Театърът е мястото, където тълпата се превръща в нация, казва Томас Ман. Генералният въпрос е дали съвременните родни автори осъзнават своята мисия и дали шефовете на трупите, частни или държавни, налагат политиката на класиката ни, колкото и оскъдни като количество да са нейните творби. Състезанията за нова българска драматургия не са масова стратегия за откриване на имена и качествена продукция.
През годините конкурсът в Театър 199, наречен на голямата Славка Славова, лансира перспективни писачи. Много показателно е, че някои от тях са и актьори – от първия победител с пиесата „Жарава“ Димитър Кабаков, който по-късно се отдава най-вече на режисурата, през Николай Гундеров със „Сълза в супермаркета“ и „Боклук“ на Елена Телбис, до „Кулата“ на Борис Кръстев. Пак в прочутото арт мазе зрителите харесват авторските моноспектакли на Ива Тодорова, ученичка на Крикор Азарян, а Екатерина Георгиева, възпитаничка на Ивайло Христов, се представи в началото на лятото с „Шишарки“. Явно и актьорите се чувстват ощетени от липсата на стойностни фабули и без да влизат в словесни шпаги с тези, от които ги очакват, се залавят собственоръчно да измислят сюжети.
Сред отличниците в най-новата вълна е Лило Петров, синът на Теодора Димова и внукът на Димитър Димов, който спечели надпреварата в Нов български университет с „Добролюб“ – за механизма в доносите за Държавна сигурност, после и „Икар“ с „Ботушът“ – за последствията от Народния съд върху самите палачи и невинен свидетел, а сега работи сценария за сериала „Майките“ по романа на Теодора Димова. Теа Денолюбова пък спечели одобрение с „Боже мой“ – монодрама за Христо Мутафчиев, чийто герой разсъждава за отношенията между света и Исус Христос в бара на Юда.
Какво „българско“ да очакваме през новия сезон, започващ до броени дни? В Народния театър, който празнува 120 години от своето рождение, през септември и октомври, а да се надяваме, че и след това, ще гледаме емблематичните „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ на Яворов, „Големанов“ на Ст. Л. Костов, „Виновният“ на Димитър Димов, „Антихрист“ на Емилиян Станев, „Великденско вино“ на Константин Илиев, „Духът на поета“ и „Плач на ангел“ на Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Каквото, такова“ на Недялко Йорданов. Мирела Иванова („Бележките под линия“ и „О, ти, която и да си“), Оля Стоянова („Страх за опитомяване“, „Цветът на дълбоките води“), Александър Секулов („Народът на Вазов“) са от следващата генерация драматурзи, чиито текстове са достойни за трите академични сцени.
Парадоксално е, че докато върви юбилейният сезон на най-българския театър, репетиции на категорично антибългарската пиеса „Оръжията и човекът“ започва световният Джон Малкович. С риск да стана досадна, припомням, че единствено „Филтър“ абсолютно подробно и аргументирано отдавна анализира така наречената пиеса на Бернард Шоу, в която българите са представени като диваци и варвари. И да, чела съм пиесата – тя не е никаква сатира, а едно към едно оплюва младата ни държава в дните на Сръбско-българската война, в които армията постига чутовни подвизи и цяла Европа говори за тях. Както се знае, Бърнард Шоу е велик интелектуалец, но в случая се изявява като махленец представител на същите тези Велики сили, които никога не позволиха България да възроди икономическата и политическата си мощ. Излишно е да виним Малкович – едва ли заради балканското у себе си е седнал да чете историята ни. Още повече че той е предложил на Народния театър още едно заглавие – най-новата пиеса на Том Стопард, която е тотален хит в Лондон.
В същото време се говори, че Народният театър не приема „Убийството на Богородица“ на Стефан Цанев – и, да, и нея съм чела. Защо в Турция я играят от години, а тук не я искат? Това е въпросът.
Тези дни се заговори, че Йерней Лоренци проявява горещ интерес към „Времеубежище“, прочутия роман на Георги Господинов, спечелил „Букър“. На словенеца, който постави „Орфей“ с академиците, очевидно му харесва да работи с тях, въпреки че зрелището, което струва огромна емоционална и физическа енергия на актьорите – плюс една разрязана до „Пирогов“ ръка на Деян Донков, не фигурира в програмата за септември и октомври. Разбираемо Лоренци е изкушен от писателя с най-престижната международна награда преди Нобеловата, от перспективата името му да пълни и последното място. Но както се знае, „Времеубежище“ е сложна, много сложна материя. Досега само Теодор Ушев направи кино от Господинов – „Сляпата Вайша“ стигна до номинация за „Оскар“, а в 27-минутната анимация „Физика на тъгата“ звучат гласовете на баща и син – Доналд и Росиф Съдърланд, които разказват историята зад кадър и произнасят ключовата за книгата фраза „Аз сме“. Но и в двата случая Ушев и Господинов работиха в тандем. А досега не се е чуло Господинов да прави драматизация на „Времеубежище“. В момента той е плътно ангажиран с представянето на новия си роман „Градинарят и смъртта“. Едва ли обаче Йерней Лоренци ще си позволи сам да се заеме с драматизацията на „Времеубежище“.
Сред поредицата от гостуващи режисьори през следващите месеци в Народния театър отново е и Иван Пантелеев. В афиша са неговите „NeoДачници“ по Горки и „Капитал(на) грешка“ по Йодьон фон Хорват, чиито герои и послания стигат до 2150 година. Говори се, че Пантелеев е предложил Брехт.
В Сатирата възраждат легендарна творба на Валери Петров
Николай Урумов ще постави „Когато розите танцуват“
Николай Урумов, който направи в Сатирата „Криворазбраната цивилизация“ на Добри Войников, сега се готви да постави „Когато розите танцуват“ на Валери Петров – 65 години след хита на Гриша Островски в същото арт пространство. От тогавашните участници в трите новели за любовта при различните възрасти продължава да свещенодейства единствено Ицхак Финци. Негови партньори в някогашната версия са Вели Чаушев, Никола Анастасов, Иван Андонов, Татяна Лолова, Васил Попов, Невена Коканова, Цветана Гълъбова, Петър Пейков, Златина Дончева, Георги Парцалев, Енчо Багаров… В „Когато розите танцуват“ героите спорят колко струва любовта в ХХ век, дали тя е достойна за цветята, които Младия иска да й поднесе – все основни теми на деликатния човеколюлец Валери Петров. Леон Даниел също ги интерпретира в своето представление, което е от евъргрийните в Младежкия театър с незабравимите Димитър Буйнозов и Стефан Воронов.
Николай Урумов доказа, че е от артистите, които свалят шапка пред българските автори и със „Зимните навици на зайците“ – смешната пиеса на Станислав Стратиев за тъжния български модел. Урумов я режисира в Ловеч, а за спектакъла покани Асен Блатечки.
В бара на Сатирата, където вече няколко от актьорите спечелиха любопитството на публиката с почти биографични изповеди, е ред на Михаил Сървански – той ще излее емоции, облечени в думите на Михаил Тазев.
Албена АТАНАСОВА
