Ars longa, vita brevis

Ars longa, vita brevis

Изкуствоведът Иво Милев: Вечната драма на българското общество е, че е озлобено

Жертва на тази негова особеност става Алеко Константинов, после Пенчо Славейков, Кирил Христов, Яворов и много други

Трагедията на Людмила Живкова е, че използва същите средства на режима, който иска да промени

Когато учех в немската гимназия на Ловеч,  не разбирах, че живеем в самоизолирала се общност и не сме част от Европа и света

Най-големият проблем на Националната художествена галерия е управлението, от мозъка склерозата пъпли по цялата нервна система

На няколко десетки години винаги започваме отново, забравяйки, че са нужни натрупвания, собствен опит, отработен начин на действие и система

Радвам се, че съм работил с продуцента Нико Тупарев, режисьора Димитър Митовски и оператора Димитър Гочев – научих много от тях

Иво Милев – юрист, писател на романи, автор на монографии за Илия Бешков, Владимир Димитров-Майстора и Людмила Живкова, сценарист, продуцент, преводач, изкуствовед и куратор, наскоро представи новата си книга „Алеко Константинов. Das Wunderkind. Биография“. Изданието на „Книгомания“ е сполучлив опит за изследване и тълкуване от гледната точка на съвременника на жизнения, политическия, научния и творчески път на Алеко. Милев, който два пъти беше заместник-директор на Националната художествена галерия и подреди десетки изложби в страната, има и реален принос към теорията на жанра със своята „История на българското изобразително изкуство“, създадена въз основа на архива на Кирил Кръстев. Сред най-интересните периоди в кариерата на Иво Милев е участието му в проектите на СИА, кино компанията, която промени филмовия пейзаж с „Мисия Лондон“, „Стъклен дом“, „Под прикритие“. Но той напуска и нея, както по-късно хвърли оставка като заместник директор на НХГ с единствен мотив – несъгласие с управленския решения.

–      Питате ли се как Алеко Константинов би коментирал решението ви в заглавието на неговата биография да има и дума на немски език, господин Милев?

–      Професор Константин Иречек – същият, който по-късно ще се срещне с Бай Ганю в Прага, използва думата Wunderkind за ранна творба на младия Алеко, тогава още гимназист. Иречек обаче я използва иронично, а аз в пълното й значение: дете чудо или вълшебно дете. Тя най-точно представя Алеко Константинов в моите очи, а това е основният патос на книгата ми. Wunderkind замества “puer aeternus” на Юнг – вечното дете, детето-бог. Да бъдеш всичко е предизвикателство и привилегия. Това е Алеко Константинов – човекът по пътя на своето израстване.

–      Каква е историята на непубликуваните му разкази и единствената му пиеса, които вие издирвате?

–      Това са множество ръкописи на Алеко Константинов – започнати и недовършени разкази, повест, преводи, рисунки, сценки, анекдоти, писма. Запазени са в архива на професор Петър Динеков. Там е и единственият завършен драматургичен текст на Алеко Константинов – “В сферата на фраковете и клаковете”. Посветен е на новия български княз – Фердинанд, пристигането му в София и въведения в двореца церемониал. Когато отдавна напълно случайно попаднах на Алековите малко познати творби, реших да се заема с биографията му. Затова тези незавършени опити на Алеко бяха толкова ценни за мен. Така изминаха повече от 10 години.

–      До кога мъртвият Алеко ще е по-необходим на България от живия, както гласи цитатът на Илия Бешков?

–      Всъщност той винаги ни е бил по-нужен жив, отколкото мъртъв – това е иронията в думите на Бешков. Алюзията е пряка: божествата умират, за да се преродят. Без смърт няма възкресение, казва Бешков. Така че аз съм писал за живия и живял човек. Неговото присъствие и сега е толкова налично, писанията му са така живи, сякаш го виждаш и слушаш пред себе си. Удивително е, че когато Алеко умира и новината за смъртта му се разчува в България, реакцията на хората е една и съща: „Няма как да е вярно“, „Това е някаква шега“. „Не мога да си представя Алеко мъртъв“, казва неговият приятел Кирил Христов. Алеко – този сякаш преследван от смъртта човек, има толкова силна енергия и воля за живот, че и днес могат да бъдат усетени.

–      Дали нацията щеше да има по-различна представа – или илюзия – за себе си без Бай Ганю?

