Александър Секулов, поет, романист, драматург на Пловдивския театър и притежател на „Аскеер“ за пиесите си „Няма ток за електрическия стол“, „Дебелянов и ангелите“ и „Народът на Вазов“, се завърна от Будапеща. Там със спектакъла на Диана Добрева „Одисей“ по негов текст беше открито единадесетото издание на международния фестивал MITEM, един от най-елитните и влиятелни тематични форуми в Европа, чиято цел е да покаже широка гама от престижни и новаторски режисьорски стилове, авангардни жанрове и подходи. Според Атила Виднянски, основател на фестивала, най-важната цел е да се възстановят мостовете в театралното изкуство, разрушени от политиката, да се посочват представления и творци, които обновяват собствените си национални театрални традиции. Секулов разказва, че докато гледат „Одисей“ в Будапеща, много от зрителите притихват просълзени, за да се замислят, провокирани от видяното и търсещи отговори на много въпроси.
Сега Секулов е на литературно турне из България, за да представи най-новата си книга със знака на „Хермес“ „Възхвала на провинцията“. В нея блестят кратки белетристични форми – остроумна есеистична проза, малки текстове фойерверки, създавани по различни поводи, философски прозрения, спомени, оцветени с хумор и любов, снайперистки афоризми. По време на обиколките в страната Секулов говори и за другите си две съвсем „пресни“ творения „Жена на вятъра“ и „Корабът на сирените“. Те не се побират в жанрове и стилове, просто доставят удоволствие извън литературния канон. И двете са много морски и много гръцки – авторът има завидни познания за мореплаването, за Егея, за битието на моряците и копнежите им. За Секулов всяко пътуване е метафора на живота с неговите земетръсни емоции. В сюжетите му има всичко – любов, черен или бял хумор, страхопочитание към смъртта. Така е и в другите му романи – „Колекционер на любовни изречения“, „Малката светица и портокалите“, „Господ слиза в Атина“, „Островът“, „Скитникът и синовете“, така е и в поетичните му сборници „Карти и географии“, „Възхитително и леко“, „Море на живите“ и „Хроники и химни“.
– Четейки „Възхвала на провинцията“, се питаш провинцията ли е нашето спасение, господин Секулов?
– За уседнал човек като мен това наистина е така. Пловдив е съвършеният град за живеене. Мога дълго да изброявам причините, но ще се спра на една: естествената, мека, дълга светлина през всички сезони. Неправилната геометрия на Пловдив, този флирт между хълмове и къщи, между улици и дървета позволява на светлината неуморно да се стича, процежда, промушва, връхлита, наднича, намига от всяко ъгълче. Светлината в Пловдив идва като усмивка, която опрощава и благославя. Извън това всеки човек е провинция на Бога. Провинцията е сфера, столицата – отсечка. Да не кажа пунктир.
– Писателят и най-близък ваш приятел Цанко Лалев казва, че новата ви книга е правена като сал на корабокрушенец – взели сте всичко от вълните на живота. Как избирате какво да грабнете?
– Като всеки добър човек Цанко е щедър и в това сравнение. Преди 15 години престанах да водя своята колонка, наречена „Под игото“, във вестник „Марица“. Писах я 15 години, без неделите. Отказах се, когато се появиха социалните мрежи. И от целия поток от вести и факти през онези времена се събраха трохите, от които съм се опитал да замеся хляба за „Възхвала на провинцията“. Дано нахранят някого.
– Афоризмите ви нямат край, но „Българският любовник е брат близнак на българския революционер“, е без конкуренция – защо и в секса, и в революциите само приказваме?
– Ако изпаднем в обичайното себеотричане като народ, ще вземем гореказаното за абсолют. Но не е така! Необходимо е да обърнем матрицата на националната психология. Да престанем за единствен национален идеал да имаме революционера, а равностойно до него да поставим българският строител. Не да изличим единия, а да ги приемем един до друг. До обясним на самите себе си, че няма друг начин да живеем по-добре.
– Пишете, че превръщаме кръчмата в парламент и обратното. До кога?
