Мащабна ретроспектива на големия художник в Градската галерия в Пловдив събира най-добрите му картини, определяни като спектакли на катарзиса.
„Приеман, отхвърлян, дързък и напорист, нелицеприятен, спорен и противоречив, той безспорно се наложи в изкуството ни не само като неповторим творец, а преди всичко като един от тръбачите на българската пластическа култура. Той беше, той е художник, към когото може да се приближиш само като го измерваш не с нашата, а с неговата мярка, която ни е наложил с творческата си воля, със силата и енергията, която носи, с вярата в това, което прави. Той не беше от хората, с които можеш да разговаряш тихо и спокойно. Неговите истини не само бяха казани силно и директно, но преди всичко с онова високо емоционално напрежение, което заразява със силата на вълнението и искреността си, с което превръщаше картината в истина без козметика, без грим и червило – истината на творец със своя позиция и верую в мисията на художника. Дързък, остър и полемичен, той носеше спора в себе си като жизнена необходимост. Спореше с всички и най-много със себе си. Не беше лесен и в отношенията, и в изкуството си. Не се колебаеше, когато трябваше да внуши една идея – нещо повече. За него всичко е позволено – от гротеската и иронията, от нарушеното равновесие и хармония – до свръхестествени емоционални и исторически пространствени връзки, които превръщат патетичното в обикновен карнавал и извисяват комичното до нравствени обобщения с трайна историческа и човешка стойност. И ако до вчера той беше съизмеримост за приносни истини, валидни за цялостното развитие на нашето изкуство, ако до вчера беше един от нас, днес той е Сам – с онази духовна мярка, неподвластна на обикновените човешки страсти и пристрастия, която разделя живите от трайния живот във времето и пространството.“
Това пише на 18 март 1994 г. художникът Светлин Русев на една от страниците на вече несъществуващия вестник „Култура“. А поводът е прощален – България е изгубила едно от най-ярките си имена в развитието на художествената сцена през втората половина на ХХ век. Загубила е майстора на четката, човека Йоан Левиев, когото всички зоват простичко Йони.
Днес – 30 години след кончината на художника и 90 години след рождението му, в Градската художествена галерия в Пловдив се откри мащабна ретроспективна изложба на Йоан Левиев. Като опит за припомняне, като опит за осмисляне, като опит за незабрава. В експозицията, озаглавена „Йоан Левиев“, са представени 85 платна от автора. Куратор е директорът на институцията Красимир Линков, който среща публиката с художника чрез неговите най-добри живописни произведени от серии, които самият Йоан Левиев особено цени. В залата се открояват платната от живописните цикли „Царски времена“ и „Ахилес“. „Атаката на Ахилесовците“, „Парадът на Ахилесовците“ и другите композиции от тази поредица са „впечатляващи спектакли на катарзиса на човешката душа, на борбата за надмощие, в която триумфалната победа се изражда в бутафорен изблик на опиянение“, пише Линков в монография за автора. По думите му започнатият още през 80-те години на XX век цикъл за царете и шутовете, за кукловодите и марионетките прехвърля историческия вододел на обществените промени през 1989 г. и се разгръща и в новото демократично време. В експозицията са включени и въздействащите портрети на бащата и майката на художника, а също така на театралния режисьор Юлия Огнянова, оперния певец Асен Чавдаров, писателя Здравко Попов и други известни съвременници на автора. Поднесени с характерните за Левиев „категоричност и драматизъм, те в същото време са поетични и дълбоко лични като отношение“. Публиката ще види картини и от други важни теми и жанрове в живописта му: легенди и истории, социална проблематика, Пловдив, пейзажи, произведения от поредиците „Архангели“, „Човекът – предмет на изследване“. „Това, което най-лесно бихме могли да наречем монументален стил в неговото изкуство, в основата си е ясен стремеж към публичност. Публичност, съпроводена от доблест, отговорност и гражданска позиция“, отбелязва Красимир Линков.
„Известен с чувството си за хумор, интереса към притчата, играта, преобръщането на царе и шутове, кукловоди и марионетки, Левиев би се забавлявал от малкия хепънинг, поднесен на гостите от екипа на галерията. Сред тях бродеха маскирани шутове (възпитаници на Националната гимназия за сценични и екранни изкуства). И докато единият замислено съзерцаваше множеството, другият щедро го коронясваше с шутовска корона – всъщност емблема на свободата да казваш истината с риск да станеш за смях или да получиш плесница от властта.
Много от картините от най-известните серии на художника „Царски времена“, „Ахилесовците“, „Архангели“, „Човекът – предмет на изследване“ са от богатия живописен фонд на Пловдивската галерия. Тази великолепна сбирка заслужава да бъде достъпна за публиката в постоянна експозиция на Йоан Левиев“, убедена е дъщерята на художника – Йоана Левиева-Сойър. По покана на ГХГ-Пловдив в изложбата със свои творби са се включили Националната галерия, Софийската градска художествена галерия, Столична библиотека, градските художествени галерии в Бургас, Търговище, Шумен, Монтана, Добрич, Велико Търново, Габрово, Ловеч, Плевен, Разград, Русе, Смолян, Стара Загора. Ценни творби предоставят дъщерята и съпругата на художника, както и колекционерите Петър Пиронков и Христо Чиплаков. Изложбата е в Културния календар на община Пловдив.
Като своеобразна реакция на срещата си с изкуството на автора отново се яви идеята в Пловдив да бъде създадена Къща музей на името на Йоан Левиев. В обръщение до кмета Костадин Димитров, Общинския съвет и директора на ГХГ Красимир Линков наследниците на художника, отбелязват: „Няма по-добър паметник за художника от това тези картини да излязат завинаги от депото и да станат част от постоянна експозиция в негова памет. Като негови наследници, и ние разполагаме с негови произведения, които също сме готови да предоставим на ротационен принцип, за да бъдат показани в къща музей. Не за пръв път се обръщаме към община Пловдив с това предложение и горещо се надяваме настоящата администрация да направи тази мечта реалност. Разбираме, че две къщи на територията на Стария град – Синята къща и Данчовата къща, са били наскоро ремонтирани, а в близост до обновената Дондукова градина също има общински имот, подходящ за целта“.
Всъщност инициативата за създаването на къщата музей „Йоан Левиев“ беше подета преди вече десетилетие, но уви, тогава тя не намери приемственост. А че идеята има смисъл, е факт. Друг е въпросът възможно ли е да се случи, дали искаме и имаме ли волята да го направим? И отговорът на този въпрос като че ли е още по-отчайващ.
Пламен В. ПЕТРОВ