–      Този въпрос остава без отговор. И все пак връзката е съдбовна и сякаш неотменима. Присъствието на Бай Ганю е толкова мощно и винаги актуализиращо се, че без него ние щяхме да бъдем различни. Или поне така ни се струва. Редки са подобни случаи дори в световната литература.

–      В края на XIX век България не е готова за интелектуалец от върховна класа като Алеко, през следващото столетие продължава да избива интелигенцията си – вашата версия на това пагубно за генофонда ни явление?

–      Алеко Константинов поддържа известна отстраненост от средата, а тя инстинктивно реагира с неприемане и дори с отхвърляне. Българската история е наситена с кръв. Българското общество е озлобено и разделено, живеещо в постоянен стрес и конфликт – и преди, и сега. Виждаме го съвсем ясно в политиката – и преди, и сега. Тя обаче се отличава с едно качество – разкрива тъкмо състоянието на социума по начин, неръкотворен дори за гения. На тази озлобеност българска – до смърт, пада жертва Алеко Константинов. По-късно и неговите приятели Пенчо Славейков и Кирил Христов. Непримирими конфликти убиват Яворов, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Христо Ясенов, Васил Пундев, Никола Милев, Никола Вапцаров, Райко Алексиев, Георги Марков… Може да продължим изброяването, без да стигаме до политическите убийства. Това е като изплащане на лоша карма. Все повече се съгласявам с Яворов, че най-трагичният обрат в нашата история е именно Освобождението, което създава нерешени проблеми. В тях се заплита кървавият възел на злощастната ни история. Това е тезата на много наши историци. Тончо Жечев я разработва в забележителната си книга “Българският Великден“. За него правилният път на нацията е бил повече в бавното еволюционно развитие на образование и просвета – от църковна независимост до автономия и независима държавност. Конфликти – революции и войни – разкъсват органичното тяло и травмите могат да бъдат нелечими.

–      Какво ви шокира най-много, докато проучвахте живота и смъртта на Людмила Живкова, за да напишете книгата си за нея?

–      Подтикът беше смъртта й. По-точно – загадката, витаеща около нея. Когато написах книгата, осъзнах, че съм предизвикан от самия й живот, от волята в него, от усилието. Людмила Живкова става жертва на същото озлобено и конфликтно време. Епохата на Живков минава за спокойна и съзидателна, но всъщност е невротизирана, провинциално подозрителна и интригантска, пълна с вътрешни стаени конфликти, омрази и злоби. Колкото и тъжно е да го призная – непълноценно време, създало за толкова кратко толкова грозота от всякакъв вид. Срещу това се изправя Людмила Живкова. Но няма как да успее – нейната драма е, че използва същите средства на режима, който трябва да бъде променен. Така се стига до своеобразна абсурдност в дейността й. Но нейните разбирания за възпитанието, за образованието, за еволюционното развитие, за човешкото съзнание, огряващо като пламък сектори от света, чийто кръг все повече и повече се разширява, са абсолютно актуални. Нейното послание може да бъде едно: повече съзнание.

–      Учите в немската гимназия на Ловеч, когато излиза филмът „Вчера“ – по ваше време беше ли останало от бунтарството, за което разказва в сценария някогашният възпитаник на елитното училище Владо Даверов?

–      Да, това беше славна гимназия. Едно от най-добрите, ако не и най-доброто място за обучение и възпитание в България по онова време. Учителите бяха важни, разбира се – български и чуждестранни, между тях и учениците се създаваше силна връзка. Но най-важното беше самата среда. Още преди филма на Владо Даверов възпитаниците й живееха със съзнание за особеност, за привилегия – в добрия и не само смисъл на думата, за взаимност и сила, а от тук до бунтарството е само една крачка. За бунтарството трябва колективна подкрепа, макар и негласна. На една комсомолска конференция наш съученик скъса на трибуната отчетния си доклад. На годишните театрални фестивали се поставяха абсурдистки пиеси – Сартр, Камю. Беше прекрасно време, описал съм го в документалния си роман “КБ”. Благодарение на ученичеството си в тази гимназия, дълго време не разбрах, че живеем в затворено, самоизолирало се общество, че не сме част от Европа и света.

–      Имахте ли угризения, че изневерявате на литературата, когато ви приеха право в Софийския университет?

–      Не, не мисля. Бях отдаден с удоволствие и удовлетворение на правните науки доста дълго време. Правото и практиката ми като юрист ме научиха на много – най-вече на това как светът действа на хората.

