„Обичам да плача, когато гледам театър, а не да събирам две плюс две, за да бъде равно на четири. В професията ме докосват добротата и любовта. Но дяволчето в мен също е живо – без него не може, то е другото ни „аз“. Закъде са ангелите без дяволите?“ Това казва един от най-талантливите актьори, преминал през куп житейски перипетии. Йосиф Сърчаджиев е сред титаните на актьорката професия. Неотдавна той получи и Наградата на столицата на 29-ия международен София Филм Фест.
След десетки години по сцените, напоследък големият артист се изявява повече като режисьор. В театър „Възраждане“ играят неговата версия на Молиеровите „Рогоносци“, а в Малък градски театър „Зад канала“ – „Капан за самотен мъж“. В Ловеч пък публиката гледа най-новата му постановка – „Асансьорът“, пиеса на Георги Марков, писана през 1967 година. През 1969 г. Йосиф Сърчаджиев, тогава абсолвент във ВИТИЗ, е в една от двете главни роли. „Режисьор беше учителят ми, Апостол Карамитев. С огромно удоволствие работехме тази любовна драма, която показваше как комунистическият режим смазва душите на героите. Но Георги Марков избяга от България. Извикаха Карамитев при ректора, чийто кабинет беше пълен с „отговорни другари“ от ЦК на партията. Чакахме около час. Карамитев излезе с пот на челото, но усмихнат каза: „Ей, големи серсеми са. Спряха ни. Да знаете, че ако дяволът ви прави евала, а не ви боде с рогите си, значи сте се предали. Не бойте се, деца, ще минат години и асансьорът ще тръгне. Айде, да ви воля на по една бира“, връща лентата Сърчаджиев половин век по-късно.
Сърчаджиев, който на втори май става на 80, е винаги готов да направи дисекция на злободневието, но без самоцелно да заема позата на бунтовник с кауза. Въпреки че дори 20 години след инсулта заваля някои по-въртеливи като фонетика думи, умът му реже като бръснач. „Дайте власт на простака и тогава му кроите шапката. В капката вода се съдържа формулата на океана, по единствена постъпка може да се отсъди за цялостната личност. А когато от подобни човеци зависи съдбата на нацията, нейния просперитет, духовния й ръст или опростачването й, тогава – ако не можем да направим нищо друго – можем поне да ги осмеем. Сатирата е кривото огледало на скритата същност, от което човек няма как да избяга. Всичко, което преминава в нашия свят, идвайки от Запада и Изтока, се събира в прекрасната ни страна и създава какофония в душата и мислите на хората. Много от тях загубват ума и дума, защото не разбират какво става – а то, ужким модерно и красиво, се оказва зло, което действа пагубно. В държавата ни толкова много всичко е объркано – и, уви, тази нова цивилизация убива духа на българите. Дори в театъра днес има много простотия. Жълта простотия, свързана с климата в цяла България.“
За него интернет е гилотината за духа. Абсолютна отрова. Потресен е и от кухите думи и фрази в медийното пространство. Не може да се начуди на безразборното използване на изтъркани клишета, само в големите класики открива смисъла и вярата. Но е убеден, че нацията няма да се затрие, въпреки че бавно и полека от голяма и буйна река се превръща в тясна и малка. „Гадно е. На широкото се плува много по-красиво“, казва Сърчаджиев, който е наследник на политици и юристи по линия на майка си Анна Фаденхехт, провъзгласена за „Праведник на света“ от института „Яд Вашем“, тъй като укрива и спасява еврейско семейство в Скопие.
Днес Сърчаджиев не крие, че му е трудно да ходи, че се придвижва бавно, но не спира, за да не се превърне в грижа за децата си. „Спра ли, ще е краят. Някога мислех, че духът може да победи тялото, но после разбрах, че са свързани – или си помагат, защото не могат един без друг, или се рушат взаимно.“ Признава, че всеки ден мисли за покойната си съпруга, сценаристката Райна Томова, и за греховете си към нея. „Двамата постоянно се карахме, но бяхме все заедно.“ Затова е убеден, че отново ще се открият в отвъдното.
