„Из нявгашно Търново“ на журналиста от прочутия в годините на социализма седмичник „Поглед“ Иван Тодоров е атрактивно пътешествие из миналото на старата столица. Авторът, който има още десетина книги, определя жанра на най-новата сред тях като „въртоп от отзиви, портрети, спорт, вестници, вестникари, шаржове, рисунки и фотографии“ плюс 100 илюстрации. Защото градът, чието бъдеще е предопределено от миналото му, е пълен с невероятни истории и личности.
Първата част е отредена на очерци и рецензии, във втората четем „Вачока рисува с думи ваятеля на „Търновската царица“, „Д-р Церовски – лечителят, пред когото вдигала ръце и смъртта“, „Георги Боршуков – недостижимият“; „Леон Филипов – лъвът срещу чумата на забравата“. Не са забравени и търновските медии – „Писъмце описва Велик ден за „Борба“, „Янтра“ – вестникът на книжаря“, „И кмет, и зет на Марко Тотев уважили вестникарите от цялата страна“. Не е пропуснат и спортът – „Анатолий Легкоступ осветява Неосветените дворове на футбола в Търново“, „Неизвестното от лика на №1 на търновския футбол – Колю Илиев“; „Къща-бижу – съблекалня на „Етър“ остава най-хубавата в спортната ни история“. Иван Тодоров реди случките увлекателно и емоционално, независимо дали се фокусира върху знаменити или обикновени персонажи.
Очаквано прелюбопитни са разказите за Емилиян Станев. В един от тях Иван Тодоров цитира спомени на Илия Минев, бъдещият главен редактор на вестник „Борба“. Пред очите ни е малкият Никола, който през 1934 година ще бъде прекръстен на Емилиян от Д.Б. Митов, тогава начело на „Литературен глас“. Оказва се, че един от най-великите родни писатели е истински „беладжия“ като малък – не го свърта в бащината му къща зад прочутия Хан на Хаджи Николи, и с прашката си чупи стъклата на газените фенери. Той обаче никога не отрича вината и майка му редовно плаща по четири гроша на общината. Никола е толкова щур, че всяка зима кара кънки по заледената Янтра и няколко пъти пада в ужасяващо студените й води. Вече като юноша с бъдещия художник Деньо Чоканов заничат през шубраците къпещите се моми във вира до гара Трапезица и ги замерят с коприва. Изключват го от гимназията заради цигарите – не може да пише, без да пуши, и завършва като частен ученик във Враца. В Елена, където се преселва семейство Станеви, Никола губи ума и дума по първата голяма любов в живота му – Вяра Жарова от село Миндя. Много по-късно ще се ожени за Екатерина Могиланска, вдъхновила го за „Крадецът на праскови“ и „Търновската царица“, с която живеят десет години.
Никола Станев е ловък с четката, свири отлично на цигулка и играе в „Етър“. Преди да кандидатства в Художествената академия рисува металните табли на някогашните кревати. Има осем кучета с екзотични имена като Джанка и Перса. Когато вече като известен писател се завръща в родния си град, винаги отсяда в апартамент 100 на хотел „Янтра“, запазен от най-близките му хора там – Илия и Мария Маневи. Разпивките пък винаги са в бирхалето на бай Митьо Манола от Самоводската чаршия. Емилиян Станев посреща приятелите си с идеално изгладен костюм, с лъснати до блясък черни обувки, а след време и с лакирания си бастун, купен от Лондон. Вади пачки с десетолевки, раздава щедри бакшиши. Дамите често го канят на танц, а той не отказва. Сред търновските му приятели са още Васил Стоилов и Никола Кожухаров, поетът Радко Радков, чийто кум става, журналистите от местния вестник „Борба“.
Сред най-милото му обкръжение е и бояджията Вачока – Иван Симеонов, с когото също са заедно от деца. Именно спомените на Вачока четем в „Из нявгашно Търново“, цитирани от запис на магнетофон. Той е връстник на Емилиян Станев и също като него притежава „въображение-фъртура и бистър ум“. „Като малък не пишеше, обичаше да чете. Голяма фантазия имаше. Особено за лова – от списанията научаваше за лъвове, за леопарди. Страхотен мерак да иде там – в Африка“, връща лентата Вачока към малкия Никола. Двамата, вече по-големи, най си „уйдисват“ на лова. Вачока е първият в България, на когото Емилиян Станев показва специалната си пушка, поръчана във френския завод „Сент Етиен“ – по негова мярка, с две цеви и с името му, гравирано със златни букви. Вачока обаче понякога подхвърля на приятеля си, че някои от сюжетите в романите, свързани с Велико Търново, „не са тъй“ – Марина от „Търновската царица“ била съвсем почтена жена, въпреки че в романа е принудена да се подслони в местния публичен дом. Но Вачока изрично уточнява, че Емилиян не „преиначава“ фактите от „лошав характер“.