Йордан Ръсин, един от най-ангажираните актьори не само от своята генерация и не само в Театър „Възраждане“, за пореден път печели познавачите – с моноспектакъла в Топлоцентрала „Викове от подземието“ по „Записки от подземието“ на Достоевски в адаптация и режисура на Стоян Радев. Представление за вътрешните конфликти на модерния човек, за самотата, отчуждението, страха от близост, разрушителната сила на собствените мисли, за свободата и морала. „Подземният човек“ слага пръст в раните си, стига до саморазобличаване, изразява несъгласие с уредения свят и неговите закони, без да пести личната си вина и безсилие. Ръсин, който има два Аскеера, един „Икар“, както и магистратура по „Литература, кино и визуална култура“ от Софийския университет „Свети Климент Охридски“, напоследък става все по-масово известен и заради своя цветен Камен в „Мамник“, който е сред най-интересните и автентични персонажи в сериала на БНТ по романа на Васил Попов.
– Може ли да ви стресне образ на Достоевски, господин Ръсин?
– Всяко подобно предизвикателство е страховито. Вярно е, че преди време бях Кирилов в „Бесове“ на „Сфумато“, но с Достоевски винаги има едно „Боже, боже, трябва да внимавам“ – хем да пипаш внимателно, хем да се впуснеш без паника. Това са героите на Достоевски – с висока температура. Горещо ли ти е, нищо не е подредено, едно плюс едно не е равно на две. Така че при челния сблъсък със света на Достоевски изпитваш страх и уважение. Защото той знае, че у всеки има по един подземен човек. Както казва неназованият разказвач от романа, всеки носи тайни, които би споделил само с приятели, и то под секрет, други, които не би открил пред никого, и трети, които се бои да признае дори пред себе си. Подземният човек е изпълнен с тъмни нюанси, другите не го интересуват. Но макар и на дъното, се чувства някак по жив. Въпреки отчаянието, че действителността понякога ни принуждава да вървим срещу всичко добро и прекрасно.
– Тоест зрителите да очакват трагедия?
– Стилът на постановката донякъде е стендъп. Както знаем, има много сериозни и драматични комици – като Лени Брус, например. Не че при Достоевски няма хумор, но усмивката му е крива. В началото на спектакъла тръгвам по-леко, после постилам килима, за да отведа зрителите в най-тежката част, която е същностната: спасение има само в истината.
– Покрай репетициите извадихте ли нещо от самия себе си?
– И аз, разбира се, кътам тайни. Е, не съм чак като герой на Достоевски. Текстовете, с които работиш, интересно рефлектират върху теб в зависимост от това на какъв етап от живота си. Затова може би чрез монолозите на персонажа чистя някакви тъмни неща в себе си. Разбира се, не си мисля, че веднага ще успея, но все пак е някаква възможност.
– Дали и в съвременното ни общество изборът на доброто не е само привиден?
– На теория можем да сме съгласни, че някой е подлец, но на практика бягаме от тази истина. Като че ли се трупа доста отчаяние по Достоевски. Самият той неслучайно припомня, че няма особена промяна от варварските времена и че същността на човека остава тъмна. Но според него можеш да се възвисиш чрез омразата и може би чрез прошката.
– Понеже говорим за истината, каква е тя според вас за актуалния пейзаж в българския театър, заплашен от инвазията на халтурите?
– Винаги е имало халтури и винаги ще ги има – като контрапункт на смислените постановки. Може би няма как да се мине без противоположности, без „да“ срещу „не“. Но дори като се обърнем назад, виждаме, че проблясъкът по сцените от наистина стойностни спектакли не се случва често. Качеството взима връх за кратки периоди. Но пък тук и сега халтурата ни провокира да се борим за качество, тя е стена за преодоляване. Това е времето ни, ясно е какво изисква от нас. След като завърших НАТФИЗ, бях убеден по младежки, че изкуството може да променя. Днес това вече ми се струва леко наивно. Постепенно започнах да вярвам, че по-възможно е случването на вътрешното сътресение, на катарзиса. Дори единствен миг на пречистване е по-ценен от гръмки фрази като „Тази пиеса ми преобърна живота“. Въпреки че не бива да се абсолютизира. Най-важна е срещата между театъра и публиката в този час и половина, в който всичко странично замира и зрителят не мисли изключил ли е печката и че утре отново е длъжен да отиде на работа. Ако има подобни мисли, срещата не се е състояла. Добрият театър създава друга реалност, в която истинският свят изчезва.