Самият той няма страх от смъртта. Среща я през 2004 година, когато инсултът го поваля. „Бил съм оттатък. Не помня много, но когато се събудих, почувствах облекчение. После се учех да ходя, да говоря, да използвам ръцете си. Имах достатъчно воля, за да се върна към живота. Райна предложи да започна като режисьор.“
Сравнително наскоро с натежала душа той се прости и с любимото си село Кирчево, където с жена му години наред се радват на спокойствието в малката къща, на хармонията с природата, на тишината, изпълнена с уханието на посадените от него чушки. Малко преди Райна Томова да си отиде, двамата решават да се приберат в столичния апартамент и да продадат имота в Кирчево, защото трудно покриват разходите, а от всички домашни животни и любимци са останали само кучетата.
„Много сган щъка напоследък из София. Но когато се отхлупи капака на дълго затворена тенджера, нещата се смесват. Градът вече няма вкус и аромат, пълен е с намръщени хора, които не очакват нищо от никого. Потискащо е, но в подобни моменти поглеждам към Витоша“, е мнението на артиста.
Йосиф Сърчаджиев, който има 100 роли в театрите, телевизията и киното, продължава да се вълнува от екшъна под прожекторите. Изчистил е миналото от главата си. Отдавна е наясно, че остава само мигът, който е най-великото нещо. „Много хора умират от ударите, аз – не. До мен са дъщеря ми Ани и двамата ми внуци. Баща им е испанец, но всички са тук, в България. Животът е прекрасен. Особено когато се върнеш от оня свят. Винаги е имало и ще има добро и зло, драма и комедия, сълзи и усмивки.“ Нерядко говори за себе си като зъл и жесток човек, но в същото време се уповава на Бога, молейки се за прошката му. Продължава да прави лека гимнастика и да пие по 100 грама ракия на ден за профилактика. Все така избягва да коментира отношенията с дъщеря си Александра, чиято майка Пепа Николова е горещата страст на Сърчаджиев от лудите млади години. Актрисата също не изпада в подробности дали общува или не с баща си и с Ани, която е нейна полусестра. Когато Сърчаджиев поставя в Сатирата, където Александра е на щат, двамата си говорят съвсем човешки, твърдят техни колеги.
На 18 години влиза в Киноцентъра, но като осветител
След като се дипломира, постъпва в театъра в Сливен, където отказва да изиграе Хамлет
Йосиф Сърчаджиев – един от четиримата синове на прочутия режисьор Стефан Сърчаджиев, излиза пред публика още преди да тръгне на училище. Заедно с двамата му братя, Богдан и Николай, организират домашния театър „101 дупки“ – на толкова места е скъсано пердето, което използват за „официална“ завеса. В началото предлагат куклени представления – собственоръчно правят куклите, после се пробват и в драматични сцени. Провеждат кастинги сред децата от махалата, продават и билети за спектаклите си. Карнавалът е в кръвта на Йоско, фамилните маскаради по големите празници продължават с дни. Само на 15 години за пръв път се качва на професионална сцена – през 1960 година в „Сирано дьо Бержерак“, постановка на Стефан Сърчаджиев в Народния театър. След десетилетия големият актьор споделя разочарованието си, че вече като възрастен, се е разминал с образа на Сирано – не само заради изразителния си нос, но и заради идентичната чувствителност с героя на Едмон Ростан.
Като ученик Йосиф проявява сериозен интерес и към камерите. Посещава кръжока по кинооператорство в Пионерския дворец, но актьорството е неизменно в графика му – участва в първите юношески предавания по телевизията в рубриката „Барабанче“. Макар и твърде непослушен – сменя няколко училища, не спира да събира съмишленици в драмсъстави, да поставя пиеси и да играе в тях. Дирижира дори ученическо турне в Родопите. И въпреки че се раздвоява между интереса си към археологията и геологията, силата на кръвта се оказва по-силна от желанието за приключения в стила на Индиана Джоунс.
Той е 16, когато Любомир Шарланджиев го снима в дебютния си филм „Хроника на чувствата“ – като работника Васката, арматурист, комсомолски отговорник на бригада. Истинска авантюра за внука на Йосиф Фаденхехт, завършил право в Лайпциг и специализирал в Рим, преподавател в Софийския университет и действителен член на Българската академия на науките, член на Радикалдемократическата партия, депутат и министър на правосъдието, председател на Съюза на адвокатите. Неслучайно Йосиф младши го приемат история в алма-матер, но в крайна сметка музите не му позволяват да ги изостави.