–      Как тръгна „Стъклен дом“?

–      “Стъклен дом” започна като малко вяла идея за ситком, развиващ се в охранителната стая на мол. По този начин и със съответния му бюджет беше представен на Би Ти Ви. Апостол Пенчев, тогава програмен директор на телевизията обаче, беше категоричен: ако ще правим сериал, трябва да бъде семейна драма. Това е! И беше прав. Преформатирахме проекта, като единственото, което се запази от първоначалния му вариант, беше мола за мястото на действие.  “Стъклен дом” – или “Наследникът”, както беше първоначалното работно наименование на тази продукция, е епоха. Преобърна представите и начина за правене на телевизионна продукция, на сериали, а защо не и на кино. Успехът беше главоломен и почти неочакван. До излъчването на първите епизоди малко хора вярваха в „Стъклен дом“. Но и те бяха достатъчни. Случваше се нещо удивително – на всяка крачка взимахме само правилните решения. Това беше нов и абсолютно нетестван в наши условия начин за продуциране. За пръв път снимахме с изцяло дигитална технология, за пръв път използвахме възможностите на продуктовото позициониране. След него и след първия сезон на “Под прикритие” нищо вече в телевизионните филми и в киното не беше същото. Те отпушиха вълна от сериали, най-сетне се създаде истински поминък за българските актьори, режисьори, сценаристи.

–      Защо напуснахте продуцентската компания, тъкмо когато се разнесе славата на „Мисия Лондон“ и „Стъклен дом“?

–      На първо място поради изчерпване и умора. Страшна умора, натрупвала се с години. При архивирането на документацията се оказа, че кореспонденцията ми за “Стъклен дом” надвишава 12 000 файла. Както и поради несъгласие с някои от решенията на собствениците на компанията, които в крайна сметка се оказаха пагубни за самите тях. Напуснах като изпълнителен директор на СИА при завършен първи сезон на “Стъклен дом”, договорен и наченат първи сезон на “Под прикритие” и след бляскавия успех на “Мисия Лондон”. Когато оставих СИА, компанията беше надигнал се за нов живот мастодонт с бляскави перспективи. Но тя не успя да ги използва докрай. Въпреки всичко, СИА и хората в нея са ключови за историята на българския продуцентски бизнес в киното, телевизията и не само. Научих много от тях – от Нико Тупарев, от Димитър Митовски, от Димитър Гочев: един продуцент, един режисьор и един оператор. За дълго те бяха сърцето на СИА.

–      Защо на българското кино му се получава толкова трудно?

–      И с киното е като с всичко друго: литература, изобразителни изкуства, промишленост, политика, демократично управление, което в момента е в патова ситуация, чиято развръзка е съвършено неизвестна. На няколко десетки години винаги започваме отново. А за всички тези неща трябват натрупвания, собствен опит, отработен начин на действие, система.

–      Половината работещи кинаджии снимат мрачни сюжети на тема „Колко зле живее българинът днес“ заради награди от фестивали – понякога треторазрядни. Има ли спасение от кахърните и скучни филми?

–      Мрачните сюжети не са наше откритие или само наша привилегия. Но е истина, че тук те намериха благодатна почва още от времето на соца. Дълго ни липсваха оптимизъм, енергия и самочувствие. Самочувствието продължава да не ни достига. Но за него – за да не бъде „пошъл патриотизъм” досущ като на Бай Ганю, за необходими успехи, дори малки. Необходима е радост от постиженията  на другите. Нещата доста са се променили и продължават да се променят напоследък. Започва да се усеща радост, че живеем именно тук. Харесва ни, че вече не се чувстваме чужденци в собствения си живот и свят. Виждам го в литературата, в киното, въобще в изкуството. Радвам се, че някога в СИА участвах в тези промени на нагласите. Защото смисълът е именно в това – бавна промяна в нагласите към себе си и света, който непосредствено обитаваме.

–      С какво ви разгневи сливането на Националната галерия и Националната галерия за чуждестранно изкуство, за да си подадете оставката като заместник директор на Националната галерия?

