Иван Лечев – работохолик от златната рок генерация със стабилно музикално образование, продължава да влиза от проект в проект. Няма как да уточни коя от двете групи, с които твори, обича повече – „Фондацията“ или „Обичайните заподозрени“. „Все едно да ме питат коя ръка предпочитам, не мога и без двете. Сега ще се намеси и ФСБ, защото очакваме страхотна премиера“, коментира цигуларят, китарист, аранжор и продуцент, син на двама от най-тачените класици – професорите по цигулка и пиано Боян Лечев и Снежина Гълъбова.
– Каква музика написахте напоследък, господин Лечев?
– За спектакъла на Йоско Сърчаджиев „Капан за самотен мъж“ в Малък градски театър „Зад канала“, съпругата ми също има роля в него. И за „Опасна комедия“ с Аня Пенчева и Георги Ангелов в Плевен – пиеса, в която двама души ни убеждават, че за истинската любов няма възраст. Темата ме вдъхнови, защото аз съм живото доказателство, че на колкото и да си години, винаги можеш да срещнеш любовта. Стига да намериш точния човек, разбира се, и да няма привидност. Защото ние, мъжете, лесно падаме в плен на привидностите. Човек трябва да слуша главата си, а не само сърцето си. А когато разумът и душата се срещнат, идва щастието – така, както стана при мен в най-златното ми време.
– Често ли сте попадали в капана на илюзиите?
– О, да, в по-предишни времена. Вече – не. Не бих искал да изпадам в нецензурни фрази, но до един момент мъжете мислят с конкретна част от тялото си. Имал съм и десетки приятелства, които се провалиха. Но слава богу, други издържаха всички проверки. Като Краси Майски, който дори написа книга за годините, в които започвахме ние, музикантите, които сега сме от тежката кавалерия. Безценно връщане към ранната младост. Винаги казвам, че Краси Майски е единственият ми приятел от детството, освен брат ми Тошко, разбира се.
– Каква музика слушахте в онези години, за които става дума в книгата на Краси Майски?
– С брат ми чакахме майка ни и баща ни да заспят и си пускахме „Свободна Европа“ на Букурещ. Не знам защо, но в Румъния не я заглушаваха. Всеки наш връстник ги помни тези неща. Пак румънците имаха едно страхотно предаване „Метроном“. Жалко че покрай него не научихме румънски, а можеше. Та в „Метроном“ имаше всичко – от най-новата информация до класациите. Слушахме и „Гласът на Америка“, но при тях нямаше европейски музиканти, а ние бяхме фенове най-вече на английския рок. Другият ни прозорец към света беше антената, която Косьо Марков сложи върху покрива на кооперацията близо до паметника на Патриарх Евтимий в София, където живееше. Благодарение на нея гледахме сръбска телевизия. Западните съседи имаха малко по-демократичен режим от нашия – непрекъснато излъчваха концерти на рок банди. Даже и ние се канехме да се организираме в група – Чочко Владовски трябваше да свири на флейта, аз – на цигулка, Косьо Марков – на бас, Едмонд Демирджян – на ударни, Вили Кавалджиев – на кийборд. Но работата се разсъхна.
– Едва ли е било заради някаква забрана.
– Не, не, не съм имал подобни проблеми. Само веднъж, когато с ФСБ трябваше да записваме в Първо студио на радиото. Вече ходех с много дълга коса, хващах я на гърба, тогава не беше бяла, а къдрава и красива. Достолепен милиционер ни спря на вратата, посочи ме и каза: „Този не може да влезе. С тази коса – не“. Разказвам го, не за да се правя на интересен, а за да припомня безумните безсмислия от соца на онези хора, които все още изпитват носталгия. Някой дойде и ни пошушна: „Този е голям цербер, след малко ще го смени по-нормален човек“. Малка, сладка случка от тъпотията. Но иначе никой не ни закачаше за каквото и да било, всички записваха с нас в студиото на „Балкантон“. Е, съществуваше неписано правило – за да ти излезе плоча, в нея трябва да има песен на някой от шефовете на „Балкантон“. Плочата ти е готова, отлежава и никой не ти казва защо не се появява на пазара. Никъде го нямаше черно на бяло, но си беше негласно и неписано споразумение. Нашите албуми обаче излизаха без условия – като хора, които вършат много работа, бяхме оставени да творим на спокойствие. Но прецизно подбирахме текстовете си, минаваха през иглените уши на онези комисии, които казваха какво може и какво не.
– Вие как попаднахте толкова млад и зелен във ФСБ?
– Когато се уволних от казармата през 1977 г., вече бяха излезли първите два албума на ФСБ. В онова време нямаше достатъчно китаристи, които могат да четат ноти. А аз нямам проблем, от дете съм цигулар. Брат ми и Румен Бояджиев бяха съученици от Седма гимназия, даже имаха и група, „Меридиани“, която снимаха от телевизията за младежко предаване. Та във ФСБ имаха нужда от грамотен човек. Преди записите в „Балкантон“ ти слагат нотите пред очите и започваш, няма за кога да разучаваш и репетираш.