Дебютира в Киноцентъра на 18 години, но като осветител. После отива в казармата – влиза в няколко роли в Дома на Народната армия в Ямбол. Запознава се с бъдещата си съпруга – актрисата от местния театър Райна Томова, с две години по-възрастна от него и омъжена за режисьора Вихрони Чачановски, бащата на сина й Пролетсин. Заради бягствата от казармата, за да бъде с Райна, го изпращат в наказателната рота в Грудово. Но и там организира самодеен състав, с чиито изпълнения смекчава коравите сърца на командирите си и те го награждават с тридневен отпуск за кандидатстудентските изпити във ВИТИЗ. Получава още пет дни, тъй като си срязва ръката върху стъкло в ресторанта на хотел „България“, където с приятели поливат младостта си. В Академията го приема професор Моис Бениеш, чийто асистент става Апостол Карамитев – духовният баща на Йосиф, неговият гуру в изкуството и в живота.
Истинските театрали и досега помнят „сърдития млад човек“ Пол на Сърчаджиев в „Машинописци“, който казва „Пред вас стои свободен и независим човек“, както и стария Илико в „Аз, баба, Илико и Иларион“, еманация на сочната грузинска душа, в който Сърчаджиев се превъплъщава с лекота и без грим.
Той е в четвърти курс, когато Въло Радев го кани в „Черните ангели“ – в компанията на Стефан Данаилов, Доротея Тончева, Виолета Гиндева. За ватмана Андро в един от най-големите български кино хитове на всички времена е номиниран за „Кристален глобус“ на фестивала в Карлови Вари през 1970 г.
Сърчаджиев все пак опитва малко и от геологията – той рови в земята в „Гневно пътуване“ на Никола Корабов по сценарий на Дико Фучеджиев. За кратко е разпределен в театъра в Сливен, но за цял сезон поема единствен персонаж – в „Слуга на двама господари“. Няма време от снимки – в „Голямата победа“, „Глутницата“, „Нона“, „Спомен“. Но не е доволен от себе си и се връща на сцената – този път в Кюстендил. През 1973 г. е назначен във Военния театър. Сред най-добрите образи от началото на кариерата му е Джери от „Случка в зоопарка“ на Едуард Олби под режисурата на Крикор Азарян. Като младия Другоселец в „Албена“ така се впуска в импровизации, че директорът официално го мъмри, защото смущавал колегите си. И докато в Сливен отказва да изиграе Хамлет, във Военния театър се сблъсква челно с руския Хамлет – „Иванов“ на Чехов във версията на Иван Добчев.
Междувременно отказва поканите за пет филма, нечувана и невиждана дързост в гилдията през соиализма. В средата на 70-те кинаджиите постепенно го изолират, затова пък в телевизията не спират да го експлоатират. В началото на 80-те години отново застава пред камерите – той е император Константин ІV Погонат в „Хан Аспарух“ (1981), Велизар Карадушиев в „Бон шанс, инспекторе“ (1983), Кара Ибрахим от „Време разделно“ (1988), Йосиф Карасулиев в „Жребият” (1993) на Иванка Гръбчева, Козарев в „Хайка за вълци“ (2000), анархистът Александър Иванов в „Изпепеляване“ (2004)…
Киното доказа, че не може без Йосиф Сърчаджиев, въпреки всичките му физически проблеми след инсулта и логичната умора на снимачната площадка. Завръща се в „Дървото на живота“ – сериала по романа на Владимир Зарев „Битието“. Сърчаджиев и известният писател са приятели от деца и още като момчета правят планове да „изработят“ нещо заедно. Разписва се и в „Шменти капели: Легендата“ като Исках, касиер на прогресивна нелегална организация от СССР, който в цивилния си живот е лихвар.
