Кева Апостолова е от най-интересните личности в арт пейзажа през последния половин век, тя е живата памет на повечето събития в гилдията. От 1991 година и до днес е главен редактор на списание „Театър“, наследявайки поста от легендарния Юлиан Вучков. Автор е на поетичните книги „Орбити в мен“, „Аз съм“, „Вече съм готова“, „Отворено слънце“, „Ембриони в слънцето“, „Не пишете повече, аз написах всичко“, „P.S.“, „Внимавай, преди да се родиш“… Съставител е на книгите „Росица Ненчева“ (2009) и „Лора Кремен“ (2013). Нейни лирически цикли са публикувани в Унгария, Полша, Македония, Франция, Белгия.
Пиесите й „Багажът“, „Мълчаливите“, „Още сто години“, „Умирай спокойно“, „Булевардна история“, „Холът“, „Безсмъртно танго“ са поставяни на не една сцена у нас. Особено хитови са драматургичните й творби за деца – „Златното момиче“, „Принцесата и граховото зърно“, „Теди“, „Спящата красавица“, „Червената шапчица“, които също са в афиша на много трупи в България. Религиозните й мистерии „Света Петка“, „Стояна и Ангел“ и „Христос и Магдалена“ са публикувани в специален том, а по последната от тях правят спектакъл в Ню Йорк.
– Защо не станахте актриса, госпожо Апостолова? На снимките от 70-те, на които сте със съпруга си, актьора Георги Георгиев, и двамата приличате на френски кинозвезди.
– Който цял живот се занимава професионално с театър, почти по правило в съвсем младия си период е участвал в любителски представления. Опитал е сцената като аматьор с ясното съзнание, че е за кратко. Така беше и при мен. Знаех, че изглеждам добре, но да съм „хубава като артистка“ ми се струваше толкова лесно в сравнение с идеите и плановете, които уверено имах за себе си. Исках да ми е трудно и да преодолявам препятствията. Винаги съм знаела, че животът ми ще бъде писане. Още в пети клас гледах как вали сняг и съчиних първото си стихотворение. Един ден след училище заведох татко в пощата да ме абонира за вестник „Литературен фронт“. По-късно дойде потвърждението, че писането е моята работа. Театроведката Вероника Благова – много специална личност в съсловието ни, която, за съжаление, преди години сама се отказа от живота, правеше хороскопи, занимаваше се с езотерика, тетрадките с изчисленията й приличаха на учебници по геометрия. Та Верето, с която бяхме много близки, „доказа“, че съм преродена ирландска писателка. Не посмях да оспоря математиките й, защото тя не понасяше съмненията.
– Как успяхте да спечелите страховития Юлиан Вучков, та ви назначи в списание „Театър“?
– Работих близо година в културния отдел на вестник „София нюз“, издание на София прес, който излизаше на български, руски, немски и английски език. Той беше дайджест, но имахме и авторски материали. Активно сътрудничех на списание „Театър“ и когато в щата на редакцията се е появила нова бройка, Юлиан Вучков споделил с колегите там, с които вече добре се познавах, че има намерение да ме назначи. Те не възразили и така през 1982 година влязох в екипа, в който бяха само млади хора. „Театър“ излизаше в 12 броя през годината. Нямаше театрална премиера в България – в който и да е град, на която да не присъства някой от нас. Имахме бартерни отношения с подобни списания в Съветския съюз, Румъния, Унгария, ГДР, Чехословакия. Юлиан Вучков много ни критикуваше, много шареше по материалите ни, но и много ни поощряваше и защитаваше, когато някой се оплакваше от нас. Неговият кабинет беше два на два. Беше предпазлив, особено когато го търсеха актриси – широко отваряше вратата към нашата стая, за да чуваме какво си говорят. След като видя приятелките ми, които идваха при мен в редакцията, един ден каза: „Много са хубави. Запознай ме с някоя от тях, ама гледай да е така малко поизстрадала“. Споделих с колегите, а те веднага ме предупредиха: „Не му се връзвай, не си губи времето, той харесва само себе си“. Е, не успях да го сватосам. Понякога с него се засичахме в дома на Росица Ненчева – дългогодишен драматург на Военния театър и наша приятелка. Визитите му бяха неочаквани, но винаги носеше пълни пликове с продукти, които Росица веднага започваше да готви.