– Вашите не бяха ли разочаровани, че делите цигулката с китарата?
– Баща ми – със сигурност, но не го показваше. Нашите бяха изключителни музиканти и бързо разбраха, че това, което правим с ФСБ, е качествено. И че съм си взел хляба в ръцете, а това е мечтата на всеки родител. Друг въпрос е, че целта на баща ми беше да ме направи концертиращ цигулар – подготви ме с репертоара, с който се кандидатстваше на прочутия конкурс „Чайковски“ в Москва. Но подобен конкурс се печели само от хора, които фанатично са се посветили на цигулката си и не правят нищо друго. Като в спорта, избираш само едно и го довеждаш до съвършенство. Така е направен светът. А аз имах още няколко важни неща за вършене – постоянните ми ангажименти в „Балкантон“, купоните, гаджетата.
– Не съжалявате ли, че не станахте българският Найджъл Кенеди?
– Той е гениален, но в моята природа никога не е било да бъда чак такъв шоумен. По-скоро щях да стана като Светлин Русев.
– Какъв беше най-важният урок от онова първо ходене в Америка, когато с ФСБ записвахте албум с Хосе Фелисиано?
– Осъзнах, че всички са ти приятели, докато им вършиш работа. Свършиш ли я, престават да се интересуват от теб. И понеже винаги съм бил безкрайно добронамерен и наивна душичка, това откритие в началото ме смути. Тази философия е силно застъпена в Америка. Благодарение на нея разбираш как стоят нещата и получаваш полезен жизнен опит. И още нещо ме впечатли в Щатите. Няколко пъти питахме страхотния тон режисьор какво мисли за работата ни в студиото, добре ли звучи. Нищо, никаква реакция от негова страна. Най-накрая ни отговори: „Не ми плащат, за да давам мнение“. Така видяхме с очите си какво е всеки да знае мястото си. Полезен прагматизъм, който, както се вижда, дава изумителен резултат.
– Това първо излизане по света промени ли ви?
– Промяната в мен започна още в момента, в който влязох в студиото на „Балкантон“ – от хлапе се превърнах в професионалист. Нямах избор, щяха да ме изгонят и да вземат някой друг. Минах през всички видове сценична треска, защото микрофонът записва и хубавите неща, и глупостите. Учех се в движение, а за това ти е нужна здрава психика и стабилна физика, за да издържиш в мелницата – страшен стрес, момичета, партита. Имаше хора, които се пропиха, други посегнаха към наркотиците. Слава богу, не се поддадох нито на едното, нито на другото – обичам това, което правя, но съм бил и правилно възпитан. Старая се да възпитавам така и Косьо, по-малкия ми син. Ако хлътнеш в пороците, измъкването е много много трудно. Мои приятели си отидоха без време от този свят заради алкохола. Страшен урок. Не искам нещо да контролира живота ми, искам аз да го контролирам.
– За това е необходима и вяра. Мислите ли, че българите сме станали безбожници?
– Когато с „Фондацията“ имахме концерт в Йерусалим, отидохме на Божи гроб. На това място всички шепнат, има нещо, което те омагьосва, нещо, което те държи дисциплиниран. Коленичих на Божи гроб, осветих седефени кръстчета, които подарих и на близки хора. Не съм от тези, които ходят всяка неделя на църква. Но изпитвам дълбок респект към вярата – кръстен съм, нося кръст на врата. Аз съм от тези, които смятат, че вярата е вътре в нас. Но не само българите са безбожници, това е световен процес, който не води до нищо добро. Човечеството все пак има нужда от правила. Когато не се спазва нито едно от тях, се стига до анархия. Разбира се, прекаленото подчинение е другата вредна крайност. Истината винаги е някъде по средата. Но за да усетиш истината, трябва да имаш достатъчно разум. Който, за жалост, липсва на ужасно много хора – дори на тези, на които работата им е да казват на другите какво да правят. Разумът не се подразбира от само се си – трябва да се култивира, да се работи над него, да се отглежда, трябва да се четат книги. Главите ни още много дълго време ще бъдат много по-ценни и от най-съвършения компютър. Въпреки че около нас се случват много неща, които говорят за обратното.
– Кое от тях ви се струва най-абсурдно?
– Нищо в България не се променя. Сипят се тонове приказки. Като в омагьосан кръг сме – едни и същи лица, но рано или късно трябва да го развържем, иначе няма да мръднем. Същевременно има напредък в икономиката. Но е достатъчно да отидеш в някоя страна от бившия соцлагер и да видиш къде са стигнали хората и къде сме останали ние. Когато преди години ни пуснаха да се разхождаме по света, минахме през тесен път в Словения, за да стигнем до италианския зимен курорт, където щяхме да караме ски. Само за пет години словенците направиха две магистрали като слънце, по-добри от тези на австрийците. А ние кретаме, станахме за резил на целия свят – с магистралите и не само. Сърбите преживяха война и пак направиха своята магистрала. Ние – не, макар че, слава Богу, не бяхме подложени на същите трагични изпитания.
– Какво ви свързваше най-силно с Кирил Маричков?