Разговорите между Сърчаджиев и известния документалист Андрей Паунов вдъхновяват режисьора за игралния му дебют – „Януари“ по легендарната пиеса на Йордан Радичков, филм за живота и за култа към смъртта. Тема, много позната и вътрешна за Сърчаджиев. Да отиваш към „оня свят“ за него е най-красивото нещо. „Това е животът ни, не бойте се, няма страшно, не е тъжно отвъд. Тъжното е в реалността“, казва той преди премиерата. Андрей Паунов споделя, че е поел много от енергията на актьора, че двамата са се разбрали да си партнират много преди написването на сценария. Мина Милева и Весела Казакова пък го снима във феминистката драма „Жените наистина плачат“.
Животът след смъртта – рай без комунисти
Подозира проклятие заради стъпкания хляб във филма „Време разделно“
След генералната репетиция на „Портретът на Дориан Грей“ на Юрий Дачев по Оскар Уайлд в Малък градски театър „Зад канала“ – Сърчаджиев е сър Хенри, артистите се събират на предпремиерна трапеза. Към полунощ Йосиф Сърчаджиев губи съзнание и пада на масата. Първите дни са ужасяващи – някои от лекарите дори подозират, че актьорът повече няма да проговори. В реанимацията край него умират няколко човека и той се зарича да оживее, псувайки наум. Така започва възкресението, преминаващо през терапии и рехабилитации. Когато възстановява речта си, с типичния си черен хумор описва другия свят като рай без комунисти.
„Сякаш летиш. Около теб се рее усещането, че всички са добри и ти мислят доброто. Изпълват те аромати и цветове. Там, от другата страна, е красиво, топло и нежно. На мен обаче ми казаха да се върна обратно. И аз се върнах“, споделял е актьорът. Като истински ценител на женските прелести твърди, че смъртта е красавица от сой.
Но не влиза в подробности и конкретики: „Всичко отново би нахлуло у мен, а не искам това да става“. И досега се шегува, че е благодарен на „инсултчето“, което му е отворило очите за много от нещата в живота.
А че Сърчаджиев е променил гледната си точка към света пролича в Малък градски театър „Зад канала“, когато гилдията и приятели празнуваха неговия 60-ти рожден ден. Той излезе на сцената и плака със сълзите на благодарността и надеждата – хората в салона също плакаха с него, завърналия се от отвъдното блуден син. „Ти си от онези, които не умеят да чакат мига спокойно и пресметливо. Може би затова житейското море около теб никога не е гладко. А от вечно развълнувания ти дух водата му става все по-чиста и дълбока“, казва тогава Стефан Данаилов.
За първи път след инсулта събира смелост да се върне в занаята в „Ало, ало“ в театър „Възраждане“ – като едноокия генерал Шмелинг. Колегите са готови всеки момент да му се притекат на помощ при усложнена физическа ситуация, но той се справя сам. Понякога със сълзи на очи. Но никога не се срамува от сълзите си. Още помни тези, които пролива, докато снима във „Време разделно“, където е безподобният еничар с българска кръв Кара Ибрахим. „Всички ме хвалеха: „Браво, Йоско!“, но само аз си знаех какво ми е. В толкова тежък филм не бях участвал дотогава, а след финала му не исках и да чуя за историческа продукция. Често се просълзявах от напрежение и от безсилие, че не мога да променя това, което не ми харесва – като греховната сцена, в която турците ритат храната върху сватбената трапеза на българите. И в християнската, и в мюсюлманската религия не е прието да се стъпва върху хляб, както направих аз. Не знам дали това не ми донесе проклятие.“
Редеше през сълзи и монолозите на своя Сихизмундо в „Животът е сън“ в Армията. Неговият принц в постановката на Иван Добчев не можеше да понесе прозрението, че злото управлява света, че любовта е безсилна пред предателството, че съществуването ни е най-гигантската илюзия във вселената.
Това е най-великата му роля в театъра. Казва, че се харесва още в „Господин Пунтила и неговият слуга Мати“ на Брехт и „В очакване на Годо“ на Бекет – и на двете места под финия диктат на Леон Даниел, и в „Кралят умира“ на Йонеско и „Смъртта на търговския пътник“ на Артър Милър в Бургас, където работи с Борислав Чакринов.
