Никола Саркози прекрачва прага на парижкия затвор „Ла Санте“ на 21 октомври 2025 година, за да изтърпи ефективна присъда за участие в престъпен заговор. Три седмици по-късно е освободен. По-малко от месец по-късно излиза неговият откровен разказ за престоя зад решетките, изпълнен с дълбоки размисли за морала, истината и бъдещето. В „Дневникът на един затворник“, публикуван у нас от „Ентусиаст“, са събрани не само записките му от дните в изолация. Всеки спомен, всяка идея и всяко съмнение на Саркози отекват с неочаквана сила в тази потресаваща история, която предизвиква читателски и медиен фурор. Още през първата седмица от публикуването на книгата във Франция са продадени близо 100 000 екземпляра, което я превръща в категоричен бестселър и централна тема на национално и международно ниво. „Ел Паис“, един от най-тиражираните испански всекидневници, я определя като „манифест срещу системата“, а радио Europe 1 я разглежда като „разказ, белязан от самота и вътрешно напрежение“.
„В затвора няма какво да се види, няма какво да се прави“, споделя Никола Саркози. „Изключвам тишината, която не съществува в „Ла Санте“, където има много за чуване. Шумът там е, уви, постоянен. Както в пустинята, така и в затвора, вътрешният живот се усилва.“ В своя дневник той разкрива най-тежкия си период – падението от върха на властта до мълчанието в килията, където политикът отстъпва място на човека – наранен, гневен и търсещ смисъл. Между редовете се преплитат анализи на властта, размисли за справедливостта и болезнени въпроси за вината и реалността му нея.
Саркози отказва да запази мълчание – той оспорва, защитава се, обвинява. Бившият президент представя своята версия за съдебните процеси, които преобръщат съдбата му. Поставя под съмнение самите устои на системата. „Дневникът“ е силно политическо послание и изповед, която показва неоспоримото човешко достойнство пред несгодите.
„За вас, които ще ми доставите удоволствие, като прочетете тази книга, искам да уточня, че тя не е роман. Всички споменати в нея факти разказват истината за преживяното от мен през десетте години прокурорско разследване, четиринайсетте седмици в ареста на Парижкия наказателен съд за леки престъпления и трите седмици в затвора „Ла Санте“. Именно загрижен за точността и достоверността, реших да не променям нито едно от имената на главните герои. Следователно всеки ще може да разпознае себе си и по този начин ще поеме своя дял от отговорност в това, което несъмнено ще остане документ за едно мъчително съдебно изпитание.“, казва още в началото Саркози. Споделя, че е боец – не премълчава нищо. Или онова, което пази дълбоко в себе си, е съвсем малко. Затова често реагира прекалено бурно, води „безсмислени“ битки. Понякога дори излишно засяга събеседниците си. „По този начин прогонвам лошите чувства от съзнанието си. Ето защо съм неспособен да намразя някого за дълго. Никому не гоня карез. Приятелите често ме упрекват, че бързо прощавам и лесно забравям обидите и предателствата. Осъзнал съм, че омразата е опасно чувство, което се самозахранва, засилва се ден след ден, докато стане неукротимо, ако човек сам не го спре. Колкото повече мразиш, толкова повече ти се иска да мразиш. И край няма. А след като тези чувства ми бяха чужди, не си представях, че другите биха могли да хранят същите към моя милост“, пише Саркози. Той дори не допуска, че може да разпали толкова силни и непредизвикани от нищо страсти. „Излиза, че съм бил крайно непредвидлив. И платих скъпо – със затвор. Немислимото се беше превърнало в действителност.“
Политическата кариера на Никола Саркози започва през 1983 г., когато печели кметската надпревара в Ньой сюр Сен – длъжност, която заема до 2002 г. След това става министър на вътрешните работи, после и на финансите, преди да бъде избран за президент на Франция от 2007 до 2012 г. Той е автор на четири книги, сред които „Републиката, религиите, надеждата и „Времето на бурите“, посветена на съвременните изпитания, пред които е изправена родината му. Саркози е известен с директния си стил и способността да провокира дебати. Неговите заглавия, както и кариерата му, продължават да подхранват дискусии за бъдещето на Франция.