– Чеховите герои много ви „лежат“ – и в „Три сестри“, и в „За едно явление от електричеството“, и в „Иванов“, но разкажете как репетирахте с Йосиф Сърчаджиев в „Рогоносци“ по Молиер?
– Бяха от най-невероятните репетиции в кариерата ми досега. Прочетохме пиесата „на маса“ и хоп, готово – на сцената. Естествено, Йосиф Сърчаджиев е много взискателен към текста – публиката да го чува, ама кристално да го чува. За да го бъде разбере. За него е важно да дълбаем в поведението на героите, на отношенията им. Много държи да е истинско, да не „наиграно“. При него имаш огромна свобода да предлагаш. Огромна лекота, никакъв тормоз.
– Какъв е диалектът, на който говорите в „Мамник“?
– Пернишки. Нали съм от село Студена.
– Какво е най-доброто, което остана у вас от селското ви битие?
– Може би съм малко див, въпреки че се старая да не бъда. Който е от село, знае, че там работата никога не свършва, че в селската къща винаги има нещо за правене. Бабите ми, дядовците ми, майка ми, баща ми никога не са спирали. Дядо ми, който вече е по-възрастен, не може да стои мирно, денонощно трябва да чопка, това му е в природата. Родителите ми също постоянно вършат нещо извън професиите си – за децата, за внуците, за двора… Вероятно тази безспирност е останала вътре в мен. Моят професор в Академията Снежина Танковска, светла й памет, в първи курс ни казваше: „Дори не осъзнавате колко чиста и сурова енергия носите, преди да влезете в НАТФИЗ“. Прибрах думите й в душата си и периодично си ги припомням. Защото с времето професията започва да те шлайфа и ти разбираш някои неща, настаняваш се в някакви параметри. И е хубаво, и е лошо – ставаш по-обигран, по-професионален, но губиш искрата, която постепенно влиза в граници. А това вече е опасно, тя не бива да угасва, че без нея закъде. Но и хаосът е опасен. Много тънък е моментът, в който опитът и природата се срещат. Понякога си казвам, че не съм готов, че ми липсва баланс. Именно в подобни мигове осъзнавам, че имам още да уча, ама не по учебници, а по интуиция, с актьорска хитрина, за да е перфектно, да е красиво, да работи.
– Имаше ли възможност да тръгнете по друг път?
– Преди академията бях един човек – близо до кота нула, после станах друг, със знания и смисленост. Бях чел „Под игото“, разбира се, и още няколко книги, но нищо повече. Футболът ме интересуваше повече, тренирах осем години. Никой вкъщи обаче не е размахвал пръст, докато сме говорили за бъдещето. Е, да, понякога казваха „Защо да не станеш лекар или зъболекар?“, тъй като са хубави и добре платени професии, но до тук. Нямаше натиск от сорта на „Искам да кандидатстваш медицина!“, разполагах с пълната свобода да избирам. Харесваше ми да правя фокуси с карти, бях много ловък. Но мързеливец и готован, когато настъпваше часът да се действа. Баща ми ходеше, разпитваше, решаваше успешно всички дилеми. Разбра всички подробности за консултациите в НАТФИЗ. Звънна на приятел, който ме прати при Васко Чушев от Пернишкия театър, светла му памет. А докато той ме подготвяше за кандидатстудентските изпити, ходех на курсове за крупие, за да започна работа в казино. Не съм хазартна личност, сега само един път в годината влизам да играя. Та тогава бях решил, ако не стане от раз в академията, да не се отказвам. Щях да опитам втори път, но дотам. Не ме ли приемат, значи не е за мен, а и нямах близост с изкуството. Но взех, че влязох. Пак ви казвам, че за мен НАТФИЗ е ренесанс. А когато започнахме да пътувахме по света, бях напълно шашардисан. За първи път летях със самолет, за първи път попадах в екзотичен свят – Мачу Пикчу в Перу, Забранения град в Пекин, Великата китайска стена, Шанхай. Дори се увлякох по китайската церемония за чай, която е по-разкрепостена от японската. Купих си специален чайник, а Снежина Танковска ми подаряваше жасминов и императорски чай.
– Кога сте се разколебавали в избора си?