Да не забравяме, че Йоско плака като дете и след като разбра за една от многото сделки между новите сини и вечните червени през 1990 г. – тогава взриви лицемерието на домораслата демокрация с опита си до докаже политическите измами. Но въпреки омразата си към комунистите, не смесва политиката с човещината. Затова и челичният социалист Стефан Данаилов е сред най-скъпите му приятели.
„След инсулта бях в пелени, но Стефан идваше в болницата, за да ми дава кураж. Изора земята, за да се убеди, че правят най-доброто за мен. Не му беше за първи път да ме измъква. На по-млади години често пътувахме четиримата – той и Мери и ние с Райна. Когато бяхме заедно на море, с Ламбо плувахме в ранни зори. Той беше доста по-бърз от мен. Една сутрин, вече навътре в морето, се схванаха и двата ми крака. Започнах да му викам: „Спри, не мога да продължа“, а той ми отвърна: „Не се прави на идиот“. Но като видя, че не се шегувам, се върна, за да ме изкара на брега“, разказва Йосиф. За последно се виждат на улицата през пролетта на 2019 година. Коментират скандалите в парламента, но няма как да се разберат и си казват, че е по-добре да си говорят за изкуство. „Между нас никога не е имало актьорска ревност и съревнование, всичко беше веселба“, категоричен е актьорът. „Приятелю, знаеш ли, ние сме ангели, които живеят сред много дяволи. Но помни, че всяваме ужас в тях, затова давай смело!“, му казва Стефан Данаилов при последния им телефонен разговор. „С него си тръгна нещо много красиво, тръгнаха си и много тайни“, казва Йосиф Сърчаджиев през ноември 2019 г., когато пожела: „На добър час“ на Стефан Данаилов по пътя към небесните селения.
Албена Атанасова
Йосиф Сърчаджиев: Свалих портрета на баща ми във ВИТИЗ
Това интервю на Йосиф Сърчаджиев е от книгата „Всяка неделя – легендата и нейните герои“ на Антон СТЕФАНОВ. В него актьорът режисьор говори откровено за своя комплекс от известната му фамилия, за подмятанията, че той е във ВИТИЗ, защото е син на баща си – големия Стефан Сърчаджиев, за изпитанията на сцената и не на последно място за своите грехове.
− Господин Сърчаджиев, ако трябва да се определите с една дума какъв актьор сте, коя ще ни кажете?
− Дисциплиниран. Аз бях непослушен извън театъра. Някакво бунтарско чувство ме караше да реагирам невинаги добре за мен, а и не съвсем точно. Послушанието е нещо много опасно, а ние бяхме принудени от социалистическата система да бъдем послушни.
− Фамилията Сърчаджиев даваше ли ви някаква гаранция в живота?
− Ужасяващо е, но осъзнавах, че ми дава гаранция. Това е бил винаги и моят комплекс. Името на баща ми ме задължаваше да водя определено поведение, а аз не исках това. Оттук идваше и разкъсването в мен − от една страна да защитавам името, а от друга − да не му се подчинявам и да не съм му подвластен. Сигурно фамилията ми е отворила по-лесно много врати, но ми беше мъчително да ме приемат като син на баща ми.
− Кога за първи път избягахте от фамилията?
− Във ВИТИЗ, когато свалих портрета на баща ми. Той висеше в аудиторията, в която учех. Откачих портрета и го скрих, защото се измъчвах от това общуване и от погледите на колегите ми, които казваха: „Таткото е бил тук, естествено, и синчето ще е тук“. Аз донякъде бях спасен, тъй като доста късно влязох във ВИТИЗ. Съдиха ме в казармата за бягства и кражба на оръжие и патрони. Това второто не се доказа, даже ги намериха. Но трябваше да ме натопят, защото бягах и нощно време не спях в казармата, а при жена си. Накрая ме заловиха и ме осъдиха. Карах черната рота в Грудово.
− Тази чувствителност, която носите, от кого сте я наследили?
− Прапрадядо ми Максим, дядо ми Йосиф, дядо ми Кольо, баба Мия, баба Бонка, майка ми Анна и баща ми Стефан – всички те правят едно генно смешение, което е създало това, което съм. И в двете фамилии е имало някакъв артистизъм, доведен до крайна чувствителност.