– За добро или зло, всичко написано в българските класически произведения се повтаря до безкрай. Каквито са ни измислили Вазов, Ботев, Алеко Константинов, Захарий Стоянов, Симеон Радев – такива ще сме. И вярвам, че са ни измислили гениално.
– Твърдите, че нашият Великден ще настъпи, когато се научим да възкръсваме, а не да оцеляваме… Какво ни пречи да възкръсваме?
– Нека се държим за вярата и смирението. Нека да отглеждаме чувството си за благодарност. Тогава може би идните дни ще бъдат по-светли.
– Разбрахте ли народа на Вазов три години след премиерата на едноименната ви пиеса в Народния театър? Дали пълните салони са отговор на въпроса „Де е България?“.
– Ако някой ми бе казал, че този спектакъл ще се играе пред пълни салони в продължение на три години без особена рекламна кампания, нямаше да му повярвам. И съм щастлив. „Народът на Вазов“ и „Дебелянов и ангелите“ в Пловдив означават много за мен и съм безкрайно благодарен на публиката, която ги търси и има нужда от тях. Това е важен знак, че без значение какви са времената и какъв е пропагандният шум, мислим и анализираме миналото си, преизграждаме отново и отново отношението си към понятията род, народ и родина.
– Още ли сте убеден, че предпочитаме да страдаме, вместо да работим?
– Вече съм напълно убеден, че страдаме, защото ни пречат и си пречим да работим.
– Категоричен сте, че между писането на книги и варенето на ракия има много общо. Какво е то?
– Радостта от зреенето, ферментацията, дестилацията. И цялата споделена с приятели радост след това.
– Израснали сте сред пловдивската бохема, какво от нея е непоклатимо застопорено в душата ви?
– Отношението към Пловдив като към вечен град, напълно безразличен към империите и столиците. И радостта от правенето, което носи радост.
– Колко професии на чаршията усвоихте, докато изучавахте гръцки в Солунския университет?
– О! Разнасял съм кафе за собствениците на автоморги край площад „Вардари“ в квартала на проститутките. Копал съм основи на вили в квартала на богатите „Панорама“. Бил съм помощник на сервитьорите в най-класната таверна на тогавашен Солун „Архипелагос“. Да не забравяме, че като войник съм бил градски пожарникар в пожарната на улица „Тодорини кукли“. Имам загасени над 250 пожара в София. Мятал съм се из живота като живо доказателство за фразата „Той може всичко, но това е всичко, което може“.
– Като тънка нишка през всичките ви текстове върви темата за българската памет. Защо я унищожаваме?
– Не бих казал, че чак толкова я унищожаваме. Просто никак не умеем да я ползваме.
– Разкажете за гастрола на пловдивската суперпродукция „Одисей“ в Будапеща.
– Не може да се озовеш на фестивал, в който участват продукции на големи световни театрални режисьори, без организаторите да са сигурни в качествата и въздействието на спектакъла, който канят. В Унгария трупата на Пловдив доказа достойнствата си през 2023 година, когато влезе в официалната селекция на Международната олимпиада с „Коприна“ на Диана Добрева. Веднага след това дойде поканата „Одисей“ да открие MITEM. Нека бъда честен: не сме си представяли, че ще откриваме форум, на който с премиерните си постановки гостуват Ян Фабр, Теодорос Терзопулос, Алесандро Сера, Валерий Фокин. Логистиката за „Одисей“ беше много сложна и скъпа – 100 души с огромен декор. Но безупречната организация и колегиалното отношение и уважение на домакините от Националния театър на Унгария може да бъде описано в книга и изучавано. Внимание към всеки детайл, ясен протокол при всяка възникнала ситуация, ненатрапчива готовност да бъде оказана помощ. Много има какво да научим от тези хора. И разбира се, връхната точка бяха неистовите аплаузи на финала. Те продължиха над 10 минути – в различен ритъм и честота, приличащи на барабани, които водят в бой, но бой в името на красотата и изяществото, в подкрепа на артиста на сцената.
– Едва ли някой от зрителите е скочил на крака, това като че ли е явление само в България.