– Имахте ли препирни с Вучков за качеството на постановки или за дарби на актьори?
– Не можеше без това. Юлиан Вучков спореше с особено силен глас, например, с Орлин Стефанов. Колегите от вестник „Труд“, с които бяхме на един етаж, после все питаха каква е била темата на спора им – заради децибелите. Моят по-запомнящ се спор с Вучков беше за това дали изречението може да започне и с „Че“. Той бурно отричаше. Вучков обаче много точно критикуваше постановки и отделни театрални имена. Не харесваше почти нищо в живия българския театър. Но никога не го пишеше. Предупреждаваше ни, че ако го издадем, ще отрече. Той беше специалист по българска драматургия и предпочиташе да развива теоретичните си изследвания, както сега това правят всички, което доведе до отсъствие на професионална критика и анализ на днешния театър.
– Списанието ви остана институция във времето. Беше ли то до 10 ноември обект на недоволство и на задкулисни маневри от страна на хора, които сте критикували в него?
– Всяка статия – дори и най-малкото текстче, минаваше през одобрението на Юлиан Вучков. Той имаше силна памет и помнеше в кой брой от коя година в коя рубрика е излязъл даден материал. Дори след като поех списанието, съм му звъняла, за да го питам за някои публикации, още не бяхме направили летописите. А когато някой критикуван се оплачеше, веднага съжаляваше, че е повдигнал въпроса. Защото Вучков яростно скачаше и защитаваше автора на статията с неизменното заключение: „… Вместо да си благодарен, че изобщо пишем за теб!“. На събиранията на редколегията, които той водеше, присъствахме и ние, редакторите. Водехме си бележки. Дори „желязната“ професор Димитрина Гюрова доста внимателно подбираше думите и интонациите си, когато препоръчваше в някой следващ брой да се обърне внимание на дадена тема или име.
– Колко смелост ви беше нужна, за да станете главен редактор на „Театър“ в абсолютно смутната 1991 г.?
– Добре е да се знае, че на общо събрание на Съюза на артистите в България през 1991 година се взе решение Юлиан Вучков да бъде отстранен като главен редактор на списание „Театър“. Беше изненада за целия ни екип. През 1992 г. тогавашният министър на културата Елка Константинова ме назначи за главен редактор. Последва период на мълчание от страна на Юлиан Вучков. Мислех, че ми е сърдит, че не иска да ме чуе и види. Но когато един ден го срещнах случайно пред дома на майка му, който е залепен за Музикалния театър, той каза, че знае всичко и да не се притеснявам. Поддържахме добри отношения. Когато издавахме юбилейни за списанието броеве, правехме интервюта с него. Той се хабилитира, стана професор, започна активно да издава книги. В една от тях написа, че съм съсипала списанието, а в следващата – че съм го спасила. Веднъж го срещнах на площад „Славейков“ и той в упор ме попита: „Купи ли си новата ми книга?“. Казах „Да“. „С меката или с твърдата корица?“, продължи той. „С меката“, отговорих. „Жалко“, заключи той, дръпна се и изчезна между хората. При всички случаи ярка личност. Сега като гледам по телевизията Доналд Тръмп, се сещам за професор Юлиан Вучков. Впрочем трябва да си призная, че като главен редактор взех някои негови похвати. В секундата на назначаването ми разбрах, че в каквито и времена да живееш, не може без овладяване на сложната издателска „поточна“ линия.
– Как Невена Коканова нарисува илюстрациите към вашите „Мистерии“. На какво се основаваше близкото ви приятелство с първата дама на БГ киното?
– И аз, като цяла България, обожавах Коканова. Правила съм интервюта с нея и със съпруга й, режисьора Любомир Шарланджиев. Ходила съм у тях, тя ни е идвала на гости. Невена общуваше с една от лелите на мъжа ми, която беше от бялото братство. Много разговаряха на тази тема. Когато написах пиесата „Света Петка“, Невена беше вторият човек след Жоро, който я прочете. След известно време ме покани, за да ми покаже нещо – бяха рисунките й по „Света Петка“. Естествено, вълнението от срещата ми и с този неин талант беше голямо. Невена Коканова е илюстрирала в живота си две книги – „Есенни къпини“ от Радой Ралин през 1972 и моите „Мистерии“ през 2006 г. Когато Шарланджиев внезапно почина по време на снимките на филма си „Трите смъртни гряха“, тя даде за няколко седмици почивка на екипа и след това сама довърши филма. В първия си ден като кинорежисьор ме покани да бъда до нея. Стоеше и мълчаливо оглеждаше терена – беше селски пасторален пейзаж, на който само допреди няколко седмици съпругът й беше работил. Чух тихото й ридание. Промълви: „Любчо искаше този негов филм да бъде гениален“.
