Изкуството има силата да прескача граници, да стопява културни различия и да вплита нишки от чужди светове в познатия ни килим. Именно подобно преплитане разкрива новата изложба „Как изкуството на Япония и Китай навлиза в българските земи до края на XX век“, която неотдавна бе открита в София. Едно наистина завладяващо пътешествие, което проследява не само пътя на далекоизточните шедьоври до българските колекции, но и отпечатъка им върху културата ни. Изложбата е разположена в Софийската градска художествена галерия и може да бъде разгледана до 31 август. Към нея е издаден и подробен каталог, който обогатява представената информация.
Кураторът на изложбата Красимир Илиев подчертава, че България, макар и географски отдалечена от Изтока, е била изненадващо отворена към изкуството на далечните земи. Това се дължи до голяма степен на индивидуални ентусиасти и колекционери, които още от края на XIX век започват да събират японски и китайски произведения. Тези ранни „прониквания“ са били по-скоро спонтанни, водени от личен интерес и естетическа чувствителност, отколкото от организиран внос.
Представете си виенските салони от края на XIX век, където вее екзотичен полъх от Япония – ветрила, гравюри, кимона. Тази „японизация“ бързо намира път и към българските земи, често чрез сънародници, живели и учили в чужбина, които носят със себе си не само знания, но и предмети, отразяващи актуалните европейски тенденции. Китайското изкуство, с неговата хилядолетна история и рафинирана естетика, е привличало с мистерията и дълбочината си. Красимир Илиев разказва за първите колекционери, които са били истински визионери – хора, които виждат стойността в чуждите артефакти много преди те да станат широко достъпни или популярни. Тези пионери са били двигател на процес, който днес ни позволява да се насладим на толкова богато културно наследство.
Изложбата умело проследява различните канали, по които далекоизточното изкуство е достигало до България. Освен споменатите вече частни колекционери значителна роля играят и търговските пътища. През XX век, особено след Втората световна война, когато България е част от Източния блок, контактите с азиатските страни се засилват. Дипломатически подаръци, културен обмен и дори специализиран внос започват да обогатяват българските музейни фондове и частни колекции.
Красимир Илиев обръща специално внимание на периода след 1944 г., когато връзките с Китай и Япония, макар и ограничени от идеологическите рамки, стават по-системни. Много българи заминават да учат и работят в тези страни, а при завръщането си носят не само спомени, но и предмети на изкуството. Интересен факт, споменат в материалите за изложбата, е как дори в условията на централизирано планиране вкусът към източното изкуство успява да си проправи път, понякога по неочаквани и заобиколни друмища. Важно е да се отбележи и ролята на държавата, която в определени периоди активно подкрепя придобиването на образци на източното изкуство, осъзнавайки тяхната културна и образователна стойност.
Един от най-интригуващите аспекти на изложбата е не само показването на самите произведения, но и разглеждането на тяхното влияние върху българското изкуство и дори върху ежедневния бит. Японизмът например е оставил отпечатък върху българската живопис и приложно изкуство, особено в началото на XX век. Мотиви от японски гравюри, елементи от китайска калиграфия или символика, се появяват в произведения на български художници, вдъхновени от красотата и изяществото на Изтока.
Красимир Илиев подчертава, че това влияние не е било просто копиране, а по-скоро творческо преосмисляне. Българските художници са възприемали чуждото, пречупвайки го през собствената си културна призма, създавайки уникални хибриди. Изложбата ни показва как далекоизточните предмети – от фини порцеланови вази до изящни копринени платове – са намирали място в българските домове, променяйки интериора и носейки със себе си дъх от далечни земи. Това е доказателство, че изкуството е универсален език, който може да свързва хора и култури по начин, който надхвърля всякакви граници и предразсъдъци.
Изложбата „Как изкуството на Япония и Китай навлиза в българските земи до края на XX век“ не е просто експозиция на красиви предмети. Тя е увлекателен разказ за културни мостове, за човешко любопитство и за силата на изкуството да променя и обогатява света около нас. Истинско събитие за ценители. Ако искате да се потопите в една източна градина насред София и да разберете как далечни земи са се преплели с нашата история, не пропускайте да я посетите до края на август. Ще останете не само очаровани, но и ще научите много за една по-малко известна страница от българската културна история, макар и с въпроси, които остават да витаят във въздуха. Както, струва ми се, и трябва да бъде.
Пламен В. Петров