–      Със своята ненавременност, с липса на визия и подготовка за този важен акт. Резултатите са налице. Дори близо десет години след сливането Национална галерия не е изпълнила мисията си. Най-големият проблем на тази институция е нейното управление. Главата. Мозъкът. От там склерозата пъпли по цялата нервна система. Мога да го кажа и по друг начин пак с медицински препратки – основните артерии на този организъм са запушени. Липсват визия и стратегия, ясен план за действие, очертан в бавни стъпки и етапно постигане на малки, но обозрими цели. През 2020 и 2021 година – точно при кризата след коронавирусната епидемия, няколко души от екипа на Национална галерия доказахме, че галерията може да има собствени проекти, посетители, приходи, които дори не може да изхарчи. Толкова.

–      Дали не прекаляваме с брой художници на глава от населението?

–      Щом може да си го позволим, защо не! Проблемът не е в многото художници, а в конформизма. В изкуството алтернативната и революционна позиция много бързо се превръща в конформистка. Тогава – за да има развитие и правилно протичане на енергиите, трябва своевременно адекватно преместване. Ново решение. Всъщност в това е ползата, в това е чарът на изкуствата – в новите, изненадващи решения. Тук не става въпрос за някакво състезание за новост, за новаторство, далеч съм от това. Но рутината бързо убива. Тя може да съсипе дори младите автори.

–      Успяхте ли да подарите на Велко Кънев вашия роман „Случаите на инспектор Тюхчев“?

–      Разбира се. Този забавен роман излезе малко преди кончината на актьора и може да бъде видян и като израз на почит към него. И към създателя на литературния образ на инспектора – сценариста Петър Донев. Написах тази забавна криминална история под неговия вещ поглед, макар той не винаги да одобряваше подхода ми към героя.

Търгът за Киноцентъра е сред големите ми грешки

Останах лоялен към партньора на СИА „Бавария филм“ и дадох цена, с която българската компания загуби, казва изкуствоведът-юрист

Иво Милев, който спокойно би могъл да напише и „История на българския продуцентски бизнес“, ползвайки собствените си архиви, е категоричен – Стефан Данаилов, който, както се знае, е доведен баща на Росен Цанков от СИА и до 2009-а беше министър на културата, никога не е отварял политически и лобистки чадър над компанията, произвеждаща кино и сериали.

„Отговорно казвам, че Стефан Данаилов не си позволи да помага на СИА по какъвто и да е начин. Даже в известни отношения министерският му пост пречеше. Особено когато участвахме в купуването на Киноцентъра. Бях негов неформален юридически съветник и самият аз никога не съм го молил за помощ. Но тогава подехме други неща, които по-късно щяха да се окажат важни за мен: “Затварянето” на Квадрат 500 – всъщност Квартал 500, приобщаването на сградата на Софийски арсенал – тогава собственост на Министерство на здравеопазването, към Министерство на културата, където по-късно се разви и недоразви Музея ни за съвременно изкуство.

През 2004/05-а, когато се заговори по-активно за приватизация на Киноцентър “Бояна”, СИА беше в най-цветущите си години – мощна и силна компания, с повече от 1000 минути телевизионно време на седмица, лидер на пазара на рекламни клипове. Единствената българска продуцентска компания, която можеше да участва в търга за закупуване на филмовата студия. Имахме насреща си сериозен противник – американската “Ню имидж”. Трябваше ни партньор. Открихме го в германската “Бавария филм”, фирма на повече от 100 години“.

И въпреки че Иво Милев е немски възпитаник, и досега разказва, че с „баварците“ е било сложно заради разлики в манталитета и очакванията.

„Важна част от офертата беше стратегията за развитие на кино студията и инвестициите. В тази точка биехме своите опоненти от „Ню имидж“. В последния ден, когато трябваше да бъде подадено предложението за цената, “Бавария” още нямаше окончателно решение. Помня как бях в офиса на Агенцията по приватизация, за да подам офертата, а нямах още цена. Час преди крайния срок “Бавария” най-сетне даде цена. Твърде ниска, за да се надяваме на успех. Никакви разговори не помогнаха. Тогава собствениците на СИА ми предложиха да впиша по-висока цена, като СИА се ангажираше да я плати. Бях в дилема – от една страна съм пълномощник на “Бавария”, от другата страна са моите работодатели и приятели от СИА, знаех колко важно е това за тях. Имах буквално няколко минути да реша – да напиша 7 вместо 5. Тогава чувството за лоялност към доверениците ми надделя – и подадох цената, определена от “Бавария”. Загубихме, „Ню имидж“ спечели. По-късно често съм съжалявал за своя избор“.

Последни публикации