Галерия „Мисията“ в София до 7 май представя изложбата „Най-малко 4 прегръдки на ден, поне 30 секунди всяка“ – съвместен проект на Мая Спасова и Ирис Дитлър. Инициативата е организирана от Държавния културен институт към министъра на външните работи в партньорство с Австрийския културен форум. Експозицията обединява снимки, рисунки, инсталации и перформативни интервенции, фокусирани върху тактилността и физическото присъствие в епоха на дигитална фрагментация. Заглавието на изложбата препраща към терапевтични и биологични норми, според които тридесетсекундното физическо съприкосновение регулира хормоналните нива на окситоцин и кортизол, поставяйки докосването в рамката на функционална необходимост.
Употребата на тялото като художествен инструмент и обект на изследване в изкуството има дълга и наслоена история, която преминава през радикални трансформации. Още от античността тялото е основната мерна единица за пропорция и хармония, но неговата политизация и превръщането му в „суров материал“ за артиста се случва най-ясно през ХХ век. С появата на пърформанса и бодиарта през 60-те и 70-те години тялото престава да бъде само модел и се превръща в самата медия. В този исторически контекст художниците започват да използват собствената си физическа обвивка като място за съпротива, болка или изследване на социалните граници. Работата на Мая Спасова и Ирис Дитлър се вписва в тази традиция, но я репозиционира в съвременния технологичен пейзаж, където основният дефицит не е политическата свобода, а самото сетивно преживяване.
Критическият прочит на изложбата изисква да се разгледа тялото не като идеализирана единица, а като пореста структура, която е в постоянен и често принудителен диалог със заобикалящата среда. Когато изкуството тематизира докосването, то неизбежно се сблъсква с въпроса за отчуждението. В свят, в който физическото разстояние е едновременно анулирано от технологиите и подчертано от социалните норми, жестът на прегръдката се превръща в обект на лабораторно изследване. Мая Спасова – с опит в мащабни международни форуми като Венецианското биенале, работи със системи и параметри, които създават нови пространства на близост, често граничещи с контролиран безпорядък. В нейните видеоклипове и инсталации тялото е точката, в която различни социални и лични вектори се пресичат временно.
От друга страна, Ирис Дитлър въвежда понятието „перформативни обекти“. Изработени от материали като стъкло, латекс, вълна и метал, те функционират като протези или инструменти, които разширяват или ограничават телесното пространство. Тук тялото се разглежда през неговите граници и ограничения. Изборът на материали – студенината на метала и стъклото срещу органичната мекота на вълната и латекса – създава тактилен дисонанс, който подчертава инструменталната природа на физическото съществуване. Тези обекти не просто придружават тялото, те го принуждават да заема определени позиции, като по този начин деконструират конвенционалните представи за комфорт и близост.
Изложбата поставя важни въпроси относно феноменологията на докосването. Дали прегръдката, когато е дефинирана чрез времеви параметри (30 секунди) и количествени показатели (4 пъти на ден), не се превръща в поредната биополитическа норма? Изкуството тук действа като дистанциран наблюдател на базисна човешка нужда, която е станала толкова екзотична, че изисква галерийно пространство, за да бъде реабилитирана. Творбите изследват как докосването оформя разбирането за Аза и Другия, като същевременно регистрират скръбта и копнежа на тела, които често се чувстват излишни в една изцяло цифрова среда.
Проектът на Спасова и Дитлър не предлага сантиментално връщане към миналото. Той по-скоро документира настоящото състояние на човешкото битие, в което границите между себе си и околните са флуидни и нестабилни. Ръцете, представени като двигатели на ума и сърцето, са разгледани в тяхната двойнствена роля на даващи и получаващи инструменти. Този обмен е фундаментален за социалната структура, но в контекста на изложбата той е подложен на дисекция. Перформативните интервенции изваждат докосването от интимната сфера и го поставят в публичното пространство на галерията, превръщайки го във форма на съпротива срещу общата сетивна десензитизация.
В крайна сметка „Най-малко 4 прегръдки на ден, поне 30 секунди всяка“ функционира като критичен архив на съвременното присъствие. Тялото е представено като място на напрежение, където биологичните нужди се срещат с технологичните реалности. През погледа на двете художнички изложбата се превръща в пространство на творчески обмен, което не търси крайни отговори, а по-скоро изследва възможността за докосването като трансформиращ потенциал и форма на лечение в свят, доминиран от дистанция и алгоритми. Експозицията остава важно свидетелство за това, че въпреки опитите за дигитализация на опита, физическото пространство на тялото остава последната територия на автентичното присъствие.
Пламен В. ПЕТРОВ