Темата за глобалния физически и духовен апокалипсис е стара като цивилизацията, но през последните години навлезе в по-висока фаза на радикалност и бруталност заради обещанията на футуристите, че ни чака тотална екологична гибел. И ако преди три десетилетия в „Краят на историята и последният човек“ Франсис Фукуяма, един от водещите философи и политолози на Америка, дебатира има ли посока в социокултурната еволюция на човечеството и възможно ли е свободата и равенството да родят стабилни общества – или ще се върнем назад към хаоса, двама от най-рейтингови европейски автори съсичат всякакви надежди. Затова и два от премиерните спектакли в София, които са по техни творби, въздействат мрачно със своята категоричност за неизбежния трагичен финал.
Постановката на Крис Шарков на камерната сцена в Народния театър е по романа „Елементарните частици“ на скандалния апологет на нравствената нищета и безсърдечието Мишел Уелбек. Писателят по традиция прави дисекция на всекидневната пошлост, затриваща чувствата, оцветявайки социалната антиутопия със сексуални провокации. „Човечеството трябва да изчезне и да отстъпи мястото си на нов човешки род, безполов и безсмъртен, преодолял индивидуалността, разделението и понятието за бъдеще“, предлага Уелбек. Препратките в спектакъла на Крис Шарков са много, като базисната между тях е към романа „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъкскли, отвеждащ към идилията на XXVI век без войни, бедност и болести. Но така се казва и барът в „Елементарните частици“, в който порнографията на телата и душите се лее на талази.
Скучният и тормозен от съучениците си Брюно (Мартин Димитров) е пораснал като недодялан неврастеник, който безразборно търси секс. Неговият полубрат Мишел (Димитър Николов) не се вълнува от земните удоволствия, а се опитва да открие екзистенциалната съвършеност във формулите – и оттам да създаде по-съвършен био индивид, преминавайки през клониране на крави. Той е световно признат биолог в епохата на свръх технологиите. Действието – доколкото го има в представлението, защото героите повече разказват, прехвърля от хипи епохата на 60-те и 70-те към 2029 г. И Брюно, и Мишел откриват жените, които биха могли да им дадат любов, но не им се получава – трудно им е да отвърнат със същото, а после и двете умират. В крайна сметка Мишел успява да сътвори безсмъртна човешка раса, за която любовта, нежността и братството са излишни, а философията губи всякакво практическо значение. Над всичко като дамоклев меч виси въпросът до къде ще стигнем: без вяра и религия, без полова принадлежност и респект към смъртта, без осезаемост за щастие. Най-болезнено въпросите отекват може би в Кристиан на Теодора Духовникова – или опитната актриса успява най-добре да се справи със сложната материя на недостигащата драматургия, губеща се в преразказите на персонажите. Елена Иванова, Славена Зайкова и Дарина Радева, дъщерята на президента Румен Радев, са три метализирани клонинги от новата раса, които периодично обясняват, че живеят в светлина, обгръщаща телата им в сияние от радост, загърбили стария свят на разлъката. Трите момичета, както и Жаклин Даскалова, която играе Анабел, любимата на Брюно, се изявяват в студентски стил, подхранван от екстравагантния текст. Сценографията и костюмите на Никола Тороманов подгряват метафорите за изчезващия човек, използвайки емблематични визуални и смислови акценти от различните времеви отрязъци.
Иван Добчев влиза в Театър 199 със „Засекретено изследване” на Иван Вирипаев. Пиесата разкрива обърканото ни и хаотично време, разследвайки настоящето и бъдещето през призмата на науката, вярата и интимността. Един от най-крайните европейски интелектуалци пита ще можем ли да се освободим от страховете и предразсъдъците си, от влиянието на пропагандата и на рекламата, ще превъзмогнем ли баналното „екранно мислене“, което отнема свободата. Защото само истинската свобода може да спаси света. Снежина Петрова е професор психолог в Колумбийския университет, за която най-големите проблеми на човечеството са унищожаването на планетата и жестокостта между човеците. Даниел Цочев играе неин съпруг, професор невролог, за когото животът е Бог и обратното. Между тях буквално и философски е Рейчъл – и двамата са влюбени в нея, и двамата правят секс с 26-годишното момиче от Етичната комисия към Ватикана. Рейчъл (Нора Малинова – първи курс при Добчев в НАТФИЗ) е върла феминистка, която защитава правото на аборт и самоубийство. Историята се развива по време на затворено проучване. Тримата – един по един, отговарят на най-належащите въпроси, които тревожат човечеството, задавани от двама интервюиращи (Стефан Саръиванов и Ралица Воденичарска). От отговорите и тезите на тримата учени става ясно, че шансът за спасение е много малък. А за това „виновен е мозъкът“. Както и липсата на универсално разбиране за света и случващото се в него. „Спасението на планетата трябваше да започне вчера. Днес вече сме обречени. След 50 години трябва да предупредим нашите деца какво ги очаква“, категоричен е професорът. Другата червена нишка води към дебата за гигантското количество хора, чието еволюционно развитие е на много ниско стъпало – не разбират, не общуват, не поддържат диалог. Неслучайно един от въпросите е дали някой би поел отговорност да освободи планетата от шестте милиарда биороботи заради нормалното съществуване на останалия милиард.
Атмосферата в представлението на Иван Добчев е тежко-негативна, на чиито фон постановките му в Театралната работилница „Сфумато“, изпълнени с мрачни екзистенциални драми, изглеждат направо жизнерадостни. Но това е и целта на известния режисьор – да разтърси, особено най-младите зрители. Това е целта и на Иван Вирипаев, в чиито пиеси градацията към безумието на хомо сапиенса е стройно организирана, за да стигне до последната фраза в „Засекретено изследване”: „Спасение няма“.
Албена АТАНАСОВА