– Кирчо беше отдаден на музиката до маниакалност. Не признаваше никакви компромиси. Аз също съм перфекционист. Кирчо никога нямаше задни мисли, винаги казваше истината със страшен апломб, а през годините това му е създавало огромни проблеми. Навъртяхме хиляди километри заедно, бях неговият шофьор. Много си говорехме, по-скоро той говореше, защото имаше дар слово, на което се възхищавах.
– А в какво се разминавахте?
– Кирчо се палеше, спореше, викаше. Аз съм малко по-уравновесен типаж, опитвам се да събирам краищата, гледам работата да се свърши по най-добрия начин с взаимна толерантност. Не че съм без характер, но само в краен случай стигам до тежките приказки, а ги умея, знам как да кажа на някого нещо, че да го заболи.
– Имахте ли сблъсъци на характерите?
– Още на една от първите репетиции на „Фондацията“ Кирчо взе да ми обяснява как трябва да се свирят нотите с точки, а аз му отговорих, че от шестгодишен знам какво е стакато. Той беше свикнал да работи с хора, пред които е с едни гърди напред. Въпреки че не беше завършил Музикално училище, беше много подготвен. Дядо му е големият диригент Борис Левиев, вуйчо му беше Лилчо Борисов, именит композитор, кларинетист на Софийската филхармония, най-добрият приятел на баща ми, с когото прекарваха часове в разговори, табла и шах, написаха и общ концерт. Лелята на Кирчо пък е била преподавател по солфеж.
– Наскоро се завърнахте от турне в Южна Африка с „Фондацията“, какво видяхте там?
– Още при първото ми посещение преди години ЮАР страшно ми хареса. Там е фантастично, ако си бял човек с много пари. Абсолютният рай. Минахме по Гардън Роуд покрай океана – градини, лозя, ниви, голяма прелест, километри наред. Тучна зеленина, все едно не си в Африка. Много чисто, уредено, организирано… Разбира се, няма как да си затвориш очите пред мизерията на километричните гета в Кейптаун и Йоханесбург. Бях смаян колко мили и любезни са хората от местното население, готови да услужат и да помогнат – афроамериканците не навсякъде са толкова любезни. В ЮАР обаче са, за някой цент, но с усмивка.
– Как живеят българите в онзи край на света?
– Много хубаво, защото имат работа. Храните, вината са почти два пъти по-евтини от България. Цените тук вече гонят Швейцария. Защо, не е ясно.
– Какво да очакваме от вас?
– Преди години, през 2011-а, в Античния театър ФСБ направи концерт с Пловдивската филхармония с диригент Григор Паликаров, а Румен Бояджиев младши се погрижи за фантастичните оркестрации. Решихме, че ще инвестираме всички приходи в пълнометражен документален филм, заснет с много камери. Струваше големи пари, водите Михалково помогнаха, но вече сме пред завършване на продукцията, която е по последна дума на техниката. В момента мастерингът се довършва в Щатите. „ФСБ симфони“ е работното заглавие.
Любо Киров е новият му сценичен партньор
580 000 гледат клипа на песента „Пак с теб“, в който участва и Жени Лечева
Една от поредните мащабни арт акции на Иван Лечев е участието му в песента и клипа „Пак с теб“ – заедно със съпругата му Жени Александрова-Лечева и с Любо Киров. Гледанията в Ютюб вече минават 580 000.
„С Любо много отдавна бяхме говорили да направим нещо заедно. Още когато излезе „Има ли цветя“ на „Те“, им станах страхотен фен. На рекламния фестивал в Албена им казах: „Пичове, много хубава група сте, но нямате китарист. Ето го“. Не се получи, причините не ме интересуват. След години животът ни срещна с Любо в „Гласът на България“ и пак си казахме, че трябва да направим нещо заедно. Изпердаших една соло китара за финала на концерта му в „Арена София“, но изкоментирахме, че пак не е достатъчно“, разказва Иван Лечев пред „Филтър“.
Когато Любо Киров започва да работи по новия си албум, Лечев му предлага писано от приятели парче – Любо да го изпълни с Жени Лечева. „Той прие да направи дует с моята най-любима жена на света, но не хареса парчето. Седна и за три дни написа ново – „Пак с теб“, което се оказа суперкачествено. Клипът също е изключителен, не мога да опиша с прости думи какво удоволствие е да се работи с Васко Стефанов и Стефка Николова и екипа им, каква фантазия, какви идеи и перфектна реализация“. Зрелището наистина е кинаджийско – Любо Киров е в ролята на режисьора, който ситуира Жени и Иван Лечеви като двойка влюбени, преминаващи през няколко епохи. Осем пъти сменят костюмите си, а той вади прочутата си цигулка и свири романтично соло.
Другата изненада, идваща от Лечеви, е участието на Жени в „Лазарица“, но не като актриса, а като автор на музикалната среда в спектакъла на Петринел Гочев по пиесата на Йордан Радичков за театъра на Враца. „Петринел непрекъснато прави хитове – за сцената, в живописта, в скулптурата. Всеки път се чудя къде е най-добър“, хвали го Иван Лечев.
Албена АТАНАСОВА