като че ли се гради върху убеждението, че паметникът – бил той икона, иконостас или стенопис – трябва да бъде разглеждан в неговата цялостна жизнена среда. Така изследователят е длъжен да разчита не само художествените достойнства на обекта, но и сложните нишки, които го свързват с литургията, фолклорната традиция и социалната история на епохата. В това схващане научната работа е вид реставрация на смисъла – процес на възстановяване на невидимите контексти, които правят изкуството разбираемо днес. Изкуствознанието тук не е просто суха регистрация на факти, а отговорно призвание да се съхрани паметта чрез прецизност, интердисциплинарност и смирение пред автентичността на първоизточника. И с работата си проф. Гергова сякаш ежедневно утвърждава тази истина. Доказва го и цялото съдържание на сборника „Историята на изкуството като призвание“, издаден преди броени дни в нейна чест. Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Министерство на културата, програма „Помощ за книгата“.
Пламен В. Петров