– Вие и Георги Георгиев винаги сте били в групата на интелектуалците „бели врани“ през соца – Бинев и Домна, Явашеви, бурните феминистки Леда Тасева и Жана Стоянович, изтънчените бунтари Васил Димитров и Иван Андонов… Как успявахте хем да се дистанцирате от партийно-посредствения график в арта, хем да създавате различни „продукти“?
– Със селекции, хигиена и взаимно доверие. Както и с радостта от това, че сме заедно. С трезвата преценка кой е Сартр, кой е Луначарски, какво е скепсис и какво е петилетка. Всичко това плюс още хиляди детайли, обединени от толерантност и етика към заобикалящия ни свят и краткия човешки живот.
– Никога не сте били барабана, но „Ню Йорк Таймс“ и „Ню Йорк Поуст“ хвалят вашата пиеса „Христос и Магдалена“ – как тя успя да впечатли онези хора? Не мога да си спомня да е поставяна тук.
– Беше им интересно, че съм автор от толкова далечна и малка държава, а пиша по библейски сюжети. У нас няколко вестника съобщиха новината в каренца с размер пет на три сантиметра. И после тишина. Досега не е поставяна у нас. И другите две религиозни мистерии, „Света Петка“ и „Стояна и Ангел“, също са само между корици на книги. Интерес имаше единствено към пиесите ми, които интерпретират мъжко-женските отношения. И към детските, разбира се. Направих каквото трябва за пиесите си: написах ги, издадох ги, разпространих ги. Какво повече?
– Какво си казахте със Сюзън Сарандън, когато й поискахте автограф след нейно представление в Ню Йорк?
– Само си разменихме въздушни целувки. Двамата й бодигардове светкавично издърпаха от ръцете ни програмките, върху които с другите й почитатели очаквахме да се подпише. Подадоха ги на Сюзън, тя бързо грабна химикалката и после веднага я прибраха в театъра. Звезда. Ню Йорк е.
– Вие сте от най-действените участници в живота на българския театър десетилетия наред. Дали според вас спектаклите през 70-те и 80-те бяха по-добри от днешните, или така ни се струва от носталгия?
– Със сигурност тогава поне чувахме и разбирахме репликите, идващи от сцената. Сега това е лукс. Йерархията изчезва от театрите, а това е пагубно за изкуството. Не може всичко да е изравнено по средната величина. В България винаги е имало значими постижения. В Бургас – на прочутата режисьорска четворка Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова и Методи Андонов. Периодът на Иван Добчев в Хасково. Пламен Марков, Атанас Атанасов, Ивайло Христов и Йорданка Стефанова в Сливен. Николай Поляков в Пазарджик, Любен Гройс в Пловдив. Театър „Българска армия“ с Наум Шопов, Васил Михайлов, Емилия Радева, Стефан Данаилов. Сензационната поява на „Сфумато“ и първите години на Малък градски театър „Зад канала“ след откъсването си от театър „София“… Народният театър е с най-завиден статут, от него очакваме мащаби, а не само добри театрални сезони.
– Съпругът ви Георги Георгиев съжаляваше ли понякога, че не се е отдал на правото, а е избрал изкуството? Какво най-много го дразнеше в битието на съсловието?
– Жоро владееше полемиката, имаше вродено чувство за справедливост и вероятно щеше да бъде много добър юрист. Но никога, дори в тежки професионални моменти, не е съжалявал за окончателния си избор. Впрочем той и Йори Саръиванов, който е следвал славянска филология, открадват документите си от Софийския университет и нелегално кандидатстват във ВИТИЗ. В този период в България е забранено човек да има две висши образования. Смешно, нали? Приемат ги – Жоро в „Актьорско майсторство“, Йори – режисура. Малко след това ректорът на ВИТИЗ професор Желчо Мандаджиев ги вика в кабинета си и им казва, че са разкрити и ще бъдат изключени. С помощта на преподаватели и институции са успели да останат. Жоро беше талантлив, но се размина с някои „свои“ роли, както често става. Като директор на театър „Възраждане“, вложи много енергия, вкус и обич и превърна камерната софийска сцена в притегателен център, който и днес радва зрителите, малки и големи, със спектаклите си.