− Зададох ви въпроса за чувствителността, защото едва ли някой, който е гледал телевизионното предаване в нощта на първите избори, може да забрави вашата поява. Тогава вие влязохте в студиото и се разплакахте. Водещ беше Кеворк Кеворкян.
− Човек, опрян в ъгъла, оплют и осмян, не може да реагира по друг начин. На мен не ми даваха възможност да кажа по телевизията, че изборите са манипулирани − нещо, което по-късно се доказа. Имах желание да го изрека, виждайки насмешката на Георги Пирински и Чавдар Кюранов. Аз реагирах като едно дете. Бях пътувал от Пазарджик и носех всички доказателства. Исках да им ги тръсна и да кажа: „Хора, лъжат ви!“. Кеворк се опита да ми даде шанс, но предаването не зависеше от него. Знам, че моята проява не беше най-мъжката, но беше най-естествената. Целият треперех. Това беше нещо като хистерия, но не от болестно състояние, а от болестта на времето и обществото. Мисля обаче, че моята реакция подейства повече, отколкото ако бях изрекъл думи. След това хора ме спираха и ми казваха: „Ревах заедно с теб в онази нощ!“.
− В коя роля сте се чувствали най-комфортно?
− Три-четири са ролите, но не знам дали е най-точно да се каже „комфортно“. Ако ти е много комфортно, ще заспиш. Трябва нещо да те човърка. На мен ми е било звездно. Хванах бика за рогата, както се казва, в „Животът е сън“, „Господин Пунтила“, „В очакване на Годо“, „Случка в зоопарка“. Когато една пиеса е попаднала във времето си и е адекватна на исканията на хората, моето усещане е, че съм полетял. Допълнително има една звездичка, която не е свързана с конюнктурата на времето, а е чисто творческа − това е „дуендето“, ако ти дойде. То е като изпразване. Миг на върховно удоволствие, че си постигнал онова, към което си вървял. Когато ти си в „дуенде“, и публиката изпада в нирванно състояние. Ти си я овладял и можеш да правиш с нея, каквото си пожелаеш. Това е готиният миг. Рядък е, но си заслужава. Театърът е терапия. Имал съм и кризи, и депресии, чувство за непълноценност. В първите ми пет-шест години във Военния театър нищо не ставаше. Моята приятелка Илка Зафирова ми казваше: „Ти не прескачаш рампата. Много си точен и верен, но си техник. Не вълнуваш!“. Нямах още опитността, а и не бях достатъчно искрен. Прекалено много разсъждавах, твърде малко се облягах на интуицията си. Правех се на много интелектуален. Това ми навреди. По-късно нещата намериха своето място. Реших да се стимулирам, сменяйки мястото си на работа. Затова отидох в Бургаския театър.
− Е, нови роли не ви ли даваха във Военния?
− Не такива, каквито ми се искаше. Аз усещах, че годините между 45 и 50 са страшно силни. Не исках да хабя енергията си за неща, които не ме задоволяват. След „Годо“ нямах роля, която да ме изпълни, а можех страхотно да бачкам в този период. В миналото бяхме като крепостни селяни. Не беше възможно да отиваме от един театър в друг, тъй като навсякъде местата бяха заети, а и бяхме икономически зависими. Сега има условие за промяна.
− Идвало ли ви е да сложите край на работата си в театъра?
− Да, макар да знаех, че това е лъжа. Аз друго нищо не умея. Е, мога да копам, и то не лошо, но не мога да не играя. Не можех да си представя, че ще се затворя вкъщи и ще си пиша мемоарите. Написаното от мен искам да се чете след смъртта ми, защото ще ми е неловко от хората. Те ще разберат колко неискрен съм бил с тях. Отношенията в живота са роля, маска.
− Говорите поетично. Писали ли сте стихове?
− Много слаби, нищо не излиза от тях.
− За какво съжалявате в досегашния си живот?
− За много неща. За измами, за потискане на хора, създавал съм нещастия на близки, макар да съм смятал, че ги правя щастливи по някакъв начин. Неща, които не са за приказване. Не са приятни миговете на самобичуването, но са необходими. Има едно стихотворение на Киплинг „Ако“, в което се казва, че ако не си дадеш сметка какво си направил до този момент за добро или лошо, ти просто не си човек, сине мой.