– Там никой не си позволява на стане от мястото си. За втори път ни се случва да чуваме тези аплодисменти, наречени „железни“. Дори мисълта за тях ни кара да настръхваме от вълнение. Въздействието на „Одисей“ се пренесе в пресконференцията, която продължи повече от час. Фоайетата бяха буквално претъпкани. Директорът на Националния театър на Унгария и селекционер на фестивала Атила Виднянски каза пред всички, че не е имало по-вълнуващо и по-емоционално откриване от „Одисей“.
– Докато гледахте чуждите представления, какъв сравнителен анализ направихте: с какво българският театър превъзхожда европейския и в какво изостава от него?
– В момента българският театър е изключително богат на творческа и естетическа енергия, на стилове и жанрове, на наш и чуждестранен драматургичен репертоар. Това са плюсовете. Три са огромните минуси. Първият – състоянието на сградите. На държавата спешно й трябват поне три нови, съвременни театъра с последен писък в сценичната техника. Освен това е абсолютно задължително тя да приведе в приличен вид повечето от театрите. Вторият минус – театрите в България нямат държавни гаранции за своето съществуване. Трупите имат нужда от диференцирани, ясни и адекватни цели, развитие и предназначение в различните региони. Третият минус – липсва форма на ясна и официална държавна политика в критериите за нивото на спектаклите. За себе си съм направил извода, че публиката по света държи особено на симбиозата от ярка визуалност и тематично-словесни открития.
– Текстът ви в „Моби Дик“ в Народния театър е в стила на световните епоси за странстващия човек: в случая из морската шир в преследване на белия кашалот в търсене на отмъщение за отхапан крак и прекършена чест. Как се пише подобна творба?
– Като си знаеш мястото в отбора от чудесни колеги, събрани от режисьора. Когато не се отказваш, когато падат сцени и персонажи, изхвърлени от репетиционния процес, както и когато се появяват съвършено нови и неочаквани. Ако накрая успееш да намериш новия съвременен език, на който да разкажеш мита, е добре. В конкретния случай с „Моби Дик“ е важно да се каже, че текстът е писан от мен, но цялостната му подредба е на Диана Добрева.
– Каква е провокацията в новата ви пиеса „Без кръв“, повдигнете завесата над сюжета.
– Спектакълът ще е копродукция между театрите на Пловдив и Велес по едноименната книга на Алесандро Барико. Историята разказва как само любовта затваря раните на братоубийствените войни. Режисьор ще е Диана Добрева.
Участва в протести пред парламента в Атина през 2011 г.
Сблъсква се с революционери на стоп и бунтовници на повикване
Приключенията и срещите на Александър Секулов нямат край, неслучайно е толкова плодовит като автор. А като истински сериозен автор, не забравя нито едно лице, нито едно събитие, нито един детайл, защото всичко това и много още му трябват за всяка следваща история. Самият той шеговито обяснява във „Възхвала на провинцията“, че примерно, проучвателният рейд за романа му „Господ слиза в Атина“ всъщност започва от годините, когато изучава гръцки език в Солунския университет и изкарва хляба си сред плебса, без да се прави на велик интелектуалец. Във времето той десетки пъти пребивава при съседите, с които има и кръвна връзка по майчина линия. Пътува из Гърция и като репортер на вестник, и като изпълнителен директор на фондация, и като писател, и като поклонник в манастирите на Атон, и като редови член на яхтен екипаж. „Може да се каже, че съм се разкарвал със социалния асансьор из всички етажи на гръцкото общество“, казва Секулов във „Възхвала на провинцията“.
През 2011 година се озовава и в лагера на протестиращите пред парламента в Атина. Революционното му участие и балканската му съпричастност в гражданските искания включват и пиене на бира след полунощ, слушане и запомняне на невероятни сюжети за по-кратки или за по-дълги разкази. Пред очите на Секулов се случват и сблъсъци с полицията. Тогава той за първи път се убеждава съвсем на живо, че в Европа има революционери, пътуващи на стоп, „бунтовници на повикване“, които се местят из държави и градове, по-явно или по-задкулисно подкрепяни от мъгляви структури.
Албена АТАНАСОВА