– Вероятно не е имало никаква възможност да отклоните сина ви Георги Георгиев от актьорството?
– Гого завърши с отличен успех 32-ро училище и много исках да запише икономика. Бях се информирала, че в някоя от годините на следването може да продължи с икономическа журналистика, което означава по-спокоен социален старт и възможности в преса, радиа, телевизии. Той постъпи много мило с мен и наистина кандидатства, но категорично се подготви за актьорско майсторство с помощта на татко си. Приеха го в класа на професорите Енчо Халачев и Снежина Танковска. По наше настояване беше три години на работа в Благоевградския театър, сега се занимава с телевизионен дублаж. Гого и неговите колеги от дублажа са от малкото хора, които говорят много добър литературен български език. Те са пазители на родната ни реч.
– Над какво работите в момента?
– Подготвям за издаване сборник с петте ми детски пиеси. Пиша мемоарна поема.
– Какво е мнението ви за съвременната ни поезия и драматургия?
– Поезията ни е интересна. Качествена драматургия могат да създадат само професионални писатели.
Първите й отпечатани стихотворения са за Робертино Лорети и Валентина Терешкова
В детството съседството на Михайловград с Югославия беше важно, отвъд Ком и Връшка чука си беше направо Запад, спомня си писателката
Кева Апостолова разказва живописно за детството си в Михайловград – днешната Монтана, когато и най-младите осъзнават и усещат противопоставянето между културата на Запада и соца. Първите й отпечатани стихотворения са за вундеркинда на италианската поп музика Робертино Лорети и първата жена космонавт Валентина Терешкова. Те се появяват в местния вестник „Септемврийско слово“.
„Робертино Лорети беше бедното дете от капиталистическа Италия, принудено да пее, за да помага финансово на своето семейство, а Валентина Терешкова беше пример, тъй като тогава ние, ученичките, мечтаехме да откриваме нови светове в безкрайния космос. Оформях светогледа си в град, силно белязан от кръвопролитните граждански събития през 1923 година – в миналото Фердинанд, после кръстен на един от партийните лидери до Георги Димитров. Гимназията ми също носеше името на Христо Михайлов. Държавата вече беше избрала пътя на социализма/комунизма. Докато растяхме, се ориентирахме в ситуацията с помощта на близките си. Някои младежи се ползваха от подкрепата на могъщата държавна привилегия – дете или внук на активни борци срещу фашизма и капитализма. Нещо като „Сезам, отвори се!“. Ние, другите, разчитахме на ученолюбие, трудолюбие и решителност – и се стараехме да не отстъпваме на никого мечтите си“, връща лентата тя. И припомня, че тъй като Михайловград е разположен на велик път, съседството на Югославия е много важно, а отвъд Ком и Връшка чука си е направо Запад.
„Там хората гледаха „амерички филми“, хвалеха се, че Тито ги пуска по цял свят. Дрехите им бяха модерни, фонотеките им смайващи. Тяхната Радмила Караклайч си събуваше атрактивно обувките, докато изпълняваше туист, а Джордже Марианович беше страхотен поп певец. Лепите Брени още не бяха армия. През Югославия до Михайловград по някакви факирски начини и телепортации достигаха грамофонни плочи със западни звезди, модни списания, дънки, кожени якета, книги. През Югославия се бягаше за Германия, Франция, Америка… Събирахме се в доверени компании и слушахме забранената нова музика на радио шкафовете и магнетофоните си, чиито скъсани ленти залепвахме с прозрачен лак за нокти. Но винаги завършвахме с „Токата и фуга в ре минор“ на Бах. Изравяхме от мазетата стари философски книги и издания с „ъ“ в края на думите. Четяхме, тълкувахме, а „Тъй рече Заратустра“ на Фридрих Ницше ни беше като библия. Тихо, без много-много шум, но и без почивни дни, се оформяхме за бъдещето.“
Албена Атанасова