– Няколко пъти по различни поводи съм се питал дали да не сменя пистата. Понякога нещо на репетиция не ти се получава и се чувстваш в творческа безизходица. Тогава си мислиш: „Защо пак се поддадох на надеждата, че ще стане, защо не се отказах?“. Но все пак си го причиняваш и продължаваш, въпреки че провалът чука на вратата. Преди години петте спектакъла, в които играех на свободна практика, започнаха да падат и си намерих работа като фокусник по дискотеките. После, през 2014 г., Владимир Петков ме назначи в театър „Възраждане“ след дълъг пробен срок, но парите не ми стигаха. И тъкмо започнах да си пускам сивито в Джоб.бг, настъпи обрат. Иван Добчев ме покани в „Сфумато“ – в „Светлото бъдеще на битака“ по Светлана Алексиевич, в „Бесове“ по Достоевски, в „Нова Библия“ по Радичков. Огромна работа. Друга поетика, дълбока философия – защо се търси и как се търси. Това са събития за всеки актьор. А когато настъпи пандемията и се очерта колебливо бъдеще, дори обмислях дали да не приключвам с актьорството. Не че съм изпаднал в някаква депресия или съм има неуспех, просто такава беше ситуацията в държавата.
– Откъде идва фамилията Ръсин?
– На първия кръг в НАТФИЗ Иван Добчев ме запита същото и оттогава се каня да се заровя в общинските архиви на селото, но времето все не ми стига.
– Защо не шумите повече около себе си? Едва ли има друг актьор на вашата възраст с повече роли и награди.
– Не се вълнувам чак толкова от степента на популярност. Не че не съм суетен – професията ни е да се показваме. Но не тази цел ме води, статуетките са на село, нашите да им се радват. А и гледам да се пазя – суетата само може да те изкриви, да те отклони от това, което си тръгнал да правиш. Радвам се на сегашния момент, бачкам здраво, давам, каквото мога и нещата се движат.
Той е бащата на Ян Бибиян в новия филм на Явор Гърдев
Играе таен агент в „Чамкория“, който следи главния герой Бай Славе
На тържеството за първия учебен ден на първи клас в село Студена Йордан Ръсин участва в програмата с думи на Васил Левски. „Бях в калпак и народна носия, а дядо дори ми уши опинци от истинска животинска кожа – по онова време все още гледахме прасета, крави, овце. Обикалял съм с него куриите, спали сме под звездите, прибирал съм кравите. По-късно нашите ги продадоха, нямаше кой да се грижи за „стоката“, животът стана друг. Но всичко, което съм преживял в онези години, ми е много ценно“, разказва актьорът пред „Филтър“.
Учителката по история в гимназията първа го пита дали е мислил да става актьор. Същия въпрос му задава и преподавателката по философия и етика. Артистичен е, дори измисля кратък сценарий, в който се появяват Сава Доброплодни и Хорейшио от хитовия сериал „От местопрестъплението: Маями“. Разиграва диалог между тях в класа и съучениците му се заливат от смях.
Киното му е голяма тръпка, но все още не му стига. С усмивка си спомня как преди години, докато партнира на Антонио Бандерас, испанецът толкова харесва импровизацията му като пияница епизодик, че му казва: „Направи го, както искаш“.
Той е бащата на Ян Бибиян в новия филм на Явор Гърдев. В романа родителите на непослушника непокорник не присъстват твърде често, но в адаптацията отношенията между бащата и сина са сериозно разработени.
Във филма на Виктор Божинов „Чамкория“, чиито снимки ще продължат през пролетта, Йордан Ръсин е тайният агент, който следи главния герой Бай Славе. „Снимахме в омнибус – копие на този от романа на Милен Русков. На огромни екрани в студио прожектираха пътя в реално време и ние, които сме вътре в автомобила, виждахме планините и горите. Беше много различно и интересно.“
Запленен от личността на Левски, актьорът изчита бая книги за него и обмисля да снима клипове по маршрутите на Дякона. Купува си карта и отбелязва всички места, през които е минал Апостола. Но с толкова представления и с две малки деца, Александър и Йоана, не му остава време. Не че се оплаква, те са му голямото щастие. Жена му Златина също завършва НАТФИЗ, въпреки че по рождение има ограничения в слуха и в момента не играе в театъра.
Албена АТАНАСОВА